С писателя  Георги Стоянов разговаря Рангел Драганов

- Господин   Стоянов,  в края на месец октомври навършвате 80 години. Вълнувате ли се? Автор сте  на 25  заглавия - сборници с разкази, романи,публицистика, пиеси. Натрупали сте солиден литературен имот, увенчавате юбилея си с две нови книги - сборника с  новели „Обречени на самота” и готовия за печат роман „Черната роза”.  Доволен ли сте от резултата?

- На творчеството гледам като на  една възможност за себеизразяване и  осъществяване. Каквото съм написал  е  в съзвучие с времето,  на което бях и съм свидетел. На живяно, преживяно, чуто и видено. Всякога съм държал ръката си върху пулса на народния живот.  Познах три обществени системи, от калпава по-калпава,  простих се с много  илюзии, платих данък на  разни увлечения. Всяка моя книга е отговор на предизвикателствата, които  щедро ми е сервирала нашата българска действителност. Какви са резултатите - това  друг трябва да прецени, не аз. Стоплят сърцето ми  миговете, когато се натъкна на  читателско внимание и интерес към написаното.

- Първата ви книга „ Лесно щастие” излезе през 1961 годсина. Последните ви две излизат след цели 50 години. Дължите ли някому благодарност? Как съхранихте   тоя свеж  начин на разказване?

- Свежестта се дължи  на искреността  и  дълбочината  на  творческото преживяване.  Посягам  към перото,  щом почувствам, че ще се поболея, ако  бездействам. Благодарен съм на времето, когато  младостта  ни бе  впрегната в движението за обнова и разцвет на  страната. Работих като учител в селата, бях журналист, много години отдадох на   изд. „Христо Г. Данов” и  литературното  списание „Тракия”. Човек не може да стане писател, ако е безучастен  наблюдател,  бяга от  обществения и културен живот. Ако не се чувства  част от народа си, ако не вярва в силите  и  нравствените ценности, съхранили  душевността му. Що се касае до първата ми повест „Лесно щастие” - за  моя изненада, чете се и до днес, пък  вече не е млада и тя  - на петдесет години е.

- Вашият житейски девиз?

- Никога не бива да забравяме , че нашето   щастие не  се намира зад  девет земи в десета. То е близо до  земните ни корени.  Емилян  Станев  бе казал  в едно свое интервю: Всичко каквото пишем, трябва да мирише на мама и тате.

- През  целия си творчески живот вие сте се радвали на читателско признание, гостували сте на много читалища. Жива ли е оная  аудитория, която навремето пълнеше  домовете на културата,  щом  се разнесеше новината, че иде жив писател?

- Нявгашните читатели благоговееха в досега си с художественото слово. Те можеха да си купуват  книги, тъкмяха домашни библиотеки. Днес  писатели  и читатели  трудно свързват двата края. Който има пари, не купува книги, защото не чете, а който чете, няма  пари да си ги купи. Незабелязана може да мине и много хубава книга, защото  не намира масов адрес. Медиите се скъсват да хвалят преводни  заглавия със съмнителни художествени и идейни качества. За  българския писател ефикасно се  труди антирекламата, т.е. наказателния вот на усърдни журналисти. Те, медиите, имат къде по-важна работа: на опашка чакат  черните новини, политиците, силиконовите  красавици, пошлотията. Срещнали ли сте  таблоид  без разголена тийнейджерка, призвана да впечатли  хората и да  продаде  вестника?

- В едно интервю  признахте, че чуждите болки - душевните, разбира се - са Ви направили писател. Как да го разбираме?

- Както е и казано. Ако  сърцето ти остава студено за човешките радости и  неволи, не се залавяй за перото. Помните възклицанието на Моканина  от разказа на Йовков,нали: „ Боже, колко много мъка има на тоя свят!” Човешкото страдание възпламенява мисъл и чувство, писателят  не бива да цвърчи самодоволно  като врабец на клон.

- Автор сте на  10 романа.  Винаги ли Ви  е  привличало разгърнатото епическо повествование?

- Такава ми е нагласата. Тичането на късо разстояние   иска разказ, на дълго - роман. Не е важен толкова  жанрът, важен е  обхватът,  остротата на конфликта, избора на житейска проблематика, художествената  защита  на идеята. Истинското творчество не копира действителността, а я пресъздава. Претворената действителност е по-достоверна от  житейската.

- Голям интерес  събудиха  вашите две публицистични книги: „Храм без икони” и „Американската мечта отблизо”. Много гняв и тъга има в тия заглавия. И в отделните  статии, които  четем от време на време в пресата. Какво  мислите за дните, които  живеем? Оптимист ли сте?

