БОРСАЛИНО
БОРСАЛИНО
Пиян от свобода
и с шапка борсалино
той угаси града,
приспа полето минно
(сънуващо стени
бетонни с амбразури),
умората плени
в небесните лазури
и устремът за път
го облада изцяло -
като жена без плът,
като любов без тяло.
Разжалван от честта
доброто да изброди,
потъна в съвестта
на древните народи.
Говореше без глас
на мъртвите езика.
Бе по-щастлив от нас,
в тълпата разнолика
незримото видя,
надеждата изрови,
обви ни в свобода
и окова с любови…
СЪЦВЕТИЯ
Бавно,
бавно охлювът възлиза
в палавата сянка на игликата,
а пчелица по кафява риза
свеж нектар събира,
милоликата…
Дивата и тайнствена градина
е доброто царство
на глухарчето.
То жадува стройната гергина,
побелява от любов, макар че то
и да не е влюбено,
превръща
жълтите си багри в нощ ревнива.
Охлювът
игликата прегръща
и от мириса й се опива…
ПРЕМРЪЗНАЛИТЕ НЕБЕСА НА ЛЯТОТО
Властта не е вестител за промените
и затова не се задоволява
с участието на пролегомените
в беззвучния оркестър на забравата.
Владетелите завладяват сивите,
предвечните бастилии на злото,
а житото, захвърлено из нивите,
ще гние, ще покълва и безропотно
прелива в плът на вече оскотялата
и усмирена мисъл за проклятие.
Пристига тържеството на раздялата
с премръзналите небеса на лятото…
ВЕНЕЦ
Милоликият ангел
наднича
от една
православна искрица -
отдалеч
на момиче прилича,
а отблизо
прилича на птица.
Вероятно все още там е -
вдън момчешките ми представи,
сам понесъл
хоругвено знаме,
път за вярата да проправи.
Над олтара
с иконостаса
и с отблясъка от кандило
той към облака
се понася,
и летейки
ме гледа мило…
Той е крехък и необятен,
висините
безбрежни стига,
свободата понесъл,
която
ще вплете
в православната книга.
ФОН
Снегът ще почернее, но сега
снегът е синьо бял, дори прозрачен.
Лицето ти на фона на снега
с усмивката
на погледа ти злачен…
Останалото не запаметих.
Дали било е
и кога ще бъде?
То беше ефимерно като стих,
излитнал
от килия на осъден.
Ще почернее и ще бъде дим
снегът,
напуснал зноя на земята.
Ще можем ли снега да разделим
от спомена -
килия в необята?
ПОТАЙНОСТИ
Преди да вкуся виното,
опитах
косите ти здрачени
да сплета,
защото дълго и безцелно скитах,
повярвал,
че безброден е света.
Преди да свърши виното,
усетих
малиновия дъх на твоя смях
и приливите
на телата слети,
и мисълта,
че съм едно от тях.
Защото тъмнината е пространна
и няма
към отминалото бряг,
градът прилича на саркомна рана
с анклави от мазут
и мръсен сняг.
Което искахме да видим -
беше.
Което е невидимо -
лежи
в усойните потайности
и в скреж е
обвито,
и не ни принадлежи.
Преди да пламне виното
съзрях, че
си сътворена от възторг и свян.
След изгревната нощ
ще бъда мрачен,
ала ще бъда
от любов пиян.
ПЪТЯТ ЗА КЕРКИРА
Разсъждавайки за верността,
съзерцавам Итака.
Разстоянието до там
е много повече от поглед.
Олеандрите на Керкира раждат нимфи и всяка
очаква
да се влее в поредния самолетен полет.
Пътят за Керкира не е старият римски друм
с безстрашни мостове над боази бездънни.
Варосаните
манастирски дувари
яснеят в закум
и мирисът му разбужда иконите сънни.
Чух, че верността
се заселила на остров Керкира
(в случая не е важно земното разстояние)
и сякаш я виждам приведена да бродира
под прозореца тесен,
обгърнат от Албания.
Нарисувах верността като жена с уморени коси,
с дълбоко модро сияние от очите й,
което би могло
да измие водата
и слънцето да угаси,
а вечер - да подпали звездите.
Някои
метафоризират верността и я рисуват като псе,
умиращо върху гроба на своя господар,
а за други е агне, което пасе
в георгическите владения
на Пиндар…
За трети
тя е гълъбът на Иисус Пантократор,
водещ го
по пътя му от Никея.
Видях гълъба как проблясва над мъртвото злато,
за да стигне Керкира
и да стане идея…
КЪЩАТА НА МЕТЕРЛИНК
Вече отделен съм от стиха си.
Той е сам - не ми принадлежи,
но защо отчаяно ме търси,
в тъмното преди да продължи?
Тъмно е… Суграшица изгриза
хълбока на мраморния хлад.
Майката на вълците излиза,
за да обуздае своя глад.
Другото, което ме напусна,
метаморфозира в синева.
Облаците моделират устни -
устни като къща за слова.
Майката на вълците е вече
близо, до което бил съм аз.
И е мрачно, без да бъде вечер,
и в тревите
ляга вълчи мраз…
МЕЖДА
Скованият вятър протяжно ечи
в подземната сянка на младата сеч.
Самотният конник лежи недалеч
с посечено тяло и празни очи.
Дали си го спомня гласът недочут,
или ще отекне сред поплак и жал?
Отсам планината студът е създал
била заскрежени с вериги от студ.
Оттатък добрите вселени кръжат
и търсят кураж, но намират вражда,
а тя ги отвежда в онази межда,
която дели ги с отвъдния свят.
Самотният конник е вече скала,
скалата е глас на невидим вулкан
и само междата е символ,
огрян
от стройната сянка
на млада ела.
ФАТА МОРГАНА
И да стигна недрата на златистата руда,
като кърт ще се трудя
на плътта в необята.
Не защото страстта ме посвети в своите тайнства,
мисълта ми пиянства
с безпризорната памет.
Огорчаван, отчаян и с черти състарени,
отделих се от мен и
зажадувах за рая…
Станах нощ, завладяна от злодеи проклети…
Като утро дойде ти,
моя Фата Моргана!
Виж, змията излиза от черупка невинна.
Край дъха и? ще мина
с усмирителна риза
и навярно ще скрия грам надежда и шепа
от любовния шепот
като бяла магия!
СЮЖЕТ
Масата е орехово жълта.
Бих добавил - светло кестенява.
Не е доплувала от света на идеите,
нито е нечия сянка.
Съвсем конкретна орехова маса
и на нея пиша конкретно стихотворение.
Стъпила е здраво на краката си,
за да удържа
хаоса на моя безпорядък.
Масата ми - дом за дървояди…
ПРОПЕЛЕР
Лилава мрачина
неовъглена
без никакъв отчаян неудачник
в пороите на лавата да плава
и без да ме докосва осияние
и без тромбофлебитен страх събирах
отломъци от погребален марш
а марково облеченият просяк
ме съзерца през бяг на пропелер
но самолетът бе полуизгнил
пилотът му все още нероден и
така съм се раздалечил от мен и
хиляда деветстотин шестдесет и пета
когато пишех стихове за самолети
но не в тетрадка краснописна не -
с мастило върху бялото пране
с автоматичната писалка Чайка
която цяла седмица сънувах
и плаках
и я исках
и накрая
съм сива бакелитена кутия
от нямо филмче с приказки
ония
които прожектирах по стените
на моята панелена каторга
ала пилотите ще съзерцаят
лилавите ръце на пилигрими
преди нощта
преди да се родим и
страхът
преди
да овъгли възторга…
