ВЕЧЕРНЯ
ВЕЧЕРНЯ
На Хари Хараламбиев
Ти поне поживя и часовникът още търкаля
песъчинки по тая добра богородична пръст,
а наоколо пак подивели пчели обикалят
и отнасят от теб капки сладка тръстикова мъст.
Сладостта намалява, но то е в реда на нещата -
ти достатъчно пи, а сега е на другите ред.
Имаш време все още спокойно да теглиш чертата -
да погледаш назад и да чуеш какво е напред,
да изскубнеш на троскота дългата възлеста жила
и да ахнеш:
- Светулчице мила, това ли било!
В тоя корен ли денем фенерчето свое си крила?
- Денем топля с фенерчето твоето ново легло.
Ще въздъхне ветрец, синя облачна сянка ще мине,
ще разтворят липите на юни небесни врати…
Приготви се все пак - имаш още незнайни години,
но броеният пясък в часовника вече си ти…
2
Този свят оглупял щом от себе си днес е побягнал,
в съкровения час и за теб ще запуши уши.
Но кого е прескочил по списъка сивият ангел,
дето живи тръстики коси и отнася души?
Затова зарови до леглото си семенце синьо -
да се помни къде незабравка напролет цъфти!
Ще въздъхне ветрец, тънка облачна сянка ще мине,
ще захлопнат липите на юни небесни врати…
СЛЕДА
На Никола Радев
Там, където полята напролет отново проглеждат
и безсмъртният камък връз ничия кост не лежи,
дето щъркелът в клюна си носи зелени надежди,
а езикът човешки не знае да срича лъжи,
дето вечно цъфти и умира
и вечно възкръсва
тоя жаден живот - там в свещената майска трева
коленичил,
събрах трите свои невярващи пръста
и прекръстих сърцето,
и сведох виновно глава…
А сега се смили над глада ми, овчарска торбице!
Откъсни и камбанка - в неволята мед да звъни!
Подари ми зелено перце и зелена сълзица,
та зелени следи да оставят и моите дни!
Край една воденица си вдъхнал душата ми, Боже,
затова на трохите налита и ръси паспал.
Наведи се сега и вземи от ръката й ножа -
на завоя под гъбката
както на хлад съм заспал!
Проводи и жената, която обичах - да види
как насън съм подложил на охлюва ласкава длан -
и дано ми прости, че когато от мен си отиде
нали с нея затрих песента й, от ревност пиян…
И когато спокойно
запраша нататък към рая
с тия боси нозе на земята по живия лист,
зад гърба ми стори една милост последна накрая:
избърши пепелта - нека пътят след мен да е чист!
АРКАДИЯ
На Кирил Белев
В рая бяхме добре. Зазимувахме сито и знатно:
меки кожи, ламе и шампанско. И полъх на валс.
И мъждукаше свещ като котешка зеница златна,
и през златното Тя отвисоко се взираше в нас.
Все едно кой сглупи, но пияна глава я повика.
Електричество с остър и синкав език изпращя,
нейде тресна врата,
истерично пропя женски кикот
и се люшна свещта, и изплува от пламъка Тя.
И направо започна да смята - на цели стотици
да дере паметта ни без свян - отначало-докрай:
5 Х 100 - междубратски борби.
2 Х 100 - византийци.
5 Х 100 - турска гмеж…
И едничка - за днешния рай.
Уж бе кротка душа, а ни втресе. И страшно си беше:
кой я праща, с каква задна мисъл сега ни броят?!
Подир първия страх между плешките пламна сърбежа
и пробиха крила, и пронизаха дрехи и плът.
Просветля ни: аха, ще ни местят в по-горен от този
оперетъчен рай, този сив пролетарски уют,
този див кръстопът на извечни тъги и възторзи…
Но издъхна свещта и нахлуха тъмници и студ.
И се сринахме долу, където извираше здрача -
в януарския мраз: без илюзии, без чудеса.
Не виелици - там
стадо паднали ангели плаче
и си скубе перата от жал
по изгубените небеса.
ПРИТЧА
На В. Евтимов
Ще приседна, ще ми стане жал,
ще погаля сухата тревица,
ще река:
- Аз също съм от кал,
но това ни е съдба, сестрице!
С теб сме само две добри души -
просто сме наполовина мъртви:
тоя свят съвсем ни изсуши -
теб отвънка, а пък мен отвътре.
Хайде - да не видят зли очи -
тайно да се слеем в общо тяло:
с празната ми кожа облечи
своята душа осиротяла!
Скрих сълзи за сто години дъжд -
още цял живот ще ни подхранва.
Първия живяхме по веднъж -
тоя ще го поделим поравно…
И тревата се засели в мен.
Никой нищо не разбра, обаче
оттогава съхна млад-зелен.
А тревата оттогава плаче.
БУРГАСКА ЕЛЕГИЯ
На Димитър Христов
Чичопеят влетя, запъхтян като диво животно
и заекна през сълзи:
- Гответе ми свещ и покров…
Нейде бе се запил
из софийската нощ Христо Фотев,
та в бургаската нощ бяхме само с Янаки Петров.
Водолеят наливаше в чашите лунни фонтани,
ала в птичето гърло бълбукаха горест и страх:
- …бесовете надвиха… и край!
…няма кой да ни брани
…всички наши ги скършиха, чичо,
на пух и на прах…
Процедих:
- Ти какво, изживяваш се като Касандра?
- …идат, чичо, насам - девет бала,
сто възела в час…
И току да го срежа съвсем, прошептя
и припадна:
- …то и трима сте малко,
но добре, че и ти си в Бургас!
Ха сега! Аз какво? - пришълец и лентяй,
плажен гларус
и изобщо - перде, но без миг героически стаж
без капка мерак да умирам от болка и ярост,
пази Боже, пък в този отчаян словесен пейзаж!
Как сега да излъжа,
че просто ме лъхна прокоба,
че с поета препасахме меч и сразихме нощта?
- Нещо тук ми тъмни! - рече той
и почука по лоба,
зад чиято врата се спотайваше вече смъртта.
Просто чашите бяха доливани още и още…
Просто светеше оня вълшебен и млад Водолей…
Просто в тая най-тъжна за мен
от бургаските нощи
чичопеят притваря очи и шепти:
- …просто пей!
