Димитър Златев

В ръцете на търсачите на стойностна поезия е третата и четвърта стихосбирка на Анита Коларова. Казвам така, защото като Двуликият Янус те са обединени в едно книжно тяло, но всяка има свое лице и дух. Илюстрирани от талантливите художници от Русе - Иван Иванов - Йоаний и Нина Иванова /скулптор/.
От години с интерес чета нейните публикации. И винаги ме е респектирала с пълнокръвието на чувствата, с оригиналността на образното си мислене и с гражданската си позиция. Лириката й е богата на екзистенциални, на нравствени и интимни мотиви. Но най-новите сочат една трайна тенденция: от макрокосмоса на външния свят към микрокосмоса на душата. Макар че определението „микро” е твърде условно за такава богата душевност.
Един стих, взет за заглавие на стихосбирката „И падах, и летях” от определение на любовния екстаз се превръща в характеристика на драматичното й духовно битие. Трудно се пише за такава поезия - нито се поддава на преразказ, нито на хладен анализ.
Трябва да я почувстваш, да станеш съпричастен. Това е магнетичният и неспокоен духовен свят на Вечната Жена. Думите, извикващи асоциации, метафорите, изненадващи с дълбочината си, художествените ситуации, заредени с алегоричност, цялата словесно-поетична система ти внушава силата на Вечното Женскo Начало.- Извор на възторзи и жажда, на благородство и рождества! Лирическата героиня е сякаш самодивата, познаваща магическата привлекателност на своята любов, и същевременно е и нежна, и плаха, и извисена. Всред житейския карнавал тя не се бои, че ще остане неоткрита и безлична.- Нейната чистота ще я издаде пред онзи, единственият, който я търси:
Почти ме всмука тази вечна
всеядност лакома - града.
Бях непозната и далечна,
внезапно паднала звезда -
сама в стихията от краски,
в помитащата им вълна…
Но ти, посред стотици маски,
по устните ме разпозна!
                       /”Под доминото”/
В „капана на своите очи” тя ще приласкае търсещите очи на мъжа, ще ги „окъпе в светлина” и ще ги „сгрее с кръвта си”. „Клепачи стиснах - завинаги мои да станат очите ти, / никога да не ги пусна…” Но идва ден, когато „галените пленници” ще потърсят своята свобода в широкия свят. Ала, подвластни на нейната магия, понякога, скришом, „назад се обръщат / там, дето беше капанът им.” Подобни стихове и образност извикват спомен за прочетеното у Багряна и Блага Димитрова /”До утре”/, без обаче да има и сянка от епигонско подражаване на женската класика. Приличат си превъплъщенията на Вечната Женственост, а не образно-емоционалното й претоварване. Дори когато „ в пространства задъхани властва жена - Порочна, Лъстива, Прекрасна”, „тя - смъртната - стружки безсмъртни лепи /в магнита на своите стъпки.”- Сама единство на мрак и светлина, в утрото ще ни смае с най-истинската си същност: „Не голата Лъст, а Жена с младенец / която Вселената кърми.” /„Пълнолуние”/.
В стихотворението „Висок скок”, посветено на ненадминатата Стефка Костадинова, е изведено внушителното обобщение за атлетката като еманация на всички българки, „ с които земята ни плаче”, и нейната победа ще бъде венец на страданието и непречупеното през годините женско достойнство. Арената на любовта е бойното поле на жената у Анита Коларова и тук тя е цялата - страдаща и ликуваща, победена и победителка!
Обърнем ли книжното тяло, посреща ни друго заглавие - „Недогорели въглени”. И то пак със своето метафорично звучене подсказва смисловата и жанровата специфика на поетичните късове. Анита сама ни открехва прозорец чрез уводните думи: „Миниатюрите, които предлагам, са припламнали мисли, двустишия, започвани и недовършвани през годините.” Не поддавайки се на допълнително моделиране, те наистина се превръщат на въглени едва замрежени с пепел, но от тях всеки момент може да лумне пламъкът на мисълта и вълнуващата асоциация. Лапидарният стил е тяхната същност - дълбока мисъл, казана с малко думи, сякаш предназначена за изсичане в камък. Образна точност, правдивост, интелектуалност: „Върхът на въглена съм аз. / Той още свети”. Колко много е казала авторката за себе си! Заглавията маркират широтата на мотивите : Битието, Любовта, Творчеството, Жената и др.
„Ще те пия жадно./ А ти ще изпиеш болката ми” /„Надежда”/
„Милвам те. С пръсти разрохквам душата ти, за да кълни и расте нависоко.”
/”Нежност”/ и мн. др.
Сякаш поетесата ни задава творческа задача - да продължим, да изградим цялото стихотворение. Но там, сред пробудените у нас мисли, ще свети ядката на нейния образ - мисъл. Поетичните фрагменти на Анита Коларова донякъде ми напомнят японските „хайку”. Но ако там водещи са финесът на природния детайл и емоционалната реакция, то при нея в центъра са душата и човешките взаимоотношения. Дори за родината, тази толкова експлоатирана тема - тя е успяла да намери образ, казващ толкова много и за обекта, и за субекта:
„Коренче от мъка
в сляпото огнище на сърцето.”
                          /”Моята родина”/
Мъдрите „Четиристишия” на Андрей Германов, прекрасната книга в стил хайку на Христо Ке Пела „От южния хоризонт на есента” /май че премина незабелязана/ и „Недогорели въглени” на Анита Коларова доказват, че истинският творец остава Колумб до последния ден на живота си, както казваше Веселин Ханчев. А нали собствената диря е големият смисъл на поетичния занаят?!

1999 г.

Анита Коларова „ И падах, и летях…”„Недогорели въглени”, Изд. „ПАН” В. Търново, 1999 г.