НЯКОГА
НЯКОГА
Аз пиша със завързани очи,
коремът ми отвътре е хартия.
След сто години ще си проличи
дали съм гладил думите с ютия.
Или зъбати, с кожата на вълк,
те гризали са гърлото на рими,
а аз - памуков, облаков и зъл,
като дете със тях съм се завивал.
Надеждата е бебе с очила,
кърма от мравка, белег от колибри.
И затова в съсирена мъгла
се лутаме очите си да дирим.
И затова с цигулка на сърна
сред глутницата трябва да сме плахи
и да изпратим бляскаво една
от думите - пред вас да се разплаче.
И да запее с устните на кос,
да завърти ума ви на вихрушка,
докато цветният, невидим мост
по колебливия си гръб ни спусне.
Оттатъка - дано да има бряг,
рисуван от класически поети.
Тогава в джобовете с топъл мрак
ще дойдем призори да ви посветим.
ДАЛЕЧЕ
Вече двайсет години живея пиян
между сенки със замаяна милост.
Трезвостта е отдавна изпит океан,
който аз преминавам с камили.
Имах кръв, по-изящна от сърцето на нар,
имах име от милвани букви.
До везните на рими бях такъв аптекар,
че размесвах отрова с изкуство.
И лекувах пчелите, разболени от мед.
На монасите давах килии.
И осъмвах, затворен в прозрачен куплет,
между унес и дъх на стихии.
Не говорех, а дишах, както диша дете
до гърдите, осеяни с мляко.
Бях лозичката крехка, която расте
и която листото си чака.
Но светът не е чаша. И не е питие.
И пълзя като охлюв нагоре.
До устата ми свети едно колие
и със сребърен глас ми говори.
Този говор аз трябва да запомня добре…
За да може в онемялата вечер
тишината да трепне и така да умре,
че гласът й да тръгне далече.
ПОЕТ
Сърцето ми е риба - черна мряна,
проблясваща над пясъка камбана.
Сърцето диша… Църквата в реката
се гмурка, за да хване тишината.
В небето щъркел като тъжен свещник
се мъчи облаците да премести.
А привечер с една свещица жълта
ще се научи залеза да гълта.
Не ми остава нищо, освен бързей,
който на кръст ръцете ще завърже.
И ще ме мие, докато засветя
с очите на удавени поети.
Ако изчезна, нека с водорасли
косата ми високо да порасне.
И аз от дъното за нещо ще говоря,
докато пеят рибите отгоре.
НЕВИДИМ СТИХ
Прашинка е, а страшно ми тежи.
Прашинката е сън на Хималаи.
Но този стих без мен ще продължи
сред безтегловност да кръжи замаян.
Изгубих го, както се губи пух,
както се губи дъх на молекула.
Добре, че мравката с прозрачен слух
от Космоса душата му е чула.
МНОГОТОЧИЕ
Докато слизам призори от Вежен,
аз мога с миглите си да порежа
трептение в ухото на кошута,
която спи и тишината слуша.
Порязано, трептението стихна.
Сънят се сепна. Облаче поникна
Прохладно кихна и с копитца скочи
в забравено от Бога многоточие.
ГЛУХАРЧЕ
Глухарчето оплешивя.
Поклаща бледо теме.
Ветрецът, дето го довя,
дойде да си го вземе.
ТАЙНА ГРАДИНА
Момичето със тяло на цигулка
играеше под сянка на кайсия.
И аз поисках думите „шушулка”
и „музика”, в които да се скрия.
Ако сега ме питате защо съм
изпълнен със омайност синя,
то е защото и на косъм
не съм пристъпил тайната градина.
РАЗКЛОНЕНИЯ
Свечерено… И паркът се разклонява
на една тънка обувка и на сребърно лява.
Към левия бряг на гръдта ти пристъпих
и видях, че трептящо листо е умът ти.
Изпратих устата към дясната малка могила,
в която ти мляко и залез си скрила.
И усетих, че повече няма надежда
за твоя пуловер, останал без прежда.
ВЕЧЕРНА ЧАША
За чашата без дъно няма тайни.
Ни питие, ни устни я докосват.
В измислените макови поляни
скръбта е трезвена и високосна.
Човекът е надвесен над стъклото
и съзерцава градусите жълти.
Ако отпие- вдишва божеството,
ако повтори- то ще го погълне.
Не сме пияни, само сме различни.
И по това приличаме на птици,
които есен лятото отвличат
и ни оставят зима за графици.
За да остане залезът ни вечен,
седим на маси с цъфнала коприва.
Един от нас ще бъде като вечер,
която никога не си отива.
ЛЕБЕД
Не си го помислях, но стигнах ръба.
Въздъхнах и се надвесих.
И грам поезия не ще понеса -
стига мигли и стига завеси.
Защо да се бъхтя в детелини и кал?
Изписах се до зеници.
Насред планината зърнах корал
и го удавих в съня си.
Невидимо гасна - без устни за стих,
без пръсти, с които да мисля.
Каквото рисувах, го вледених,
за да не свети с мъниста.
Очите са болни от светлина
и няма как нощ да им купя.
Реката, която беше жена,
с рими на други се къпе.
Нима поумнях, за да видя сломен,
че лебедът се е преселил
в облак, който прилича на мен,
но не прилича на себе си.
Накрая - песен, солена на вкус.
Като нота и оправдание -
затова, че си тръгвам, без да знам наизуст
цветното свое мълчание.
ОЛОВНИЯТ ВОЙНИК И ШИВАЧКАТА
Оловото - най-тъжният метал,
бе моя плът, родина и играчка.
Аз нямах нищо… Но си бях избрал
вълшебната надежда за шивачка.
Играхме си на Господ… Ала тя
не издържа на голи обещания.
И ме облече с риза от мъгла
и с мляко от снежинки ме нахрани.
Вместо конец тя вдяваше змия
и ме пришиваше в прахта на пътя.
А беше тънка, хрупкава жена -
сърна и котка, светеща от мъка.
Бе силна и за мен разполови
сърцето си. И после ме изтласка
подобно кръв, която ще горчи
върху изгубена в устата ласка.
Сега се чувствам като игленик,
като перце и като пепелянка.
Душата на оловния войник
е оцеляла след пожара сянка.
Ако ме жалиш, с цветен оксижен
ми помогни да стана молекула.
С просветващите точици от мен
уший си рокля и красиво було.
СЕЗОНИ
В полето се зараждаше равнец.
Неравенството беше в цветовете.
Единствен и замаян скакалец
се криеше зад дрехата на цвете.
Единството на шарени бои
разделяше тревата от небето.
Равнецът в бяло се успокои,
защото златно беше му сърцето.
Подскочи заек, после полетя,
страхуваше се сив да не остане.
Високо горе чакаше го тя -
рисувана и къпана поляна.
И аз си мислех - трябва ми равнец
и скакалец, и заек, за да мога
да си повярвам, че не съм слепец
за цветните значения на Бога.
Тогава лумна някаква шега.
Природата се смееше със мене.
На шапката ми разцъфтя дъга,
на устните ми кацна нетърпение.
И аз извиках, без да знам какво…
На лятото извиках - да ме чака.
И се превърнах в есенно дърво,
което пя и после се разплака.
