Анита Коларова

Ставащите събития в нашата съседка Република Турция, в които участват изтъкнати интелектуалци, студенти и млади хора, са насочени срещу проислямистката и националистическа политика на Р. Ердоган. Те са в защита на светската държава. Такива протести в историята на Турция е имало неведнъж. Ето защо предлагам на читателите на електронното списание „Литературен свят” това четиво за една легендарна турска жена и писателка.

***
През 50-те години на миналия век в България, а и по целия свят, е много популярно името на големия турски писател-комунист, поет, драматург и общественик, създател на турската революционна поезия и носител на Международната награда за мир за 1950 г. Назъм Хикмет. Националното ни радио го представя с невероятно красивата и романтична драма „Легенда за любовта”.

Романизираната биография „Суат Дервиш. Една жена легенда” - ИК „Унискорп” 2011 г. буди интерес. В анонса към книгата пише: „Първата любов на писателя Назъм Хикмет, туркинята Суат Дервиш е жена, която никога не прекланя глава”. И това действително се доказва чрез богатия й борчески живот за човешки права в Турция.

Авторката на книгата Лиз Бехмоарас, журналистка на свободна практика, е една от най-популярните съвременни турски писателки. За да напише биографията на своята героиня, използва личните й спомени и книги. За съжаление до наше време са стигнали само три автентични писма на Суат.

Авторката на десетки романи, едни от които популярните в Турция „Фосфористата Джеврие” и „Емине”, произхожда от аристократично семейство от епохата на края на Османската империя и началото на Републиката. Родена през 1903 г. в Истанбул, тя е внучка на известния турски химик Дервиш ага, маршал, ръкувал се с Наполеон, хранил се на една маса с кралица Виктория. Дъщеря е на гинеколога проф. д-р Исмаил Дервиш, френски възпитаник, присъединил се още във Франция към движението на младотурците. Тя и другите две деца в семейството се възпитават от френска гувернантка, учат в дома си с най-добрите частни учители. Тогава какво я свързва с именития Назъм Хикмет и с Решат Фуат Баранер, организационен секретар на Турската комунистическа партия, лежал по затворите и подлаган на физически и морални мъчения? Само любовта ли?

Оказва се, че Суат е убеден борец за човешки права. Тя не иска и не може да си представи турската жена, обута в шалвари, излегнала се на отоманката. Не се вижда в харем пред фруктиера с плодове, шербет и сладкиши, с наргиле в ръка. Хуманистката Суан Дервиш е едно от последните светила на интелигенцията на Империята, повярвала, че Републиката ще осъществи своите леви идеали и затова посрещнала я възторжено.

Детството й минава в най-европейския и космополитния квартал на Истанбул, където мъжете ходят с европейски костюми, а от разтворените прозорци се лее музика на Моцарт и Бетовен - кв. Мода. Родителите й „поемат въздух” при обявяването на Конституцията през юли 1908 г. Майка й е инициатор за създаването на Комитет на жените.

С Назъм Хикмет тя преживява най-прекрасните си детски години. Той е от по-бедно семейство, но е изключително начетен. Двете деца се разхождат, хванати за ръка, край Босфора. Хикметй рецитира стихове, но после всеки поема по своя път, той - учител в Анадола, тя - в Берлин. Назъм, наричан от другарите си „Поета”, се запознава с марксизма и заминава да учи в Съветска Русия.

В Берлин тя е със сестра си, която учи в Консерваторията и става оперна певица. Суат също учи музика, но после се премества в Литературния факултет, слуша лекции по философия,учи санскритски и източни езици, става популярна в немския печат чрез издателството-гигант „Улнщайн”, където в подлистника му „Темпо” излиза на немски романът й „Жените на султана” /1928/.

Страната лекува раните си от Първата световна война. Убити са Р. Люксембург и К. Либкнехт. Лиз Бехмоарас следва всяка стъпка на героинята си във времето, когато Хана Аренд изгрява във философията, Валтер Бенямин и Елиас Канети - в литературата, Албан Берг - в музиката. Тя гледа „Опера за три гроша” на Брехт, ръкопляска на Жозефина Бекер и крещи „Не на расизма”. От нея се излъчва женственост. Облечена по последна мода, без забрадка, а с накривена баретка, тя обикаля изложби, движи се в артистични компании. В писането си е неуморна, истински тайфун.

