ЦВЕТЪТ НА СЕНКИТЕ
Спалнята бе малка и зле осветена, но съдържаше почти всички предмети, които тя смяташе като необходими за живеене - легло, до леглото, голямо стенно огледало, рядко използван стол, маса.
Приближаваше се по-близо до затворения прозорец, с лице към сивото утро. След стотиците утра, дни, вечери и протяжни нощи успяваше безпогрешно да разчленява шумовете сред тишината и съзнанието й със сигурност възприемаше нежните милувки на прииждащите отвън звуци като спасение от самотата. Пърхането на крилете и гърленото гукане на гълъбите бе придружавано от меко почукване на човките им по облечения в меден обков перваз на прозореца. Вслушваше се. Залъчена в доброволно изгнание в сърцето на планината, усещаше, че понякога тялото й престава да се изцежда. После заставаше пред голямото огледало встрани от леглото. Осветено така, само от едната страна и единствено от струите на ранната зора, собственото й тяло й се виждаше като беломраморна скулптура - способно да излъчва топлина единствено от докосванията на човешки ръце изваяние, което от векове е събирало в чупливата вътрешност на материята пулсиращата светлина на живота, за да бъде извиквана на живот и притегля в магнитното си поле ласките на милион протегнати в космическото пространство мъжки ръце, следващи извивките на крехките рамене, влудяващата плътта подвижност на леко привдигнатите гърди, увенчани с предизвикателната изящност на възбудените зърна; на ханша, копринената раздвоеност на плътта под мъхавия триъгълник долу в края на блестящия щит на корема, туптящата мараня на жадната плът.
Всяка сутрин мъжът й бе хвърлял трохи върху перваза на широкия прозорец към улицата, станал много преди тя да се беше събудила. И се бе запилявал из планината.
Обличаше се с нежелание и бавно, движенията на пръстите й караха ума да просветне в прозрението, че докосванията й носеха неописуема наслада. Не изпитваше срам от това, но след откритието, сластта се отдръпваше с пареща вътрешностите й еклива болезненост: денят я викаше, а нощта беше изстреляла порои сокове в кипящата й утроба - до другата нощ, когато той отдавна ще се е върнал от горската пустош, за да влезе в нея, разкъсващ и парещ, изтръгващ до корен плъзгащата се от дълбините й към набъбналата му същност топла роса на собствената й плът.
… Беше на трийсет и шест - зрялата, нежната, закачливата, хищната възраст, и нямаше право да губи нито секунда от времето си. По време на следването не бе имала време да помисли за мъж: за да се издържа, работеше на три места, а медицината имаше нужда от скъпи учебници, много специализирана литература; бе любознателна, откакто се помнеше, и беше естет, не обичаше да се заседява по библиотеките, а изпитваше неутолима страст по поезията и съвременната белетристика. Всичко това струваше пари, много пари. Така че живееше отшелническия живот на провинциално момиче в големия град, без да има нито време, нито пък средства, за да се приобщи по какъвто и да е начин към него.
Омъжи се веднага след дипломирането. Отначало, когато се ожениха, не се срещаха с никого. Такова беше неговото желание. Беше с красиво, мургаво, издължено лице; черните му големи очи бяха влажни, заслонени от дълги мигли и гъсти вежди - когато примигваше, онази влага проблясваше с някакъв странен, по цигански сърцераздирателен, тъжен блясък.
Не приличаше на никого от някогашните й познати и прекарваха дните и нощите си в дома, наследен от родителите му. През първата година започна работа в окръжния град, после се освободи място за лекар към мината и тя изцяло се премести в планината при него, а снегът тук се задържаше по пет, шест месеца в годината и рано сутрин, когато грееше слънцето, облечени в пуловери и кожуси, те седяха на верандата и се любуваха на ширналите се бели поля и боровете, натежали от сняг.
Така беше поискал той.
Отвъд полята започваше царството на гората, на голямата планина. Сутрин не се чувстваше никак самотна: очакваше я денят, с относителното си напрежение в работата, пациентите, беглите разговори, с оголените от светлината тайни на истинския живот, с чувството, че е потребна на някого, със знанието, че усети ли скука, можеше да се качи в автобуса и само след час да тръгне по улиците на града, да обиколи всичките магазини, да си накупи купища книги и, пренебрегнала тъпата телевизия, да прекара малкото часове на нощта, в които не се любеха, в сигурната прегръдка на мисълта на непознат автор, да разлиства страниците на чужди животи, да препрочита онова, което, прочела веднъж, й беше харесало и не можеше да си представи живота без него. Не след дълго нощем понякога започваше да въздиша. В паметта й се носеше споменът за някой глас или песен, но постепенно започна да не може да контролира случайните спомени, загуби представа кога я изненадваха те. После спомените завладяха зареяния й във времето и пространството ум, станаха все по-настойчиви, навестяваха я понякога дори когато гореше в страст под гъвкавото му тяло. И - продължавайки да се рее във вселенската пустота на собственото си съзнание - се питаше: защо беше избрала мъжа, който безмълвно, но толкова настъпателно й беше наложил да живеят в доброволно изгнание? Дълго време не намираше отговор, когато в една от най-бурните нощи за пламналата й плът отговорът навести за миг ечащата от собствените й викове на наслада глава: лицето и характерът на мъжа, под който тялото й сладко умираше, бяха извикани от дълбоките дебри на някаква нейна глупава детинска мечта.