- Пълно лицемерие е да твърди човек, че настоящето е  бляскаво. Хора с дълго подтискан апетит се докопват до властта и я използват за свои цели.Ние  избираме пълномощници, пращаме ги горе да ни оправят, но те се залавят първо себе си да наредят. Бурените на демагогията и  фалша  задушават  хлебното жито на истината. Няма честна служба на народните интереси, пасмината на олигарсите и отродителите върши  своето  пъклено дело. Не  сме ли  генетично увредени  - от седемте века  робство? Търпим и нехаем, пред очите  ни - килим от престъпления, хайдуците  са на свобода, докато  мнозинството  мизерува и глъхне в отчаяние. Политиката вече е доходен занаят,   почтеният труд не  буди уважение, не се насърчава. Мисля, че мизантропията и егоизмът  почерниха дните ни. Откъдето минат, остават след себе си  пустош. Вижте какво сториха политиците  със здравеопазването, образованието, селското стопанство. Заровиха  отродителите старите  кладенци, преди да  са  изкопали поне един нов.  Копаят, но гробове - със зъби и нокти. Ще дочакаме ли ден, когато народът  ни  по примера на  другите народи ще  грабне гьостерицата, за да даде заслуженото на  аморалната пасмина, която изсмуква жизнените  му сокове? Не е ли време да оградим отново разградения  си двор? Ако  народът  не надмогне малодушието и  апатията си, едва ли  може да се надяваме на добро бъдеще.

- Във вашите книги „Лесно щастие”, „Любов на твоя праг”, „Разпятия”,  и особено в „Обречени на самота” много от героите ви са стари хора. Хора на третата възраст., които днес водят унизително  съществуване. Боли ли Ви тоя факт?

- Възрастните  хора са отлежало вино,  натрупана мъдрост. Знаете  приказката за царя, който заповядал да бъдат изтребени  старите хора, защото нямало никаква файда от тях. Само един  стар човек оцелял, укрил го синът му. Настъпили суша и глад в царството, нямало семе да засеят нивите на есен, хората  измирали. Тогава се сетили за  потуления старец. Той  подучил живите какво да сторят: да  разровят мравуняците, дето е скрито много зърно. Спасението дошло. Днес хората в напреднала възраст  са подложени на  изтребване. Нито един политик през последните двайсет години, червен,  син или пембян не взе присърце тяхната  тъжна орис, за да я облекчи. Партийните котила страдат от  духовен далтонизъм,  не подозират какво им крои бъдещето. Да  се надяваме, че то, бъдещето, все пак ще бъде на страната на истината и справедливостта.

- Какво  ще пожелаете на читателите на „Третата възраст”?

На редакцията -  честност  и  твърдост в  защитата на човешката кауза. Тези,  които  строиха, вярваха и имаха един що-годе приличен живот, днес са удостоени  с безразличие, несигурност,  срамно нищожни пенсии и болести. Старост-нерадост - така е казано. Но старостта е  и изкристализирала мъдрост.  Управниците я пренебрегват, защото са  избрали клетвопрестъпничеството за своя житейска позиция. Много от тях  вярват, че  не са родени от проста майка. Днес уютно се чувстват шепа продажници, забогатели по безчестен начин. Докато хората на третата възраст са забравени  и унизени. А  имат въпиюща нужда от грижи и обич. Суграшицата на   неблагодарността и безхаберието вгорчава дните им.                                 

- Животът Ви  протича между селото и града. Какво става в селата?

- Разклатени са от престъпна ръка трите стълба на обществото: дома, училището, църквата. Множат се селата без деца и училища, храмовете - без попове,  къщите без стопани. Понякога ми се струва, че се движа в свят, населен от призраци, че и аз съм  един залутан призрак, забравил къде е роден и кой е неговият пристан. Един гръмогласен повик се носи в пространството: хляб и зрелища. Впрочем -  търпете, не ви е нужен и хляб,  ще ви нахраним със зрелища. И бучат около нас мътните потоци на развращаващи  зрелища, на  суетата и  антихуманизма. Най-потърпевша в нравствен план е младежта. Тя  е отчуждена, прегръща и  изповяда  пороците  на  модерния

Запад,  потребителската стихия  гаси всеки трепет на родолюбие и  почит към  родители и дядовци.  Хората, навлезли в трета възраст, не могат да се радват на спокойни старини.            

- Каква е мисията на писателя в наши дни?

- И в миналото и днес истинските  творци воюват за човека, стараят се да облагородят  духа му, помагат му  да прогледне, ако е заблуден, извисяват го нравствено. Учат на любов. Без любов не пеят  и птиците, без любов  нашата  райска земя може да осъмне някой ден  пустиня. Трябва да спрем наплива на пясъчните  ветрове,  трябва  да бъдем   отговорни за бъдещето. Наш дълг е  да опазим  святото българско име,  ако държим все пак да ни има на тоя свят.

Вестник „Третата възраст”