СЛАВЯНСКИ БЕЛЕЖНИК
ЦАРЕВЕЦ
Дъжд от лъчи се изсипва над Царевец -
плискат се струите чисти и песенни!
Весели славеи царя си славят
в гърбави улици с дъхави люляци.
Гълъби гукат, в простора проблясват,
що ли обичат и мразят - Господ ги знае.
Бляскав е Царевец, майчице мила -
лъч в небесата!
Право пред мене е царският друм -
хилав е царският жест за душата ми.
Право пред мене е царският брод -
хлъзгав е царският ход за певеца.
Буря е срутила тайните входове,
моите мостове - в пропаст потънали.
Горе е Царевец, майчице мила -
мост към звездите!
В Янтра е моята временна сянка:
вечният бързей ме гребва и дави -
знам ли къде ме погребва безкръстно.
Жалко е днес да си само потребен.
Малко е днес да си гражданин свестен.
В Царевец никой не влиза без меча си.
Жертвен е Царевец, майчице мила -
кървава песен!
Как да превзема мечтания Царевец
честно пречистен от хули и почести?
Влизам в двореца - губя простора си.
Бродя в простора - нямам короната.
В мойта висока Балдуинова кула
цар е заключен до роба по братски.
Стръмен е Царевец, майчице мила -
трън е в очите на вси византийци!
Велико Търново, 1985
ВАРДАР
През граница минавам -
пък сякаш у нас съм си…
Все същите хора ме срещат по братски.
Все същите думи - дори и псувните.
Все същите песни за Охрид и Струга.
Все същите букви на Кирил и Методий.
Все същите черкви с икони познати.
Все същите къщи и същите щъркели.
Тревите им - сякаш са губер в Родопите.
Чукарите - както в Балкана и Странджа.
Пътеките - както край Смолян и Търново.
Реките - еднакви с реките на Тракия.
Гергьовден - еднакъв край Вардар и Янтра.
Сред здравец и рози забравям къде съм!
Но как се забравя различното знаме?!
Но как се изтрива вековната памет?!
Скопие, 1992
КАТЕДРАЛА
Какъв бездънен катедрален звън,
каква елейна пещера, в небето издълбана!
Ала защо остана да скимти отвън
детето-просяк с твоята монета неприбрана?
Като камбана вдън душата ти ехти
божествената Бахова токата -
и ти забравяш грешните си сълзи и мечти,
и ти събличаш кожата си зад вратата.
Блести на кръста златният Христос,
блести огромната разкошна катедрала -
достойна е за всеки знатен и за прост,
достойна е за блясъка на кардинала!..
Достоен и за папата е този пищен звън
издън светата пещера, в небето издълбана!
Ала остана там, на голия паваж отвън,
и твоята надежда като дрешка изтървана.
Защо трепериш ти? Защо те хапе студ
край тези бледи пастори с одежди царски? -
Не ще припари тук светец с цървул обут,
наречен простичко отец Паисий Хилендарски.
Варшава, 1980
НОВОДЕВИЧЕСКОТО ГРОБИЩЕ
Москва тук влиза, влиза мълчешком…
О, колко хладна тишина от камък!
Какво голямо вкаменено мнозинство
на вечен пост пред хищната забрава,
смълчано в безпараден безпорядък!
Последна сцена за артисти -
целувани от славата световна.
Трибуна без триумф за политици -
света на малкия си пръст въртели…
Москва тук расне, расне мълчешком…
Мълчиш сред туй мълчание от камък!
Над този тъжен саркофаг огромен
витае ням един-единствен епитаф -
вдълбан е в тишината без акценти:
„Вот и все!”
Това е всичко! Ял си людско блюдо!
А твоето е само шепа пепел
и вятър след пожара на живота ти.
Москва тук казва, казва мълчешком:
„Вот и все!”
Москва, 1985
ДНЕПЪР
Белокори златни есенни брези игриви
с крехки вейки пърхаха край мене
и в росата къпеха се гълъби щастливи.
Слънцето си ронеше перцата позлатени,
а девойки с неподправени лунички
в Днепър търсеха си детските косички…
Мене пак ме няма на брега надвесен.
Там вървя, пък все ме няма всяка есен.
Зад години, зад морета и реки красиви
сянката ми още гази до коляно в Днепър
с тънконоги бели утринни брези игриви.
И по острови от Киево-Печорските кубета
пак целувам всеки брезов лист отронен
като бенка по вратлето на момиче стройно…
Там вървя, пък все ме няма всяка есен.
Мене все ме няма на брега надвесен.
Пак целувам всеки златен лист отронен
като бенка по вратлето на момиче стройно
и по острови от Киево-Печорските кубета
с тънконоги крехки слънчеви брези игриви
сянката ми още гази до коляно в Днепър
зад години, зад морета и реки красиви…
Толкова отдавна беше, че сега се питам сам:
Аз ли бях -
или пък мой прадядо бил е влюбен там?
Киев, 1976
КРАЙ РЕКАТА
Пресреща ни с червени бузи развигорът.
В клонака на брезите славеи се гушкат.
Врабци се гъделичкат шумно из шумака.
В зелена мараня изтича бялото ни време.
Роса - листата плачат за оттеклата вода.
В реката двете сенки - твоята и моята -
непозволено се целуват по хлапашки.
А между нас проблясва слънчев лъч -
наточен меч пред забранена крепост.
Да счупим катинара! Хайде по-нататък!
Две сенки лесно коленичат в треволяка -
да се напият с шепи слънце от росата.
Бе тъй далечно утро сред полето.
Дълбока бе човешки бой тревата.
Ала за нас не бе до колене морето.
Прага, 1986