Сезоните се сменяха, всеки от тях с нещо свое. Разнообразието я пленяваше - първата пролет с кокичетата, продължителното топене на снеговете, цветята. Следваха дъждовете, обилни, пречистващи, обновяващи и носещи размисъл; къщата се наместваше с гредореда си в размразилата се земя, простенваше в сладостен гърч, сякаш да докаже полезност в несвършващия живот; лятото - с уханието на полята, с тежкото шумолене на дърветата в двора, с песента на щурците и покрякването на жаби откъм реката, с плясъка на птичи криле в омайната нощ, с обаждането на сова изсред буйната зеленина на гората.
Не се сещаше за дете, но една сутрин, на масата след закуска, внезапно си беше помислила, че всичките й връстнички, надянали хомота на семейното съществуване, на нейната възраст бяха престанали с пушенето. Загаси с рязък жест цигарата в пепелника, но го направи в смут, с горчива усмивка: от месеци всеки от тях спеше в своята стая, дори работата им по дома отдавна от само себе си се бе разделила - той, мъжката, тя, женската, - във всяка къща има нещо за вършене.
В онова утро, докато миеше съдовете в огромната кухня, тя си поплака, но за по-малко от седмица се бе примирила. Когато една вечер, пак на масата, в размекващата нежност, която изпитва всеки човек след обилна храна, тя бе проговорила за опустошителната самота, в каквато се беше превърнал животът им. Съпругът й не беше от онези мъже, които имаха нужда да бъдат подсещани. Печелеше добре с писането на книги и тъй като беше изцяло отдаден на собствената си работа и отдавна се беше наложил в литературния свят, за него не представляваше трудност да направи възможното, за да се преместят да живеят в града. Преместиха се в града. При доходите му не бе необходимо тя да ходи на работа. Заживяха в самия център на столицата, но и този път той я беше предупредил, че иска изолиран живот. Предупредил я беше само веднъж. Тя силно го беше прегърнала и се бе съгласила. За нея първите признаци на промяната се бяха появили още в първите дни след преместването. Пейзажът бе друг, улиците и хората, магазините и витрините, отношенията със съседите на етажа, всичко бе друго. Излизаше често, за да не пречи на уединението му.
За дългите си разходки избра първо парка, който бе в непосредствена близост до апартамента, който мъжът й бе купил. Проучи гората, видовете цветя, алеите, лицата на постоянните посетители, на младите майки, тикащи детски колички пред себе си. Не влезе в разговор с никой от хората, нито погледна някога лицето на някое от бебетата в количките. Знаеше имената на кучетата, познаваше нрава както на животните, така и на собствениците им; понякога, надвили или забравили нишката на собствените си размисли, някои от хората я даряваха с бегла усмивка.
После прояви предпочитание към трамваите, тролеите и автобусите. Качваше се на някоя спирка и пътуваше до края на линията. Слушаше приглушените разговори на пътниците.
След това маршрутите й се удължиха до крайните градски квартали. Изучаваше сградите и в проучванията си стигна дотам, че можеше без каквото и да е затруднение да се измъкне от най-еднообразно застроените жилищни комплекси с панелни жилищни блокове, за да се добере по най-прекия път към който и да е от големите булеварди, а оттам, до дома.
Една вечер по кабелната телевизия съобщиха, че Медицинската академия открива конкурс за работа в отделението по вътрешни болести. След няколкодневен размисъл се реши и без да казва на мъжа си, отнесе документите си в административната канцелария на института. Почти отвикнала да говори в последните си години, осъзнала цената на думите, събеседването мина безупречно - отговорите й, отправени към шефа на отделението, бяха кратки, непогрешими по точност и яснота.
