КАКВО ИМА ЗАД ЪГЪЛА…
***
Какво има зад ъгъла…
Тази улица
беше толкова дълга…
Дали Бог е минавал по нея,
по паважа осветен от фенерите
и къде са следите му….
Не, не спирай.
Една тъмна душа
нарисува светлината
през нощта срещу събота.
А ти просто върви,
пътниче,
под небето,
което премазва ловците на перли…
на дъното.
Все едно -
ще узнаеш накрая
какво има зад ъгъла…
KIND OF WHITE
Душата трябва да живее някъде
когато е заточена в полето,
сред преспите. И леденият вятър
отнася колесницата. Конете
на твоята съдба са полудели,
без път препускат и това те гложди,
а да въртиш камшика ти не можеш
и всъщност никога не си умеела.
Удава ти се само да приседнеш
на софата край старата камина
в ръката с книга, а денят безследно
изгубил багрите си да отмине.
Виелицата другаде те тласка
и в полета на гарвана се взираш
четеш, гадаеш, в дрезгавия крясък
поличба ти се струва,че прозира.
Но за какво са всичките въпроси…
снегът вали, покрива ти лицето,
косите, миглите… А то е просто
заражда се и има го. Усещаш
как вихъра плете, плете дантели
по клоните и вае от снежинки
ефирен силует и танц, умело
от нищото създава балерина.
И докато я завърти стремглаво
и тя нататък в хаоса изчезне,
един начален тон те приютява
край тъжния тромпет на Маилс Дейвис.
***
“Moi j’essuie les verres
аu fond du cafе”
из песен на Едит Пиаф
В хотелската стая с цветя, с пожълтели тапети,
той взе й палтото, тя нежно изтръска снега,
окичил сребристо балтона му сив с еполети,
смехът им заглъхна-достигнал до някакъв праг.
Долиташе ритъмът все по-горещ на фламенко,
в камината грееше огънят в празничен танц
и хвърляше ярки отблясъци и отражения
в очите, в прозореца, в каната от порцелан.
Тя сне очилата му, позамъглени от парата
изтри ги, той нежно допря показалец
до мъничък белег… А долу звукът на китарата
усили се празнично, после замря в огледалото…
Езиците огнени галеха мрака, проникваха
дълбоко в нощта, сякаш търсеха скрития смисъл…
Испанката диплеше в танца задъхан полите си
и в техните гънки кармин и жарава разсипваше.
Къде се заражда искрата на слепия огън
и кой в тъмен миг на капризна прищявка го праща
на някой щастливец-самотник забравен от бога
на място пропито с дъха на прогнило и прашно…
И после леглото, завесите… всичко изчезва,
мъжът и жената сами на земята остават
и в нейния бяг по неведоми пътища звездни
те сливат телата, душите си, всичко си дават.
Но вече пропяват петли и суровият изгрев
посича нощта, светлинките в небето преследва
и те се прегръщат по-силно като за последно
и чувстват се толкова тъжни и толкова близки.
В хотелската стая с цветя, с пожълтели тапети
бе празно след тях, възцарила се бе тишина.
Личаха си само следите им вън по пътеката.
И няколко жертвени капки по белия сняг.
ПУШАЧ НА ОПИУМ
Да застанеш пред себе си
в светлината, която не жали
и показва и дребното
и света, отразен в огледалото…
Ти, домът на безкрая,
кой те караше там да се свираш
в тая мъничка стаичка
със съмнителни сенки и мирис.
Да протягаш ръката си
към химери, които препускат,
към ръба на нощта,
към тела с дъх на похот и мускус…
Уталожи ли болката
и мъглата за миг улови ли…
Същността си дълбока
в своя унес замрял доближи ли я?
Дълго бил си обзет
от неясния сън на забравата.
А пък твоят портрет
междувременно е остарявал…
***
Когато някой друг отмерва времето,
а ти си песъчинка от часовника
и някак си не можеш да приемеш,
че падаш от високото отново…
Когато стъпваш по подвижни пясъци
и вятърът ти е отнесъл сламката,
залиташ и изгубваш се, неясно е
това, което предстои, и сам си…
В теб има гняв, дъждът, дошъл отникъде,
залива те с оранжево и охра
и в мислите и в тялото прониква,
а пък самата ти душа е мокра…
И нещо те заставя да политнеш,
след теб да блъска бурята прозореца
и да останат счупени крилете му…
В далечно място после запокитен,
ръката си полека щом разтвориш,
цвят на пустиня да намериш в шепата…
***
Светулката яви се неочаквано,
направи нежен прорез в слепотата
на двора и градината смълчана
сниши се като знак от непознатото.
Пулсираше със светлинка нетрайна,
тъй бледа, ала видима и ясна…
Залутана по своя път незнаен
като живот просветна и угасна.
Самата тя неземна, от небето
дошла за миг като отблясък звезден,
след себе си остави нещо светло,
когато влезе в мрака и изчезна.
