Георги Михалков

Разказ

Емил вървеше по улицата към дома си. Не виждаше и не чуваше нищо. Покрай него минаваха забързани хора, мъже и жени. Префучаваха коли, спираха със скърцане и свистене на спирачките пред пешеходните пътеки. От време на време нервно изпищяваха клаксони. Беше седем и половина или осем. Мракът покриваше града и само уличните лампи неуспешно и отчаяно се опитваха да пробият с бледата си лимонена светлина нощната завеса.
Емил си мислеше за младата жена, пред която беше застанал неподвижен преди половин час. Класната ръководителка на сина му. Вчера Елена, жена му, беше казала:
- Утре ще има родителска среща. Ще бъда на съвещание и те моля да отидеш.
- Добре - съгласи се Емил.
Никога не беше ходил на родителска среща в училището на Венцеслав, но сега трябваше да отиде. Обикновено Елена ходеше и не пропускаше нито една родителска среща. Беше амбициозна и искаше Венцеслав да е отличник по всички предмети, срещаше се с учителите му, разговаряше с тях и изпълняваше съвестно и точно всичко, което изискваха за Венцеслав.
Емил нямаше особено желание да се появява в училището, но сега трябваше да отиде. Елена го беше предупредила: “Не забравяй, че Венци е седми клас и тази година ще се яви на изпити по български език и математика. За него и за нас това е много важно и от изпитите зависи в кое училище ще учи догодина.” Добре, въздъхна Емил и отиде.
Искаше му се да влезе незабелязано в класната стая, да седне на един от последните чинове и само да слуша какво ще кажат учителите за Венци, а след това дума по дума всичко да предаде на Елена, защото успехът и поведението на Венци бяха за нея жизнено важни. Опита се да не забрави, че Венци учи в седми “б” клас и се мушна в класната стоя малко преди да започне родителската среща. Вътре беше пълно с родители, майки и бащи. Последните чинове, както можеше да се очаква, вече бяха заети и Емил си намери място до прозорците.
Тъкмо седна до някаква пълна и зачервена майка и в стаята влезе класната ръководителка на Венци. Поздрави родителите и започна бързо да обяснява какво е положението на учениците, каква е дисциплината им, какъв е успехът им, как се справят по различните предмети и какви пари родителите трябва да дадат, за да заплатят някои щети на училището, нанесени от децата им. Емил я слушаше разсеяно и почти не я поглеждаше, но когато тя свърши да приказва изведнъж попита:
- Тук ли е майката на Венцеслав Драгов? Не я виждам.
Емил се стресна, надигна се малко от стола и притеснено каза:
- Аз съм бащата на Венцеслав.
- Добре. После искам да поговоря с Вас.
Учителската среща свърши. Родителите си тръгнаха, а Емил остана, за да разговаря с класната ръководителка. Какво ли е направил моят и за какво ли иска да разговаря с мен, питаше се неспокойно той, докато чакаше. Венцеслав не беше буйно дете, не създаваше проблеми, но учението не му се удаваше много. Трудно запомняше уроците, бавно четеше и бавно пишеше. Това обаче не тревожеше Емил, а Елена.
След няколко минути класната ръководителка застана пред Емил.
- Здравейте - каза тя - приятно ми е. Казвам се Ирина Василева. Досега не сме се виждали. На родителските срещи идва съпругата Ви.
- Да - промърмори Емил. - Тя е по-свободна от мен, но точно днес е заета и затова дойдох аз.
- Бих искала и с Вас да поговоря за Венцеслав. Знаете, че тази година е решаваща. Венцеслав е изпълнителен, но не се готви по всички предмети. Има часове, за които идва подготвен и часове, за които нищо не е прочел.
- Малко е бавен и не му стига времето - опита се да го оправдае Емил.
Докато тя говореше, той я гледаше и колкото повече я гледаше, толкова повече му се струваше, че изпада в някакво безтегловно състояние. Беше млада, красива и привлекателна, с дълги кестеняви коси, гладко лице и кехлибарени очи. Точно от тези очи не можеше да откъсне поглед Емил. Те сякаш го опиваха и той се усещаше останал без сили, без воля като хипнотизиран или като сомнамбул. Такова нещо с него до този момент не беше се случвало. Не беше мъж, който се впечатляваше от женската красота, нямаше склонност към авантюри с жени. Беше притеснителен, свит, а и малко плах. И през ум не му минаваше да флиртува, защото знаеше, че не е кой знае какъв красавец, нямаше дар слово, не умееше да омайва жените и се опасяваше, че ако заговори някоя жена, може да стане за смях. Но сега така гледаше класната ръководителка на Венцеслав, че забрави къде се намира и за какво е тук. Всичко у нея беше съвършено. Лицето, очите, тялото й, стройните й изваяни крака, които дискретно се открояваха под сравнително късата й рокля. Беше около трийсетгодишна. Най-много четири или пет години по-млада от него. Тя говореше сериозно, съсредоточено. Струваше му се, че едва-едва му се усмихва, сякаш искаше да му загатне, че и той й е симпатичен. Това се забелязваше и в очите й, които излъчваха мека светлина. Погледът й сякаш му казваше, че тя го разбира, разбира Венцеслав, добронамерена е и разговорът им е искрен и приятелски.