Три месеца, след като я бяха приели на работа, тя напусна съпруга си, без да му се обади. Тъй като не можеше да си позволи нещо друго, потърси квартира в предградията. И намери. Мансардата беше великолепна. Искаше да се среща с хора. Не беше потърсила мъжа си за официален развод. И той не я беше потърсил. След етапа на пълна анонимност тя заживя по начин, напълно противоположен на онова, което познаваше от живота си досега. Продължителната самота, в която беше прекарала най-хубавите години от младостта си, я беше приучила да се справя с лекота с битието, но сега трябваше да се учи да съществува в обществото на хора. За нея вече не съществуваше само работата. Имаше срещите, имаше гостите, приятелствата, телефонните разговори. Не минаваше част от свободното й време, без да се срещне с някого, без да й позвънят. Чуждите съдби станаха част от живота й, житейските истории на хората, свързани с новите й познанства, заваляха като пролетен дъжд над пресъхналото й въображение. Въпреки че се чувстваше горда и поласкана от доверието и човешкото внимание, които непрекъснато й се оказваха от все повече и повече нейни приятели, нощем не можеше да заспи от съпреживяване на житейските истории, които първоначално й се представяха само с думи, а по-сетне - на живо, за да вземе страна, да съчувства, да се научи да мрази, да обича, да брани, да порицава, да презира, да пренебрегва. Появиха се и любовниците. Пияни любовници в пиянски постели, след като гостите си отидеха, а по-откровените и по-находчивите идваха точно преди вечерята и я прелъстяваха в банята, в кухнята, в коридора или където се случеше. Имаше и няколко красиви, истински връзки с подаръци, букети цветя и вечери в скъп ресторант.
Новият живот я вълнуваше.
Така се бе появило детето й. Беше момиченце. Не прояви никакво любопитство кой беше бащата. Част от приятелите я забравиха начаса, но останалите, онези, за които животът продължаваше да бъде веселие, не спряха да я посещават в мансардата. Бяха безгрижни и шумни както преди. Мъжете изсред приятелите продължаваха да я обладават както го бяха правили, жените не спираха с преживелиците си. След няколко нощи, прекарани в леглото с две от тях, тя реши повече нито да вижда, нито да чува когото и да било. Изключи домашния телефон, мобилния скри в гардероба. Тъй като все пак имаше опит в пълната изолация от света, от време на време самата тя се обаждаше на онези, които чувстваше особено близки. Знаеше, че можеше да дотрябват.
Посвети се на дъщеря си. Нае жена да гледа детето. Струваше скъпо, но друг вариант не виждаше. Детето й действаше освежително.
Проблеми в работата си нямаше, нито пък дъщеря й я безпокоеше с кроткото си присъствие. Това я подсещаше, че най-сетне трябва да започне да крои планове за нататък. В тишината на нощите започна дори да мечтае. Спокойните, предначертани вече дни лежаха като пътека, която можеше да обхване с очи.
… Една сутрин я събуди собственият й вик. Всичко в стаята беше на мястото си - тежкият кован полилей, картините, цветята във вазата. Нищо не пълзеше, не подскачаше, не помръдваше. Наслуки заоглежда тапетите, паркета, килима и като не откри подозрителни изменения, шумно преглътна, устата й сухо горчеше. Седеше в леглото, а из ъглите пробягваха странните образи от съня, не искаха да си идат. Какво ли беше сънувала?
Отметна завивките, стъпи върху приятната мекота на килима, издърпа през глава нощницата и се напъха в халата. Материята я обгърна с уханието си. Погледна към леглото на дъщеря си. Дъщеря й бе бледа, дори по това време на годината. Косата й все още бе с неопределен цвят.
Отправи се към малката кухничка. Приготви закуската. Трябваше да изпревари събуждането на дъщеря си, за да не налапа някой нож или вилица, или пък да обърне врящото джезве, в което кипеше вода за кафето.
Докато си наливаше кафе, чу шум от гласове и забързани стъпки по стълбите пред мансардата. Отправи механично очи към прозореца. Небето отвън беше навъсено. Забравила за стъпките пред вратата, тя отиде до спалнята, за да погледне оттам.
Валеше проливен дъжд.
Тогава разбра, че докато беше прекарала целия си досегашен живот затворена в себе си, животът край нея необратимо се бе променил.
Дъждът бе нещо съвсем различно от всички дъждове, които бе виждала досега. Всичко беше различно. И съседните сгради, и малкото площадче по-нататък от сградите, и рехавите дървета, и улиците, и хората, и денят, и той беше различен. Дъждът й се стори безмилостен, ужасяващ. В него се усещаше злобата и примитивната сила на самата природа. Изливаше се и приличаше на небесен потоп, биеше по покрива на сградата с влудяваща настоятелност, сякаш в изблик на собствената си ярост. Прииска й се да изкрещи, че трябва да тръгне на работа, че има да води детето си на детска градина, че й е писнало от живота, че хората са безнадеждно егоистични и глупави, че няма сила, която да промени нещата дотам, човек да намери поне миг на тишина и спокойствие, на сигурност, на защитеност, на свобода. Усещаше костите си омекнали, обхвана я чувство за безнадеждност.
Под прозореца й се бе насъбрала многолюдна тълпа. В центъра на тълпата се биеха две фигури. Няколко секунди не можа да различи чии бяха фигурите. После видя, че едната е на едра жена, а другата, на хилаво младо момче. Вкопчили се за гушите, те се придвижваха сред отдръпващите се от тях хора и в неделимата си цялост приличаха на чудовищен рак.
