Мина Карагьозова

В своята обзорна книга „Слънчев кладенец”, която обхваща стихотворения от всичките й книги и нови стихотворения, авторката Елка Няголова е създала един красив, цялостен, хармоничен и самодостатъчен свят. Свят, в който Любовта е толкова важна и силна, че с нейна помощ е възможно да се изкопае кладенец към слънцето с игла. Свят, в който единственото наказание, дори в отвъдното е Любовта. Където Любовта е достатъчна, за да се стигне личното Седмо небе. Където смъртта е просто полет към нови небеса. Където „С щуреца ще бъдем единствено равни - // нали и той пее, умирайки.” Това е една паралелна реалност, където не фарът свети, „а пулсът на Ангела бял, който мрака разчиства.”. Където птиците са „самотни души на поети, които опипват небето с изтръпнали пръсти”. Където е хубаво да бъдем добри, за да си починат уморените ангели.
Но, поне в началото, не всичко е толкова благополучно и светло. „Плътта е по-страхлива от духа ни.” И Пепеляшка, и принцът са просто герои от приказките. Има толкова много мъже и нито един войвода. Времето е прозаично, дума да няма. То не е за романтици, но за тях няма пенсия. То не е и за поети, просто защото те не могат да пресмятат. Да пресмятат пари, мисли, чувства. Точно затова над тях бдят ангели. И Бог смутено брои душите им. За да могат да цъфнат отново вишните на Дебелянов.
Има лайтмотиви, има повтарящи се образи - пръстен, бяла риза, криле. Но в единия случай пръстенът е кладенчето, където е измита отрязаната глава на Бенковски, а в друг случай - това е дансингът на морското казино. Където танцуват младите и красиви родители… Да - пръстенът е символ на обвързване, а обвързването е навсякъде - и с мъртвия и с живия любим. Бялата риза е универсален символ - и на красота, и на святост, и на жертва. „Перчемът ми да се ветрее, ризата да се белее…” Такова е желанието на умиращия юнак от народната песен… Когато героинята се протяга да простре ризата на любимия, тя просто е уморена птица, отбила се да почине…И тука идва ред на крилете. Които са ранени и кърпени, скрити под бухналата рокля. Както при всички летящи хора. А те са населението на паралелната бяла реалност, създадена от авторката. За тях, за летящите хора, са писани нейните книги. Защото не само без белези от рани, но и без полет, без плясък на криле, животът е вятър…

„Но там са крилете -
пърпорят крилете на Вятъра,
     моите бели криле…”

В поетичната реалност, създадена от Елка Няголова не важат законите на нашата физическа реалност. Сред новите стихотворения има много „без”. Без компас за ръцете, без ритъм, без билет, без дузпи. Без сън. Защо ли? Ами защото билетът за живота не може да бъде изгубен, нито подменен. Но „Кондукторът - живот ще ме познае.” Без ритъм, защото не дъждът по перваза, а любимата чука по залостеното сърце на любимия… Без сън, защото душата върви като лунатичка по парапета в нощта и свети ярко, заслепяващо. Без привичните ориентири на логиката, на разума, на патериците, създадени да ни крепят в нашия програмиран до болка свят… Просто тези неща са безполезни в паралелната реалност на бялото Слово. Защото и без компас „Не може да сбърка пътя // детето на Белоногата.” Защото тук водачи са сърцето и светлината… И, може би, болката от раните и самотата… Когато се освободим от всичко привично и бели коне препуснат в съня ни, тогава вече сме станали поданици на тази поетична държава… Където се живее с любов, полет, белота и молитва… Където животът е постоянна битка с мрака. За светлина и белота… И, където сияе с първозданна светлина посланието на създателката на тази бяла реалност:

„Отмества се небесният престол,
та Божията майка да премине.
Самотен знак, подобно на ключа Сол,
Човекът крачи в свойто петолиние.
И шепне: “Въпреки това - любов!
След толкова измислени омрази.
Навярно чак тогава е готов
и Бог да ни опази!”

Елка Няголова, „Слънчев кладенец”, Избрани и нови стихотворения, Издава Славянска литературна и артистична академия, Варна, 2012