Емил, объркан и притеснен, й обеща, че ще се опита да отделя повече време, за да помага на Венцеслав.
- Аз съм лекар - каза той - и малко ще ми е трудно да му помагам в учението, но каквото мога, ще направя. Обещавам Ви.
- Благодаря Ви, доктор Драгов. Не Ви упреквам. Не казвам, че Венцеслав трудно се справя с уроците, но той има нужда от малко помощ, която Вие бихте могли да му дадете - каза Василева и в очите й отново блесна онази топлота, от която краката на Емил пак омекнаха.
Тя му подаде ръка за довиждане и на него му се стори, че за по-дълго време от обичайното задържа дланта му в меката си нежна ръка.

Емил излезе от училището, тръгна към дома си, но още се усещаше опиянен, сякаш излизаше не от училище, а от ресторант, където беше изпил две водки и чаша вино. Пред погледа му плаваха кехлибарените очи на Ирина Василева. Виждаше дългите й вълнисти коси, блеснали като пламък. Сякаш усещаше всяка гънка на тъмночервената й вталена рокля и деколтето й, под което изпъкваха сочните й, като узрели праскови, гърди. Такова нещо с него до този момент не беше се случвало. Дори Елена, жена му, не беше го пленила така преди години, когато се запознаха и започнаха по-често да се срещат. Не можеше да си обясни на какво се дължеше това. Дали не беше някакво моментно опиянение, или в този ден с него беше станало нещо по-различно. Може би се дължеше на някакво по-особено душевно състояние, а може би си въобразяваше, че Ирина Василева с поглед и с усмивка му загатна, че и той й е симпатичен. Но това беше лудост. Опитваше се да излезе от това състояние, но не успяваше. Колкото повече вървеше, повече потъваше в него и му се искаше да се върне в училището, да хване Ирина за ръка и да я поведе нанякъде, но накъде и той не знаеше.
Прибра се сякаш без да усети колко беше вървял и как беше влязъл у дома. Елена го очакваше и веднага попита:
- Какво казаха?
- Всичко е наред - излъга Емил. - Венци добре се справя с уроците и класната му няма оплаквания.
- Това е добре - зарадва се Елена. - Може би ще се справи на изпитите през май.
- Ще видим - отговори уклончиво той.
Погледна Елена и сега тя му се стори безлична и обикновена. Не беше грозна. Имаше миловидно лице, което приличаше на порцеланова чиния със сините, почти безцветни очи. Русата й коса беше права като изсъхнала и изгоряла от слънцето трева. В сравнение с Ирина, Елена изглеждаше невзрачна и Емил се уплаши, че Елена може би ще усети промяната у него. Той побърза да заговори за нещо друго и да отклони темата от училището. Струваше му се, че ако още малко поговорят за училището и за Венци, ще се издаде, че е останал омаян от чара на Ирина, а той не искаше по никакъв начин Елена да усети това.
Емил си мислеше, че бързо ще забрави Ирина, но съзнанието и паметта не се подчиняват на волята. Колкото повече минаваха дните, толкова повече си мислеше за нея и вече му се струваше, че го обзема някаква лудост, от която никога не ще може да се отърве. Вървеше и наум разговаряше с нея, докосваше вълнистите й коси, непрестанно виждаше кехлибарените й очи и потъваше в бездънно езеро с гъста галеща вода. Не издържаше. Беше лекар, но нямаше никакво обяснение за състоянието, в което беше изпаднал. Не вярваше, че това е любов от пръв поглед. Той никога досега не беше се питал какво е любовта и какво чувства човек, когато се влюби. За него любовта не съществуваше. Винаги си беше мислил, че любовта е измислена от поетите и писателите, за да оправдаят чувствата, които описват. Много искаше отново да отиде в училището и да види Ирина, но не смееше. Не беше толкова смел и дързък. Живееше само с мечтата за нея и му се струваше, че след родителската среща е по-щастлив.
След седмица се сети да попита Венцеслав какво учат. Нали беше обещал на Ирина, че ще се опита да му помогне в уроците.
- Госпожа Василева ни даде съчинение разсъждение за “Немили-недраги” - каза Венцеслав, - а аз не мога нищо да напиша.
- Добре, ще ти помогна - обеща му Емил, но веднага разбра, че малко прибърза с обещанието.