Дъждът продължаваше да излива тежките си повесма. Никой не обръщаше внимание на биещите се, само няколко деца се бяха вкупчили недалече от тях, да зяпат. Двамата се отърколиха на асфалта. Най-неочаквано жената се озова отгоре и прикова с няколко удара на десницата си момчето върху асфалта, след което пъргаво скокна и стъпи с тежката си обувка върху гърлото на младежа. Краката на момчето безпомощно се замятаха, търсейки опора във въздуха. Някакво кученце се хвърли в борбата и сграбчи с предните си лапи главата на момъка. Хълбоците на помияра трепереха върху кокалестия му скелет, а розовият му език злобно се стрелкаше към лицето на притихналия върху асфалта младеж. Децата се разкикотиха и отдръпнаха палето настрани.
… Половин час по-късно небето се проясни. Беше успяла да подготви детето, настанила го беше в количката, и с тичане се беше понесла към автобусната спирка от другата страна на площадчето. От асфалтовата настилка се вдигаше пара, повдигана от зловонната топлина. Количката се заклещваше в прорасналия в дупките асфалт буренак. Площадът бе замърсен от отпадъци. Гнили и стъпкани зеленчуци, сплескани кашони, служили за легла през нощта, следи от огньове, ръждясали консервни кутии, човешки бълвоч, стари автомобилни гуми, кучешки изпражнения. Въздухът над пресъхналия фонтан гъмжеше от тлъсти мухи. По-нататък площадчето бе увенчано от метнати върху пропукания хлътнал асфалт прокъсани одеяла, върху които се разстилаше каква ли не стока: от ордени и медали, кухненски ножове, шноли, напръстници, кожени портмонета и портмонета от изкуствена кожа, цигарета, креватни табли с рисувани лебеди, порцеланови статуетки, свещници, ками, старозаветна посуда за кухня, до оригинални на пръв поглед икони, нанизи стъклени мъниста, криви кюнци за печка, саморъчно изработени метли, стари дрехи, тоалетен сапун, кучешки нашийници и отдавна изхвърлени от употреба електронни часовници. Неколцина мъже в неопределена възраст седяха върху дъната на щайги пред разгънатите триножници на рисувални стативи. Виковете на продавачите прелитаха над площада сякаш от друг свят.
Вехтошарникът се подготвяше за деня. Как беше пропуснала да забележи всичко това досега?
Щяха ли да се променят нещата, докато бе жива?
… Тази вечер докато се прибираха вкъщи, детето седеше мирно и кротко в количката, без да задава въпроси. Дворът беше зловещо място, бе дъното на море, място на корабокрушение, пожарище, склад или гробище. Детето не поиска да влезе. Бодната от усещането, че не му оказва внимание достатъчно, че все го забравя, тя го прегърна. Детето вдигна към нея очи, очи, пълни с отчаяние и както й се бе сторило, с нещо подобно на упрек. Опита се да успокои дъщеря си. Хвана я за ръка и двете започнаха да изкачват тясното стълбище. Детето повдигаше много високо малките си крачета, трудно му бе, но влагаше всичките си усилия. Подсмърчаше от време на време по малко. На прага на отворената мансарда отново се закова за миг изплашено от някакво негово си вътрешно преживяване. После се втурна към прозореца и залепи носле на стъклото, странно задъхано. Детето искаше тя да отвори прозореца. Побърза да направи това. Тогава детето се наведе, погледна към стръмния кладенец под очите им, повдигна глава към небето и започна неистово да се смее. В мансардата нямаше ток. Тя запали всичките свещи, които беше намерила в хола на стаята, за да разсее страха на детето. Детето следваше всяка една от нейните стъпки. Докато се чудеше как да приготви вечерята, токът дойде. Сложи една пържола във фурната, и докато месото се печеше, свари на котлона четири картофа, обели ги все още парещи и ги наряза на кръгчета в първата попаднала в ръцете й чиста чиния, добави няколко резенчета пресен домат и когато всичко беше готово, отнесе чинията в спалнята. Докато се хранеха, разказа на дъщеря си за планината, която тя все още не бе виждала, а после й чете приказка. Детето заспа в скута й. Когато го носеше към леглото, то се събуди и я попита:
- Мамо, ние бедни ли сме?
- Не - каза тя и целуна за лека нощ дъщеря си. - Не сме бедни.
- А какво правеха онези хора там, на площада?
- Правеха се, че играят театър - опита се да извърне очи тя от погледа на детето.
Ясните сини очи на детето се взираха дълбоко в очите й. Тя усети недоверието й и съжали, че беше излъгала.
Работи в хола до късно през нощта над научната работа, с която от две години се беше захванала. В дисертацията оставаше тук-там нещо да се допълни, доуточни, разшири. За няколко месеца щеше да е готова. Към два часа стана и отвори прозореца. Луната се беше сринала някъде из небето, небето цялото бе в облаци, в двора се чуваше кучешки лай. Откъм площада се виждаха запалените огньове на скитниците. Площадът беше замръзнал като картина.
