Драгни Драгнев

Казвам го със сигурност - достойни и горди българи изпълват небесата над нас и в нас с красота и обич, с радостта от живота, с надежда за бъдещето. Виждам как в очите им пристъпват буквите на Кирил и Методий и как откриват с блясък тоя свят, с любопитство и вяра. Не мога да им се нагледам как събират думи и образи - ум и разум! - като слънчеви зрънца и пламъчета крехки. Дръвчета мятат нежни клонки по пътищата на кръвта им и млади птици с гнездата си ги укротяват. Много песни поникват в гнездата и всяка спуска корен в изгревите на живота. Тогава прохождат и словата, поемат към слънцето, с вятъра заплитат дълги люлки… Благословени буквите, ще кажа, благословени са, че могат ведно да слеят разума с душата. И се гордея, и сияя от възхита, че все расте и все лети човекът - да събере земята и небето. И тогава отвсякъде напира и избликва българската красота и сила, българският дух…
Българският дух… Българският език и българското слово… Българската история… Сред тези небеса - многоцветната дъга на нашата култура. Литературата, изкуството и културата в живота на милото ни Отечество. Изворите на нашето родолюбие и звездите на всеки народен празник. Можем ли да си представим днес нашите дни без Йордан Йовков и Дора Габе, например? Те са мъдреци и ние се вслушваме в гласовете им. Обгаря ни светликът на словото им, прониква и бие в нас красотата, изваяна от духа им, от искрите на мисълта им. Люлее ни тяхната магия, която преобразява душата. Това са уроци по човеколюбие, в които блика висока нравственост и звучи преобразяващата сила на любовта. Двамата - Йовков и Дора Габе - обтягат най-широката следа в това духовно краище, наречено Добруджа… Двамата тръгват от Добруджа и чрез Добруджа и добруджанци стигат до общовалидни за България и за човечеството истини и художествени прозрения.
Досещам се как през далечната 1974 г. Дора Габе ме попита помня ли някое стихотворение от детството и юношеството. Стихотворение, което остава в сърцето и душата за цял живот, каза тя. Отвърнах й: „Единственото стихотворение, което зная наизуст от началото до края, е „Опълченците на Шипка”. Така ме бе завладяло и бе спуснало корени в кръвта ми, че дори от сън да ме вдигнат, казвах го като молитва. Никой освен дядо Вазов не е постигнал в словото си трагизма и величието на борбата ни за свобода със знамето на българския дух, мисля днес. Само той, народния поет, беше успял да спре дъха ми и да разтупка сърцето ми до лудост, готово да се пръсне от мъка и възторг. Додето съм жив, няма да забравя стиховете, които ме опияняват от гордост: „България цяла сега нази гледа, тоя връх висок е, тя ще ни съзре. Ако би бегали, да мрем по добре!”
През годините с Дора Габе неколкократно отваряхме дума за Поезията, за мястото на Поезията в живота, за нейните корени, израстъци и проблясъци в духовната ни култура. И нали често се питаме какво е мъчилище - може би е страданието да си неспособен да обичаш. А не е ли по-сложно и по-мъчително да останеш човек? Не е необходимо дълго да живееш, за да си полезен. Промяната от детето до стареца е нищожна. Който няма нищо в главата си, е глупак и на 18, и на 88 години… Аз размишлявам - по-голямо мъчилище от това да останеш човек, пълен с любов към хората, няма. Човеколюбец звучи като Поет. Иначе - без любов! - животът нивелира индивидуалното съзнание. Остава само регулираното, масовото съзнание. А това води до всеобщо лицемерие. Срещу лицемерието може да се изправи Поезията - което значи духовността, културата…
Днес искам да смутя съня на времето като Йовков, като Дора Габе. Искам времето да става все по-духовно и простакът да не е вездесъщ. Искам да развълнувам, да обезоръжа непристъпните сърца и бронираните чувства. Искам хората да изживяват лирични и прекрасни неща… Вярно е, че любовта към Поезията позамря. Но поначало в България човекът вярва на поета. Поетът е учител и компас на Хората. Дарява им своите звезди, извезани в страдание. Казва им, убеждава ги, че човекът е необятна вселена от хубост, скърби и желания. Учи ги с очите и душата си да разбират и да променят себе си и света. Събира най-важното в една болка, в един вик, в един възторг, в една надежда. Учи ги да живеят, да изпитват радостта от живота. Животът е средище и училище на любов, духовност, труд и култура. Да припомняме ли, че мързеливите, бездарните и завистливите са голяма и страшна сила?! Те създават атмосфера на тайнственост и пронизваща тревога, среда на обърканост, отчаяние и страх. Трябва да се пазим от тях, от намеренията и набезите им. И нещо друго - да раздухваме и най-слабата искрица обич, за да пламне огънят на красотата и Поезията, на вярата и доброто. Готов съм с труда на мислите си да помагам за това. Не искам да виждам наранен и нажален, плувнал в сълзи поглед. И няма да допусна яростта и злото да се настаняват между нас. Работя за доброто и прокарвам неговия път.
А сега питам сам себе си със силата на българското слово: щастливи ли сме днес? Казваме ли каквото мислим, без да се страхуваме? Живеем ли свободни - не безлика тълпа, а съдружие на неповторими личности? И си мисля - дори и да продължава десетилетия и столетия, една власт, основана върху страх, не е трайна, защото страхът се превръща в омраза и ненавист. Казал го е Шекспир, откривайки всичко за човешката душа. А нима нашите души са пресъхнали извори? Нашите души са като вулкани… Да не забравяме, че човеколюбието започва от честността и че единственият Бог трябва да бъде нашата съвест. Който си работи нивата, не мисли да прави зло, казва Мъдрецът. Затова нека да напомним, че добрите намерения не са нищо, ако не се превърнат в добри дела. Затова нека да премахнем от пътя си фарисеите, да спрем нашествието на демагогията, да отворим вратите на нашите най-чисти и най-светли желания. Когато желанията са чисти, сърцето е справедливо, човек се изправя и става добър, отново нарежда мъдрецът. А когато човек става добър, в челядта му се настанява ред. А когато в челядта настане ред, и народите добре се управляват. А когато народите добре се управляват, то и целият свят живее в мир и съгласие.
Искам да съдим за българската духовна култура по върховете, каквито са Йовков и Дора Габе, например, а не по дребните и дори средните й прояви. Върховете са лицето на българската духовност и култура. А върхове се създават, когато във всяко време, във всяка епоха творците се чувстват господари, а не молители, ласкатели и слуги. Това означава да носят висока нравственост и да проповядват морално отношение към другите хора. Към рода и семейството. Към Отечеството…