През 1924 г. Назъм Хикмет се връща в Турция, за да участва във възстановяването на ТКП. Издава стихове във в. “Айдънкъл”. Възстановеното приятелство се превръща в любов и, макар че те никога не сключват брак, остават близки съмишленици през целия си живот.

Десетки са вестниците и списанията, в които сътрудничи: „Елдемар”, „Икдам”, „Юмит”и мн. др. Бюрото й прелива от романи, разкази, статии, стихове - всичко, което доказва един огромен талант, съчетан със свободомислие и желание за защита на бедните прослойки.

Междувременно в Турция, благодарение на нейните статии и на дейността на съмишленици, е приет Закон, разрешаващ на турската жена да избира и да бъде избирана. Но недоволството ескалира. Ататюрк и съмишленици установяват, че за да не експлодира общественото недоволство, е необходима някаква, макар и ограничена, политическа свобода. Така съвсем легално са създадени и доста други партии, например Турската Работническа партия и Земеделската партия в Одрин, Народнорепубликанската партия в Адана.

Между 1930-1933 г. световната икономическа криза подготвя идването на власт на хитлеристите. Суат Дервиш се връща в родината. През 1937 г. в. “Тан” дава превес на външнополитическите събития и тя е пратена като журналист в Съветския съюз. Лиз Бехмоарас пише: “След установяването на еднопартиен режим на управление /1930-1946/ партията и държавата се сливат в едно. Подписан е Турско-германски пакт за ненападение, а сп. “Нова литература” е спряно през 1941 г. Суат е сред разследваните и съдените, но поради изтекла давност на публикациите - оправдана.

Непосредствено преди Втората световна война Саут Дервиш работи във в.”Хабер”, който напуска заради прогерманската му политика. Запознава се с бъдещия си съпруг. Решат Баранер, верен на левите си идеи, намира в нейно лице ценен помощник. През войната те пишат брошури, слушат тайно новините от Източния фронт.

Голяма част от писателите-антифашисти са интернирани в Анадола, а Ришат е повикан в казармата, откъдето дезертира. В нелегалност той развива изключително важна антифашистка дейност, възстановява партията, предупреждава от голямата опасност - „турски национализъм - туранизъм” - течение, засилило се под влияние на нацизма, обявяващо турската раса за висша. Тогава в Турция започват гонения и уволнения на евреи. Към 1944 г. започват масови арести и Решат е арестуван, арестувана е и тя, но нейната присъда е сведена до домашен арест. Той обаче лежи в анкарския и истанбулския затвори, измъчван е жестоко. Войната е минала, в Турция става невъзможно пребиваването на левите сили. Емиграцията в Париж е наложителна.

През 1953 г. Суат се измъква от Турция, за да води борбата от Париж. Съпругът й все още е в затвора. Тя се обръща към Френската комунистическа партия, а жената на Морис Торез я запознава с Мадлен Браун, заместник председател на Парламента, служила в армията по време на Съпротивата. С истинска гордост е разказано за този период от живота й. Тя дружи с леви интелектуалци като Луи Арагон, Ив Монтан, Симон Синьоре, Пикасо, Пиер Гамара и бащата на екзистенциализма Жан-Пол Сартър. Сътрудничи на сп. „Европа”, създадено от Ромен Ролан през 1923 г. и отворено за световната литература. Ето част от сътрудниците му: Максим Горки, Рабиндранат Тагор, Панаит Истрати, Кнут Хамсун, Макс Жакоб, Вирджиния Улф, Луи Арагон, Пол Елюар, Пол Низан, както и на немските писатели, избягали от нацистка Германия, като Томас Ман, Анна Зегерс, Бертолт Брехт.

През войната списанието спира, но през 50-те години Луи Арагон го възстановява. Името на Суат Дервиш за пръв път се появява там със статия, в която тя разказва за кореспонденцията си с Анри Барбюс, започнала още през последната година на Първата световна война, разказва за възхищението си от романа му „Огънят”.

Голямата победа за турската писателка идва през 1957 г., когато в Париж, преведен на френски, излиза романът й „Затворникът от Анкара”. Това е първият турски роман, преведен на френски след „Уди” на Фатма Алие в началото на века.