Затвори прозореца и се запъти към спалнята. Трябваше да става след няколко часа. За да живее що-годе нормално, повече от година работеше по съвместителство и като лекар в училище, което се намираше в другия край на града. На другия ден щеше да съпровожда децата в годишната им екскурзия из планината, от която преди цяла вечност беше избягала. Налагаше се да вземе и дъщеря си.
Следващата вечер, когато мъжът й ги видя в бащиния си дом, защото той отдавна беше напуснал столицата, някак си извърна поглед, като че ли бе зърнал нещо неприлично и некрасиво да се гледа с очи. В очите му имаше напрегнатост, а в краищата на устните му беше изписано безпокойство и известно униние. Казаха си няколко думи, сякаш никога през живота си не се бяха разделяли. Настаниха детето на диванчето в кухнята и си легнаха в спалнята. На сутринта, преди мъжът й да излезе на поредния си обход из планината, тя бе бледа и той разбра, че не е мигнала цялата нощ. Каза й няколко думи както обикновено, без горчивина, но без присъщото си безгрижие. Каза й едно-друго, но говореше както преди, ей тъй, сякаш разговаряше с непознат. По време на целия им съвместен семеен живот никога не се бяха карали.
След това мъжът й се беше усмихнал, осенен от някаква своя вътрешна мисъл. Тя никога не беше могла да устои на очарованието на тази усмивка. Усмивката му винаги беше била най-силният му довод. Очите й се озариха от мек, нежен блясък.
После, когато автобусът с децата спря пред къщата да я вземе, умът й се изпълни с надежда. Тя изведе дъщеря си навън, настаниха се на първата седалка до вратата, вратата се затвори с пневматична въздишка. След по-малко от час автобусът спря край изкуственото езеро, една от забележителностите на този край. Когато дъждът заваля, напуснаха гледката, за да вкарат децата в салона на мощната махина. Шофьорът предложи да потърсят по-надежден подслон и ето как се бяха озовали във фоайето на хотел-ресторанта, който се намираше в гората, почти на билото на висок хълм с толкова стръмен скат, че сградата стоеше почти надвесена над водната шир на огромния язовир. Хората от хотела с удоволствие приеха цялата група, дори им предложиха безплатна топла закуска и чай, а в нейния чай и в чая на трите учителки в добавка бяха сипали ром. Питието разпусна нервната й система и едва след като изпи и последната глътка от голямата чаша, тя разбра, че видът на дъждовната планина за първи път от толкова години насам внася ред в налегналите я размисли. После се развесели.
Фоайето явно бе станало тясно за тийнейджърския орляк, защото децата се изнесоха вкупом на закритата с тента тераса на хотела, перилата на която бяха почти на нивото на боровете, изправени успоредно пред сградата. Стреснати от ширналата се зелена бездна на гората под тях, децата се притискаха едно към друго като цветя в букет, бутаха се, надничаха иззад гърбовете си. Нахранилите се и позатоплени от чая тийнейджъри се суетяха наоколо и заприличаха на въртящо се колело, от което се виждаха само летящите спици. Дъщеря й стоеше сама недалече от тях. Стори й се много слаба и бледа, сякаш докато преодолеят двайсетината метра от паркинга до входа на хотела, дъждът беше я беше стопил и беше измил синьото от очите й, червенината на устните, жълтият цвят на косите й. Стоеше встрани от другите, вперила жадни очи в дъжда.
Дъждът спря. Наоколо се възцари пронизваща тялото тишина. Невероятна, величествена, безкрайна, празнична тишина. После се появи слънцето. Беше огромно и с цвета на пламтящ бронз, а небето около него - ослепително синьо. Дърветата засияха от слънчевите лъчи и децата, излизайки от вцепенението си, се втурнаха на рояци през фоайето към изхода, а оттам, към паркинга и гората, като пътем сваляха якета и пуловери, за да се изложат на слънцето, да продължат екскурзията си и се порадват на двата дни лято из планинската пустош.
Слънцето пареше бузите й като нагорещено желязо. Децата тичаха между дърветата, подхлъзваха се и падаха, бутаха се едно друго, играеха си, протягаха ръце към жълтевината на слънцето, към синевата на небето; вдишваха свежия въздух, вслушваха се в тишината на обкръжилото ги благословено море от зеленина, беззвучие и неподвижност. Тичаха, тичаха и крещяха. Дъщеря й неусетно се беше присъединила към тях, а тя престана да мисли за каквото и да било. Беше щастлива.
В продължение на цял час децата не спряха да тичат. После, доволни и хрисими, качиха се в автобуса и елегантният с изящните си очертания корпус на машината продължи по пътя нагоре към планината.
