ДЪЖДОВЕТЕ
ДЪЖДОВЕТЕ
Неизбежни неща, неизбежни неща ще се случат.
Дъждовете валят – тъй студени в нощта и беззвучни,
дъждовете валят… От Христа насам тъй продължава.
Неизбежни неща, неизбежни неща приближават.
Няма никой… В дъжда се стълпяват нещата незрими.
На езика на смъртните – тайна е тяхното име…
В полунощния час се усеща дъхът им тъй близко.
Очертания смътни стъклата студени притискат…
Няма никой. Душите са само тревожни и будни
Под далечния тътен на тази вселена безлюдна…
Плъпват сенки и нейде в дъжда странни звуци се раждат.
Неизбежни неща, неизбежни неща ни обграждат…
И се сбъдва поред всяка буква в Свещената книга –
Всеки помисъл, жест, всеки грях, всеки страх ни застигат.
Дъждовете валят, като в треска се моли капчукът…
Неизбежни неща, неизбежни неща ще се случат.
И се лее дъждът – Божи пратеник в свят безутешен.
Неизбежният кръст ни причаква сред сънища грешни.
И от дланите капе кръвта ни – отровна и тъмна…
Но следи от пироните няма, когато се съмне.
КАПКА
Тънък и блед
месецът.
В лед
всичко сковано.
Бие камбана,
вие се дим.
Амин.
СБОГОМ
В памет на Христо Фотев
Смъртта вали, настойчива и тиха,
приятелите ни стопява бавно…
Те като капки дъжд в пръстта попиха.
Но българската пръст така е жадна!
И този ден е придошъл от ада –
гърми пороят, мълниите светят.
Но те ще паднат тук. Те знаят как се пада
на колене пред мъртвите поети.
УПРАЖНЕНИЕ – II
…И днес – премазана от българските дни,
в месомелачката нелепа – смляна,
аз моля – някой друг да ме смени…
Но тука, на земята – няма смяна.
До седма пот, до сетен Страшен съд –
върти се центрофугата на дните:
от ден към нощ, от нощ към ден политам
тъй, както за последен път летят…
А там ме чака пропаст с дъх стаен,
и дъното й смъртоносно свети.
И жадно си разтваряме ръцете –
аз – срещу нея, тя пък – срещу мен!
Но пак възкръсвам – сплав от плам и мрак!
И стиснала душата си зад зъбите
отново ви дочувам да ме съдите –
от ден до нощ, от нощ до ден, и пак…
И колкото затъвам по-дълбоко
на блатото в утробата жестока,
и колкото по-страшно се заплитам
в кълчищата окаляни на дните –
аз виждам: свят, без милост сътворен!
Не е за мен,
не е за мен,
не е за мен…
БРОЕНЕ
Понеделник поне да е делник, а не преизподня.
И във вторник повторно дъждът да съсирва пейзажа…
После – в сряда да спрягам и впрягам все рими подмолни,
та в четвъртък без четвърт да имам какво да разкажа…
И от петъка – видиотени от видеотеки –
чак до събота чакаме под снеговете отекли.
Ох, неделя, не бе ли каквото сънувах погрешно?
Понеделник поне да е,
делник поне да е,
не да е…
ПРИТЪМНЯ
Пак горите горят и мъглите дописват
тази мъртва страна.
Падат птици, строшава се техният писък
в утринта.
Там една събирачка на кости си пее –
знае лек
и за стареца, който прелита край нея
тих и лек.
За безкрили, безглави, безлики, без име –
сме храна.
Някой помни ли още как наричахме ние
тази мъртва страна?
И когато, подобно на сребърник, здрача
зазвънти –
в Гетсимания можем ли будни да чакаме
и да бдим?
Но е късно – орляците стръвни се вият –
притъмня!
Някой друг я разпна, а умираме ние
в тази мъртва страна…
КАПКА
Под ноктите си съм се скрила.
Навътре, в крайчеца на пръстите
убежище съм си намерила –
в най-тъмното и топлото и тихото…
Така че – мен ме няма там, където
седя, отпивам от кафето си и бъбря…
Това е само тя. И носи мойто име.
Но не и аз, но не и аз – двуименната…
Кой ще познае
коя от двете ни изписва този стих?
* * *
Пазителка на видимости,
събирачка на градушки,
и колекционер
на рани, и на толкова
дъждовни основания
за стихове –
в семантиката на студа,
в методологията на снежинките
заслушана…
Дали ще види някой как ще вземеш
за всеки случай малко букви в джоба –
ще има и съгласни,
но повече ще бъдат несъгласните…
И кой ще види как ще ги разбъркаш,
с душата си объркана, и после
как ще изминеш думи непознати,
докато извървиш реалността, която
като поледица се стеле под краката ти?
А неизползваните многоточия
посред просъницата на ноември –
накъсват ситно съботния спомен,
и се настаняват да зимуват
в стихотворението с изгледа на юг…
