ОТМЪЩЕНИЕТО
Чудя се дали да захвърля униформата. Като ми гледат боя, някои си мислят, че аз болки не усещам, спъват ме, ритат ме, какво ли срещу мен не правят, ама си е така - колкото повече бели ми правят, повече ми върви. Прав си е ветеринарният доктор Танев, дето казва, че втора жена който е нямал, и бивол не е отглеждал, няма право да се оплаква от живота си. То, откакто ме облякоха, биволоподобното е все след мен, рови, души, мучи, ама аз си трая и длъжник не му оставам. Голям зор видях в началото, докато свикна. Добре, че има и добри хора, как щях да се оправя. Акъл ми дадоха да не му обръщам внимание, да гледам напред и надалеч, на дребнави “дупки” по пътя си да не обръщам внимание, защото те могат да ме забавят, но не могат да ме спрат и колкото повече не им обръщам внимание, по-лесно до целта ще стигна. Заплете ли се някой тежък случай, възложат ли го на мен, виж, че ми е излязъл късметът пак да го ритна по това, което най-много го боли. Не едно, десет висши образования да има, не ли му е дала природата майсторство, дарба, все едно от чобанско куче ловно гонче да създадеш. Преди някоя година беше се заплела една историйка в една овцеферма. Две години поред някакво животно душеше агнетата. Версията беше, че някой за отмъщение пускаше при агнетата личното си куче. При извършените огледи бяха намирани следи от кучешки лапи. Със случая се заех през втората година. Какво не направихме за да се разкрие загадката. Колко кучета избихме по грешни съмнения. Колко вечери секретно пазихме овцефермата и нищо не видяхме. Една нощ ни нямаше и пак се появи. Около тридесет агнета бяха отново удушени. Животното беше проникнало под прага на вратата, подровило и влязло. Кой му помагаше, чие беше това животно?
Помогна един меричлерски ловец, майстор на ловни примки. Вечер, без никой да знае, в саята изолирахме агнетата заградени с телена мрежа, а около мрежата ловецът постави още примки, с които да хванем удушвача, без да има възможност да стигне до агнетата. А ако има намеса на човек, щяхме да го принудим да влезе в саята и да остави необходимите за нас следи.
Овчари на стадото бяха мъж и жена - цигани. Какво ли не се говореше по техен адрес. Жената от притеснение взе, че се разболя и едва не умря. Когато разкрихме случая, беше в много тежко състояние - в болницата. Още на втората вечер удушвачът се хвана. На сутринта овчарят го заварил закачен в примката, жив, яростно се дърпал и зъбил. Завикал овчарят на своите колеги, насъбрали се и от отмъщение го пребили, разкъсали го бяха на парчета. Когато пристигнах в овцефермата, беше се насъбрано много народ. Удушвачът беше диво животно - женски чакал. Всички намерени следи от предишния случай съвпадаха с лапите на хванатото животно. Специалисти-ловци не можаха да обяснят от какво е породена тази агресивност, защо не беше ял от удушените агнета. Някой на шега или наистина подхвърляше, че е отмъщение - преди години близо до овчарника е имало дупка на чакала, от която дупка овчарите извадили и избили малките чакалчета.
Могат ли да мислят животните като хората? При отмъщение човек не стига ли в своите постъпки и съзнание психологията на дивия звяр? Може би природата да е създала животните и човека различни по вид и възможности, но при отмъщението те са еднакви.