… В същото време една старица от селцето на километър, километър и половина от хотел-ресторанта стоеше като побита в средата на двора си. После старицата като в ритуален танц се обърна към дома на съседа си и след като чумоса задочно съседа, се понесе по пътеката към горичката. На няколко пъти се спъваше, падаше, но като навирваше задник и припълзяваше на четири крака няколко крачки напред, се повдигаше и продължаваше. Знаеше, че в къщата им от цял месец нямаше какво да се сготви и че да събира дърва за печката по това време на годината е празна работа, но беше гладна до смърт и все още таеше надежда, че Господ е милостив към теб само ако поддържаш домашния огън.
Бабичката изчезна в гората, губи се там колкото бе нужно, а когато отново се появи на пътеката, която отвеждаше до дома й, заситни, като се оглеждаше зорко на ляво и дясно за събеседник и благодетел. След малко, тъпчеща на място докато мозъкът й прати сигнал на краката да спрат да се движат, тя тръсна товара от рамото си и преди да изсипе кеневирения чувал, натъпкан със съчки, седна на земята да отпочине. Стенанията й се заудряха в бялата масивна съседска ограда.
Въпреки мъглата и напиращия хлад от гората, лицето й се къпеше в пот. Лицето на старицата беше осеяно с бръчки като географска карта, на която личат само кафявите очертания на най-големите планини по грешния свят. С всяка секунда погледът на старицата се избистряше. В един момент очите й страхливо огледаха разстилащата се под погледа й като огромна сива покривка равнина, над която висеше оловно сиво, почти черно небе. Когато реши, че тялото й е отпочинало достатъчно, за да тръгне, възрастната жена с охкане се надигна, подпомагайки движенията си с ръце, в които здраво стискаше кеневирен чувал. Бабичката извади една по една съчките и като кършеше по-дългите клонки, подреди всичко в стройна купчинка. После сгъна чувала и го напъха в бездънния джоб на престилката си. Там беше скътала и тънкото въже, с което го връзваше, за да прекара краищата на въженцето през раменете и да носи чувала на гръб. Беше решила да прибере съчките, които беше събрала, на връщане.
Старицата направи няколко пробни крачки из двора, спъна се, падна, придвижи се на четири крака към оградата на съседа, опря ръце на оградата и след като реши, че стои стабилно на босите си нозе, се изправи. После пое надолу по пътеката, която водеше до центъра на селцето.
По пътечката, по която ситнеше възрастната жена, рядко минаваше някой. Тя бе настрана от сивото асфалтово шосе, което стига до селото, а оттам, до града. Щом стигна края на проскубаната горичка, възрастната жена страхливо се заозърта, но след като не откри нищо обезпокоително, хвърли последен поглед наоколо и плахо провря съсухреното си тяло през телената ограда, зад която се простираха владенията на някакъв богаташ от града. Старицата продължи, като от време на време се спираше, за да се наведе към земята и вземе някоя мокра треска, клон, полуизгнил корен. Чувалът беше вкаран в употреба и тя насъбра малък вързоп, който затегна с въженцето и го преметна на гръб. Когато стигна центъра на селцето, остави багажа си пред зейналата врата на сградата, където се помещаваха едновременно кметството, празният от години фелдшерски кабинет, пощата, магазинът и стаицата, представляваща полицейски участък. Влезе с несигурни крачки, жената от пощенската служба й връчи пенсията за изминалия се месец, магазинерката й претегли парче наденица, като гледаше да наддаде няколко грама, сложи в найлонов плик хляб, добави от себе си бучка пожълтяло от застояване сирене, възрастната жена плати и се отправи навън. При кмета и полицая нямаше работа.
Поободрена от вида на найлоновата торбичка, старицата напусна сградата, намести покупките си в чувала със съчките, седна на най-горното стъпало на стълбата, за да натамани на гърба си вързопа, ставите й пропукаха. Оставаше най-трудното: само мисълта за обратния път до дома караше тялото й да тръпне. Възрастната жена погледна небето и реши да тръгне веднага. Идваше дъжд.
Мъчна работа беше обратният път. Пътят й изглеждаше непоносимо тежък, безкраен, и старицата често спираше да си поеме дъх.
Когато последната къща на селото се озова зад гърба й, жената реши да върви по шосето. Стъпила веднъж на обетованата твърд на асфалта, тя не чувстваше вече умора. От гората повяваше хлад, чувството за сигурност, свързано с товара на раменете й, постепенно премина в лека възбуда. Страхуваше се да не я изненада някой от внуците й. С всяка измината крачка зад всяко дърво започна да й се привижда човек, който ще се нахвърли върху нея внезапно, ще я повали на земята и ще изтръгне чувала от примките на въжето. Но въпреки умората, слабостта и страха, цялото й същество бе обладано от щастие. Долови в ноздрите си мирис на кози стада, в отдавна беззъбата й уста се разля острият вкус на бялото сирене, което щеше да поръси със семки от лют пипер, джоджен и чубрица. Наденицата щеше да остави за утре. Ето, че най-после, останала сама в цялата къща, и тя ще опита вкуса на истинската храна…
Слънцето беше залязло, но не валеше все още. Всичко наоколо бе мокро от влагата. Мокър беше асфалтът. Мокър бе вятърът, който повя с опипващи тласъци от гората. Далечината на пътя, гората, и те бяха мокри, сякаш потопени до колене във вода.