През 1958 г. е преведен на български, през 1960-на руски език и излиза в СССР. Пак във Франция издава и романа си „Като луд”. В сп. „Европа” Пиер Гамара я сравнява с Горки и Стайнбек.

С теменужените си очи, бяла кожа и красива осанка, тя буди допълнително фурор сред французите. Но във френската столица, въпреки хонорарите, които взема, е трудно да се живее, а трябва да се плаща и наем за жалкото, миришещо на мухъл жилище. Суат гладува. Тя е принудена да надвие гордостта си и да напише две писма до своя верен приятел Назъм Хикмет, който междувременно ту влиза, ту излиза от затворите.

При един от поредните му престои в затвора му е наредено да преведе романа „Война и мир” на Толстой , а романът да излезе с друго име. И той е принуден да работи съвместно с другия „преводач”, който не знае руски. Хикмет е вече легендарна личност, изключително популярен във Франция. Тя му пише две писма, които се публикуват за пръв път само в българското издание на книгата.

Ето едното от тях:

„Скъпи,
изпратих ти дълго писмо. Не посмях да ти напиша най-важното от страх, че може някой непознат да го прочете. Сега ти пиша,че търпението ми се изчерпа. Гладна съм. Мисли за мен, че съм в такава ситуация. Не съм на себе си”.

Второто писмо е по-дълго. То разказва най-подробно за битови проблеми, но завършва дълбоко емоционално: „Дълги години ти беше в затвора. Петнайсет години аз живях на свобода, но със затворнически режим. За да се издържам, писах само любовни романи. Не можах да разпространя чрез произведенията си това, в което вярвах. /…/ Искам да ми помогнеш да публикувам това, което пиша. /…/ Знам, че ме обичаш, че ме цениш, че много държиш на мен. Познаваш ме по-добре от всеки друг, ти си мой приятел от детските ми години. Отговори ми веднага. Целувам те .”

Лиз Бехмоарас не разполага с отговорите на тези писма. Имало ли ги е? През 1963 г. героинята й научава, че Назъм Хикмет е починал като политически емигрант в Москва.

В началото на 60-те години съпругът й е освободен от затвора, но съсипан физически, прекарал инфаркт. Домът им е място за укриване на нелегални. В книгата е изградена не само политическата, но и творческата личност на именитата турска писателка.

Тя посреща геройски болестта на мъжа си /левкемия/ и е винаги до него, както е била и, когато в затворите му е носила чисто бельо, изминавайки стотици километри. Той умира през 1968 г.

Една от последните й социално-политически изяви е създаването на Дружество на жените-революционерки в Турция /1970 г./ Художествената страна на творчеството й се утвърждава с времето, но важна роля играе вдъхновението й, съзнанието, че е нужна все още. Нейните детски приказки, едни от най-хубавите в Турция, са послания за мир в епохата на студената война. На френски те излизат в лявото списание „Ваян”.

Дългите години на политическа дейност, изтощителното писане подкопават здравето й - тя е болна от диабет и полусляпа.

Последните години на Суат Дервиш са също легендарни. Домът й, превърнат в нелегална квартира и когато полицията нахлува, за да залови нелегалните, тя кара полицаите да я чакат и старателно лакира ноктите си, а очите й са единственото нещо, което се е запазило в нея - теменужени, морско-сини очи под дълги мигли.

Умира в самота в болничната си стая на 23 юли 1972 г.

Била е на лечение в Москва и в София като гост на СБП през 1970 г. Книгата завършва със следните думи на авторката: „Какво остава и може да остане в съзнанието от дългия житейски път на Суат Дервиш, продължил почти седемдесет години? За това, че надига глава и не се съгласява да приеме установения в страната ред, така както цялата интелигенция, и тя плати своята висока цена. И то без остатък… За всичко това Суат Дервиш заслужава минута поклон от всички нас.”

Това е само малка частица от безкрайно богатия живот на тази наистина легендарна жена.

А ето откъс от „Сянката й”, написано за нея от Назъм Хикмет:

Дори да заплаче, крие своите сълзи тя.
Не успях да склоня главата на тази жена.
Колко пъти небрежно гордостта ми тя убива
и в душата ми болезнени бури надига.

„Суат Дервиш. Една жена легенда”, 2011, ИК „Унискорп”