Мария Маринова

Ура! Утре Мони на море заминава. С мама, татко и братчето Сава. С тях ще бъдат и чичо Милан и леля Наташа. Също така и синчето им Теди. Те са семейни приятели и близки съседи.
Всичко, всичко е вече готово. Банския, пояса, шапката нова. Мони още не може да плува, веднъж с мама опита, ала не се получи. Този път татко обеща със сигурност да го научи.
„Ех, само да се съмне навън !” - помисли си Мони и потъна във сън.
Сутринта, мама събуди момчето и му щипна нослето:
- Хайде, да става моряка ! Морето отдавна го чака !
Мони отхвърли свойта постеля и направо навън се изстреля
- След час вече в колата седяха. С Теди един до друг бяха.
- Аз мога да плувам! - Теди се хвалеше - Мога да стигам, ехееее… навътре
в морето. Даже дъното с пръсти докосвам - не спираше със хвалбите момчето.
На другия ден банските всички си сложиха. С топки, с бутилки вода, на плажа се разположиха. Теди и Мони с кофички и лопатки се въоръжиха и в пясъка се зариха.
А вълните сребристи, меки и нежни, нагоре, надолу подскачаха и с момчетата се закачаха.
- Хайде в морето да влезем! - Мони предложи - Само почакай пояса да си сложа. Аз все още не мога да плувам, но това е за кратко. Утре ще тренираме вече със татко.
Децата нагазиха във водата. Мони заплицука с ръцете, с краката.
- Хайде де, идвай! - подкани той Теди - нали можеш да плуваш. Тука е плитко, защо се страхуваш ?
- Идвам - Теди се двоумеше и край брега във водата все още вървеше.
После водата до кръста му стигна. В този миг една вълничка пристигна:
- Помощ ! Помощ! - Теди уплашено викна, даже заплака.
- Какво, какво стана? - Мони до него допляска и ръката му хвана.
Момчето засрамено млъкна.
- Амиии.. крачето ми май че се схвана!
В това време възрастните дотичаха.
- Децата… Децата… божичко… какво правите в морето сами? Какво правите? Ще се удавите!
След малко децата вече в хавлиите бяха. И двамата някак си гузно, виновно мълчаха. По едно време Теди продума със мъка:
- Аз… аз… не мога да плувам. Излъгах!
Мони го гледаше с изненада:
- Как така ? Нали каза, че ти се е схванал крака?
- Амиии… аз тогава…
- Не биваше да го правиш! Можеше да се удавиш! А и какво срамно има да не можеш да плуваш ?
- Да ! Разбирам го, но сега! Тогава… толкова исках, че си представях, вярвах си, че е така…
- Слушай! - в един момент сопнато каза юнака - Нали няма да кажеш на никой, че се уплаших… че се разплаках…
- Няма, няма…. Сега да мируваме… Малко по малко ще се научим да плуваме! Щом толкова много желаем… Виж, дворецът от пясък ни чака. Хайде да го изваем!
И момчетата кофичките, лопатките си откриха и със двореца отново се заловиха.