Дълго вървя възрастната жена, завладяна от спомени и мечти, толкова дълго, че когато стигна до бента под планинския водопад, реши да снеме товара от раменете си, да почине. Отби се встрани на полянката, загуглена от гъстата мрежа на повит и бодлив храсталак, и като подкосена се отпусна на тревясалата мокра земя. Задряма, събуди се, задряма отново и когато накрая отново отвори очи, разбра, че всичко край нея тънеше в мрак. Беше заваляло отново.
По пътя откъм селото се чу силният шум на автомобилен двигател.
Погледът й неспокойно започна да шари по мокрия шубрак, по плътната зеленина на дърветата, които се мяркаха пред очите й в пролуките между храстите. Настойчивото равномерно почукване по листите на плътния храсталак над главата й се превърна в тежък, плъзгащ се звук. Отначало върху темето на главата й капнаха няколко капки, после водата на тънички струйки си проправи път сред листака, сетне струите все повече и повече се удебеляваха, докато водата с едри тласъци започна да превзема скривалището й. Нямаше къде другаде да отиде. Възрастната жена вдигна от тревата чувала и го сложи като щит на главата си. Съзнанието й се изпълни с увеличаващия се тътен на придошлата от водопада в бента вода. Очите й вече бяха привикнали с тъмнината, тя отмести няколко вейки със слабата си ръка и съвсем отчетливо различи очертанията на виещия се нагоре към планината асфалтов път. Грохотът на водата изведнъж секна. Откъм дъното на клисурата се мярнаха светлините на фарове. Отнякъде много, много далече излая куче, след това кучешкият лай се повтори, но вече по-близо, после кучето изведнъж се появи насред пътя, спря и отново излая. Силуетът му едва се различаваше в мрежата на дъжда. Млад мъж с офицерска фуражка изневиделица се измъкна изсред храстите от другата страна на шосето. Мъжът държеше в ръката си къса тояга. Кучето пролая два пъти, завъртя се около него, приближи мъжа и отскочи встрани. Оня се спря и замръзна неподвижно на място. Сопата спокойно висеше покрай краката му. Песът отново се втурна напред. Мъжът се стрелна, тоягата изсвистя и миг преди да отекне тежкият тъп удар на дърво върху плът, двете фигури сякаш се разтопиха в дъжда. После се появиха отново пред премрежения й поглед. Когато мъжът отскочи назад, фуражката му литна във въздуха, после се отърколи върху асфалта. Горкото животно се опита да се надигне, размахвайки с последни сили крака. При удара дори не бе гъкнало, но сега скимтенето му много приличаше на човешки стонове.
Старицата се превърна цялата в зрение. Така, без фуражката на главата си, младият мъж й се стори познат. Младежът вдигна сопата над главата си и отново я стовари, този път направо върху главата на кучето. Кучето не помръдна.
Старицата цялата се тресеше от гняв, но не издаде и звук, а продължи да гледа напред. Момчето се наведе, хвана мъртвото животно за задните крака и го повлече към храсталака, после се върна и вдигна падналата върху асфалта фуражка. Когато младежът се изправи в цял ръст, възрастната жена ахна. Това беше един от нейните внуци!…
Докато не се беше съвзела от онова, което беше видяла, старицата разбра, че откъм храстите се задава група мъже, и те в униформи. Мъжете в униформи бяха толкова подозрителни, че тя си зададе въпроса дали полицаите в държавата бяха на свършване, за да дадат фуражки и униформи на подобни младежи. Младежите решително не й бяха харесали и тя се настройваше войнствено. Но като си спомни как внукът й беше убил кучето, кръвта в жилите й отново замръзна. После, все още невярваща на очите си, необходими й бяха минути, за да схване, че внуците й до един стояха като чучела върху мократа ивица на асфалта. С тях имаше още един, космат, длъгнест и риж, който все ровеше в провисналите като вимета джобове на дрехата си. Главата на непознатия бе силно наклонена към дясното рамо, а жилестата му шия беше изпъната толкова много, че тя си помисли: тоя нещо все се ослушва - с дясното ухо към земята, с лявото, към небето! Непознатият извади от джоба на дрехата си парче сланина, внимателно я захапа като кон с големите си уста и се захвана да смуче. Няма зъби, рече си наум възрастната жена и в този момент забеляза, че от храстите се изнизват силуетите на четири жени. О, трите чорли и майка им!, притисна шепа към устата си възрастната жена, за да не викне. В този момент не мислеше за майката на внуците си като за своя собствена дъщеря. Какво са намислили?…
Громолът на водата иззад увисналите доземи от дъжда храсти, откъдето се бяха появили безпътните й наследници, наруши хода на размислите на възрастната жена. Беше разбрала, че пороят отдавна е прехвърлил преградата на огромните камъни пред дълбокия яз под водопада и напредва в коритото на реката надолу към язовира с яростна мощ.
