Иван Енчев

Хайде да пренебрегнем най-великия романтик, самия Иисус Христос, и всичкия цивилизован свят преди и след него. Нека поразлистим бежешком само родната българска история. В съзнанието ни ще изплуват толкова лъчезарни романтици, че ще ни бъде много трудно да ги поберем в една приказка на крак.
Щом и в Светото писание е речено: в начало бе Словото, простено ни е най-първом да надникнем в двора на поезията - царицата на словесното войнство. Ами че той, Христо Ботев, националният ни гений преди Освобождението, сам ни се препречва на пътя не само с апостолското си непокорно брадище, а и с цялото си литературно творчество. Какъв велик романтик! Самата стихия! Ами оня щур чародеец на словото Пейо К. Яворов от началото на ХХ век! Ами неговият съвременник тихият свенлив лирик Димчо Дебелянов! Ще прибавим и непримиримия Гео Милев. О, много са! Да спрем до къдрокосия поет Пеньо Пенев от средата на миналото столетие…
Кой от тях не е разпъван цял живот на кръста на битието?! Кой от тях е достигнал спокойни домашни старини?! Не заради друго, а само защото е бил истински романтик. Нека зарежем всякакви политически пристрастия, от които гъмжи българската история.
Изминаха повече от 100 години от рождението на поета Никола Йонков Вапцаров. Типична съдба на романтик! Разпъван на кръст и приживе, и след смъртта си. И от душмани, и от доброжелатели.
Непризнаван за талант от буржоазната естетика преди 1944 година. Възхваляван до небесата от 1944 до 1989 г. от т.нар. марксистко-ленинска естетическа мисъл. И отново разпъван на кръст от някои нашенски посттоталитарни естети.
Спор след спор. Като свирепа градушка се изсипват връз името на този поет, какви ли не хорски приумици! Попътни урагани ту го сриват със земята, ту го въздигат до естетически идол и пример за подражание. А той - човекът и поетът Никола Йонков Вапцаров - си е все същият! Един непоправим, един неподражаем романтик, който не кланя шапка на никого със своето естетическо верую. Романтиката е неговата единствена богиня, на която пали свещи през целия си живот. /Уви - само 33 години! Пак тази Христова възраст!/
Да вземем едно от най-популярните негови стихотворения - „Вяра”. Преди 1990 година повечето ученици го знаеха наизуст цялото. Ето само последните стихове за неговата вяра:

Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!

По-ясно и по-просто не може да се изрече. А какви тълкования са правени на това стихотворение! С какъв необясним кураж и патос е използвано то за пропагандни цели от всякакви люде. С еднакво лицемерие са изговаряли словата му и върли атеисти, и църковни прелати.
Горкият поет! Клетият Никола Вапцаров! Знаел ли е той, талантливият, какви беди ще му навлече на главата тази негова вяра, с която изповядва: „За него - Живота - направил бих всичко.” Кажете ми, има ли на земята жив човек, който да не обича живота като него, като поета Вапцаров? Хайде да не ровим в клюкарските лакърдии на политиканстващи литератори и дебелоглави нискочели естетически лакеи. И още. Има ли такъв нормален човек, който да не вярва и да не се надява, че утре животът му ще бъде по-добър и по-справедлив? Ами че нали тъкмо вярата и романтиката заедно с надеждата човешка крепят дните ни. Кое друго, ако не вярата в бъдещето, ни дава упование в най-трудните мигове от живота ни!
Дори животните, безсловесните Божи твари, вярват в по-доброто си бъдеще, което ще последва в пътищата им неведоми. А какво остава на човека, най-висшият разум на земята?! Той ли да не вярва с всички свои жизнени клетки в доброто, което следва?
Защо непрекъснато някои хора си позволяват да стесняват значението на Вапцаровите стихове за общочовешката вяра в Живота /с главна буква!/ и му пришиват с бели идеологически конци свои етикети? Такава вандалщина рано или късно излиза наяве. Поезията е като изящния кристал - никога не бива да се докосва със слонски копита. Нейните отблясъци са сияние от необхватната човешка романтика.
Каква нелепост - да се спекулира с най-съкровената същност на поета! Какво безбожие!