Навремето, когато беше ученик, литературата не му беше от най-любимите предмети, но сега реши да пробва. Ирина преподаваше литература и Емил се зае да й покаже, че може да изпълни обещанието и да помогне на сина си. Вече не си спомняше беше ли чел някога “Немили-недраги” или не. Нямаше никаква представа за какво става дума в тази повест на Вазов, но Венци очакваше да му помогне.
Емил го попита за темата, а вечерта, преди Венци да легне, взе учебника по литература и започна да чете повестта. Учуди се, че я прочете за няколко часа. Беше го увлякла. Вазов пишеше хубаво и му допадаше. На другия ден Емил се опита да напише съчинението разсъждение. Пишеше, късаше листовете, започваше отначало. Връщаше се към повестта, четеше я, припомняше си отделните епизоди. Най-накрая успя да напише три странички, които с гордост даде на Венцеслав да си ги препише в тетрадката за домашна работа. Венци доволен отиде с домашното в училище, а когато се върна, Емил побърза да го попита какво е станало.
- Госпожа Василева ни взе тетрадките, за да провери домашните.
Емил зачака да види какъв ще бъде резултатът. Няколко пъти пита Венцеслав дали Василева им е върнала домашните, но той все отговаряше, че още не. Най-после тя им върна домашните работи. Емил бързо взе тетрадката и я прелисти. Василева беше проверила съчинението, поправила грешките, а отдолу беше написала няколко изречения: “Трябва да разсъждаваш по-задълбочено. По-точно характеризирай героите и по-ясно формулирай изводите. Обърни внимание на правописните грешки.”
На Емил му стана малко криво. Мислеше, че се е справил успешно. Каза си, че следващото съчинение разсъждение ще го напише по-добре.
Не минаха и две седмици и Ирина Василева даде ново домашно. Пак съчинение разсъждение. Този път Емил имаше повече време и се подготви по-старателно. Даде воля на мислите и разсъжденията си. Домашното беше върху разказа “Една българка”. Василева провери домашните и пак ги върна с препоръчителен текст. Този път беше написала: “Вече по-добре се справяш, но се опитай да изразиш това, което мислиш, не използвай готови фрази и изрази, избягвай клишетата.”
Емил прочете написаното и веднага му стана ясно, че тези думи бяха адресирани до него. Ирина се беше досетила, че той пише съчиненията на Венцеслав и вече кореспондираше с Емил. Този път не се засегна от препоръките й, а усети в тях добронамереност. В подтекста тя му загатваше нещо, което той добре разбра. С още по-голямо желание и още по-упорито продължи да пише съчиненията разсъждения на Венцеслав. С трепет очакваше връщането на домашните работи и нямаше търпение да отвори тетрадката, за да види какво му е написала Ирина. Нейните послания станаха за него най-вълнуващото нещо в живота му. Той ги запомняше наизуст и често си ги повтаряше като луд. Ирина пишеше: “Виждам, че си дълбоко емоционален и успяваш не само да изразиш емоциите си, но и да направиш точните житейски изводи.” Или “Трябва по-ярко да опишеш любовта в “Неразделни”. Няма по-силно и по-благородно чувство от любовта. Любовта ни извисява.”
Емил беше сигурен, че тези послания са само за него и той се опитваше да отговаря на тях чрез съчиненията разсъждения, които пишеше. Така незабелязано минаваха седмиците и месеците. Емил вече имаше нова страст и ново увлечение - да пише съчинения разсъждения. И Елена започна да се учудва на неговото увлечение, но тя беше доволна, че той отделя време, за да помага на Венцеслав.
Около седмица Емил се колебаеше дали вече не е настъпил моментът отново да отиде в училището и да се срещне с Ирина. Поводът щеше да бъде съвсем логичен - да попита дали Венцеслав вече по-добре се справя с уроците, с подготовката си по литература или трябва да положи още усилия, а всъщност Емил искаше да разговаря с Ирина и беше решил да я покани на среща. Дори обмисляше как да я покани на вечеря и в кой ресторант да бъдат. Почти беше готов с плановете си, когато един ден Венцеслав се върна от училище с поредното проверено домашно по литература. Емил грабна тетрадката от ръцете му и я разлисти, за да види какво му е написала Ирина, но остана дълбоко разочарован. Този път под съчинението тя не беше написала нищо. Имаше само подпис и дата. Това беше категоричен знак, че играта между тях е свършила. Ирина беше сложила точка. Сигурно си беше дала сметка, че не е редно да продължават така и беше решила да спре. Емил усети горчивина и разочарование, но Ирина може би беше права. Той въздъхна и затвори тетрадката. Хубавите трепетни мигове бяха вече в миналото. “Е, все пак тя ме върна към литературата и ме накара отново да усетя удоволствието от четенето и писането - каза си той.”

София, 26. 05. 2013 г.