Върлинестият се изправи в цял ръст и застана срещу вятъра, който брулеше и огъваше твърдата козирка на фуражката му. А рижият вади от джоба си нож, разтваря го и реже тънко парче от фъндъка сланина, стърчащ от устата му, ножът минава на сантиметър от кухата му уста, тънката ивица сланина потъва в миг в беззъбата дупка, дългучът преглъща и се навежда да вдигне нещо, което стърчи между краката му. Старицата разбира, че това е оръжие и схваща за миг какво ще стане в следващите минути тук, на асфалтовото шосе, в дъждовната пустош на планината, сред вековните борове, където никой няма да чуе, нито да види развиващото се действие. Въпреки че тялото й е вцепенено до пълна неподвижност от ужаса, умът й трескаво заработва: Аз ще видя, разбойници, аз ще ви видя, и ако остана жива до утре, още утре отивам долу в участъка, и всичко ще кажа на полицая. Аз ще ви видя, бял свят да не видите!…
Тя още повече се снишава, ляга, плътно залепнала в ухаещата на мухъл, влага и пръст ниска трева под гъстите храсти. Протяга треперещи пръсти напред и отмята бодливите клонки, прави пролука, през която да наблюдава.
… И грамадата на тежкия автобус спира, и меко се накланя напред, и после с все тъй мека лекота се изправя в пружиниращата си тежест, и нещо в търбуха му изсвистява, и после застава неподвижно в средата на пътя, и дългучът не спира да държи оръжието си насочено към замъглените от топлината на хората вътре и оросени от дъждовните струи отвън стъкла, и вътре се виждат сенките на скокнали между седалките дечурлига, и децата пищят, и жена се надига от седалката до вратата, и до нея застава още една, и още една, и още една; и шофьорът изключва машината, и фаровете и светлините отвътре продължават да светят, и изчезва шофьорът от погледа й, и тичат от прозорец до прозорец деца и жени, и викат, и бият с длани в стъклата, и наследниците й също тичат, и летят между редовете седалки, и се навеждат, и изправят гърбина и пак се навеждат, и ровят в багажа, проклетите!, казва си тя и все тъй неподвижна, не отделя разширени от ужас очи от гледката, вече лишена като в сън от всякакви звуци и шумове.
И рижият, изедникът му мизерен, все пристъпя с длъгнестите си мотовилки, и все плюе сдъвканото, и все си реже друга филийка сланина, душата му да изсъхне!, и все оглежда прозореца, и на прозореца все се белее в ужас младо женско лице, и отбутват накрай шосето автобуса бандюгите му с бандюги, и светлината на фаровете щръква нагоре към черните небеса, и предните гуми на автобуса и те щръкват нагоре, и подкарват бандитите по пътя към мината дечицата и жените, и блеят децата, и плачат, и стенат, и хленчат, и викат, и жените надават писък до Бога, и бандитите ги побутват като на заколение нагоре по стръмното, и цялата гледка се стапя в гората, и автобусът стои на пътя като кротко, ранено животно, и вперва светещи фарове над празния път…
… Тъй викаха, тъй плакаха, а е толкова тихо…
Безмълвна и неподвижна, разтворила уста и тъпо загледана в една точка, тя с целия си вид изразява удивление и ужас. Струва й се, че се смалява и става все по-малка, нищожна и излишна на целия свят, а рижият нехранимайко с косматата си лице става все по-голям и изпълва клисурата тъй че не остава сантиметър между дърветата и скалите, през който тя да може да се измъкне, да се скрие, да изчезне.
Плаче, крещи, вие, къса косите си, не смее да погледне към пътя, но вижда: детски обувки и дрешки, чанти, торби и играчки. Поплачи, трябва да си поплачеш, на теб ти е нужно, ще й кажат утре в селцето. Ти не се бой, поплачи си, ти сега трябва да си поплачеш!…
… Старицата остана сама; сърцето й се изпълни с благодарност към Бога, че рижавият и внуците й си бяха отишли. Тя се опита да се надигне на лакти, после си подпомогна с ръцете, бодлите на храстите разкървавиха напуканите й длани, но нямаше време да им обърне внимание: трябваше да се изправи и тръгне. Падна на колене, извъртя се и седна на мястото, където беше лежала; печално наведе глава. Над скривалището й се разразяваше бурята: хладен поривист вятър разлюля натежалите от дъжда храсти и разроши редките сиви коси на главата й, като откри дългата й, слаба, набръчкана шия.