Георги Стоянов

Как изглежда светът през моите седемдесет годишни очи? Каква ще бъде бъдната съдба на земята, която ни е родила? Защо ерозират основите на една от най-старите държави в света? Въпроси, много въпроси. С годините и най-глупавият малко поумнява, но със света е по-друго: глобално едноизмерен, самоуверен и самоубийствено последователен в своите пориви и намерения. Понякога си мисля, че историята се пише и създава само и само да не бъде разбрана и една дума от нейните послания.

*
Книгите, които маркират житейския ми и творчески път са до една посветени на съвремието. Интересът и влечението към съвременната тема са може би израз на слабост. Слабост на темперамента, чувствителността, нагласата. Живях и живея под водопади от предизвикателства, можех ли да се оттегля на завет под стрехата на историята, където нищо добро повече не се случва. Опарят ли ме живите въглени на битието, сядам да пиша. Противоборството на доброто и злото, на правдата с неправдата ме вдигат на крак, карат ме да страдам. Как да отдаваш силите си на стари миражи.

*
Трябва да ме парне някаква искра от никога неустроения ни живот, да ме развълнува случка или нечия съдба, после идва другото. Не обичам да измислям, акумулирал съм достатъчно човешки съдби, разочарования , идеи.

*
Корените на родния живот пронизват сърцето и ме държат опасно близко до себе си. Прототипът, протосъбитието, образът, случката са изначални семки, които покълват в душата първо, после завладяват ума, за да се превърне семето в цвете. То, цветето, готовото произведение не прилича на началото си. Боя се, че тази мисъл не е моя, но тя илюстрира най-важното в творческия процес.

*
Започнах като учител в селата. Можех да остана в столицата след завършване на филологическото си образование, но селото ме теглеше с железни куки. Там животът кипеше от противоречия, от бурни надежди, насилие и преобразования. По-късно станах журналист и редактор в издателство. Журналистката изостри сетивата ми за важно и неважно. Редакторството в издателството и вестниците носят полза до време. В един момент усещаш, че почваш да се саморедактираш, съобразявайки се с граматични, езикови и идеологически изисквания и повели. Хубавото е, че човек се научава да бръсне на чужда глава. Но ако посечеш ухо, шия или брадичка, не е безопасно за тебе. Като редактор в „ Христо Г. Данов” понесох големи удари, но изпитах и радостта на откритието. Дадох път на „Диви разкази” от Н. Хайтов, „Чайките почиват на вълните” на П.Матев, „Пирински балади” на Ев. Евтимов. За 15-годишен труд в издателството пуснах петдесетина книги на млади автори.

*
Само не хитрувай: какви бяха отношенията ти с критиката?
Едни дребни, ситни човечета се учеха да бръснат и моята глава. Всъщност полагаха системни усилия да я отсекат, та повече да не се навежда над белия лист. Правеха кариера, като нанасяха саблени удари на ляво и надясно. Животът ги наказа: изгубиха се, изпогинаха като биологични единици и творци. Отмъщението и ненавистта не хранят душата, а я опустошават. Всичко се дължеше на обстоятелството, че се домогваха до издателската трибуна, предлагаха своите опуси, за да видят бял свят, но така и не успяха.
Нека обаче отдам признателност и уважение към критици като Яко Молхов, Богомил Нонев, Иван Сарандев, Иван Спасов и други, които имаха мъжеството да ме подкрепят и защитят.

*
Как живях, какво ме вълнуваше? Винаги съм бил едно със живота на обикновените хора. От тях черпех опит, мъдрост, учех се на честност и доброта. Някакъв инстинкт, любопитство или инат са ме тласкали към активен живот, инертността, мързелът, самовлюбеността са ми били чужди. Животът е хубав само ако го тласкаш с всички сили напред. Колкото можеш, разбира се. И сега ме удивлява съдбата на обикновените хора! Колко много можем да научим от тяхното търпение, воля за действие, стремеж към красотата. Не станах научен сътрудник или най-малкото литературен критик /от литературна критика бая люде забогатяха в миналото/, житейската академия при мен се оказа решаващ фактор.

*
Тревожи ме съдбата на българското. Грубо речено - късмета на българщината, макар че съзирам негативен нюанс в тая дума. Трепвате, нали - неволно отеква в ушите ви думата байганьовщина?
Ако, символично казано, България е представлявала една що-годе здрава, сигурна сграда, сътворена от хора, които никога не са били показно богати, днес тая сграда е разрушена. Взривиха я шепа нахранимайковци, самопровъзгласили се водачи и партийни отрепки. Те нокаутираха държавата ни с недомислени реформи и нововъденеия. Старите нови силни на деня начупиха юнашки голямата сочна пита на народната собственост, поделиха си я, забогатяха… Министерството на земеделието раздаваше безотчетни пари на свои, партийно оцветени хамелеони, за да станат селски капиталисти, пишман фермери. Що пара опапаха ти синковци, яко се нагушиха.

*
Нашето време плаче за романи, за дълбочинни изследвания. Обичам да бягам на къси разстояния, но се втурвах и на по-дълги. Късият разказ е хубаво нещо, но епохата вопие за романно претворяване.

*
Какви подтици те тласкат към писане? - попита ме един критик. Казах му: главният стимул, причина, предизвикателство винаги е била чуждата болка. От нея тръгвам, от болката на обикновения човек, не от студените сълзи на новобогаташите. В книгите ми няма много автобиографични залитания. Вълнуват ме хорските съдби, падане и изправяне.

*
Гложди, натрапва се страх в писателските души: техните книги не могат да бъдат прочетени от много хора. Това води до духовна инвалидизация. За мен благословени свише са людете, които разгръщат нова, хубава книга. От безкнижника може да очакваме големи поразии. Дано съкратим с времето техния брой. Само книгата, изстраданото искрено четиво може да отлее флуиди в душата на човека, да внесе хармония, да облагороди чувства и мисъл. През 1988 година романът ми „Зъб от акула” излезе в 40-хиляден тираж. Днес романите се издават в 500-1000 бройки. Тук не става дума за криминалетата и порносписанията, които заливат пазара. Днес се появяват добри книги от български писатели, които не отстъпват на много преводни по сила на внушението. За съжаление те остават неизвестни. Непрочетената книга е мъртва книга. Жалко за положения труд и очакванията в автора.

*
Понякога ме обзема нежелание да пиша. Има едни откровени доброжелатели, които раздават неискани съвети: Стига си писал, бе, не видиш ли, народът не чете. Отвръщам им: и трима души да има, които обичат книгата, аз ще пиша за тях. Творчеството, ако е истинско, не може да не воюва за оцеляването на човека, заляга за съхраняването на завещани традиционни ценности.

*
Хайде, залезът кърви, ветровит и мирен, не те ли тревожи?
Тревожи ме бъдният ден на българското. На България, горката сиротница, чиято дреха, богатства, натрупани хубости ги разграби един елит - отрок на брак по сметка. Впрочем - кисел, уродлив, горчив плод, който никой няма да докосне с любов. Жестоки съждения, не си ли песимист? Да, умерен песимист съм, но в едното око свети вяра, че нашето българско, идентично начало в крайна сметка ще оцелее и се пребори с отрицатели и безродници.
Родители на книги, на духовна пища, не заспахте ли на поста си? Няма ли да се включите в битката за спасение, боите ли се от ответен удар?
Ако се боите, забвението ви е в кърпа вързано.