Любомир Духлински

                                         На Галя, с обич и признателност

Мъглата ставаше все по-гъста и тежка. Мъжът леко потръпваше от влагата, която просмукваше дрехите му и я усещаше как вече пълзи по кожата му под тях. Въпреки това упорито продължаваше да крачи край Темза. И той не знаеше накъде върви и защо върви, но вървеше. Стъпките му отекваха по смарачаващата се крайбрежна алея - като че ли вървеше по дъното на варел.

Не му се прибираше в квартирата. Пък и какво ли го чакаше там? Навалицата от сънародници, набъкани в тясната гарсониера като в дядовата ръкавичка, задимения въздух, евтината бира и обичайните карти. И обичайните разговори, които се въртяха все около обяви за работа, разкази за еди-кой си, който, видиш ли, вчера си намерил готина работа, която била по тарифите на англичаните. Разговорите и глъчката секваха като по команда, колчем по коридора се дочуваше глас или стъпки - всички, с изключение на него, живееха в гарсониерата без адресна регистрация и постоянно бяха на тръни да не цъфне отнякъде хазяинът и да стане беля.

Мъжът спря, облегна се на парапета и се загледа в реката. В тъмните й води подскачаха малки вълнички, които вдигаха зеленикава пяна. Или поне изглеждаше зеленикава. Извади кутия цигари и запали една. Загорча му. Напоследък тютюнът все повече му горчеше.

- А и как да не горчи, - невесело се засмя той, - една кутия е почти десет лева…

Дръпна още няколко пъти набързо и захвърли угарката колкото можа по-далече във водата. Загърна се още по плътно в якето и тръгна бавно напред.

“Що ли не си взех по-дебела дреха, - помисли си той, - нали си го знам това шантаво време…”

Беше в Лондон вече почти година. Поработваше тук и там, където намери, едва в последните три месеца се задържа на нещо като постоянна работа - на минимална надница, но все пак всекидневна надница. Криво-ляво свързваше двата края.

- Двата края… - отново си промърмори той. - За това ли дойдох тук - да свързвам краищата? Това можех да правя и в България… Там поне е топло по това време на годината…

Мъжът се обърна с гръб към реката, облегна се на парапета и се загледа към проблясващия в далечината Тауър бридж. И изведнъж отново го връхлетя чувството, което напоследък все по-често го връхлиташе изневиделица като бърз влак. Чувството, че сънува, че това около него не е реално, че скоро ще се събуди и ще си е у дома. Често се будеше нощем, пушеше в мрачината на стаята и се вслушваше в сумтенето на спящите около него. Ставаше, отиваше в миниатюрната кухничка да изпие чаша вода, сядаше на стола и дълго седеше така, загледан в петното върху тапетите. Не мислеше, не му се мислеше. Не му се правеха анализи и равносметки, защото знаеше, вече знаеше, че няма да стигне до никъде. Най-много до онзи момент, когато реши да си потърси късмета в Англия.

Беше му дотегнало да прави сметки и равносметки. Тези епизоди с кухничката и лепкавото петно на тапета ставаха все по-чести и все по-често му се искаше да посъбере пари, да си поръча билет за самолета и да се върне.

Караше я така - ден за ден - пък утре каквото стане. Когато тръгваше преди година, дълго разговаря с баща си и брат си. Те не го разубеждаваха, не му изтъкваха доводи “да” или “не”. Просто разговаряха за делнични неща, все едно утре трябваше да станат по обичайното време и всеки да се заеме с обичайната си работа. И тогава пак изпита същото чувство - че това не се случва в неговия живот, а в нечий друг, че е нещо като просъница, от която се мъчиш да се изтръгнеш, но тя те натиска обратно към възглавницата. На другия ден двамата го изпратиха до автогарата, стиснаха му мълчаливо ръка. Само баща му промълви на пресекулки:

- Дано ти провърви… Ако видиш зор - обади се… Все някак ще му намерм колая…

Отдръпнаха се с брат му настрани и мълчаливо пушиха, докато автобусът потегли.

В далечината внезапно се дочуха стъпки и мъжът наостри уши. Кой луд беше тръгнал да се разхожда в това отвратително време? От лилавата мъгла изплува фигурата на жена. Токчетата и почукваха по алеята и скоро го наближиха. Беше на средна възраст, висока и изправена, леко пълничка и с приятно обло лице. Тъмните й коси бяха скрити под някаква смешна малка шапчица. Жената премина покрай него, поогледа го и продължи. След няколко крачки се спря, извади цигара и като се мъчеше да си пази завет, започна да щрака със запалката. Направи няколко опита, не успя и тихо изруга:

- Мамка ти и боклук…

Мъжът трепна. Българка? Направи няколко крачки към нея и любезно предложи:

- Да ви дам огънче…

Жената като че ли въобще не беше изненадана.

- О, нашенец! Давай, давай…

Запали, всмукна дълбоко и любопитно го загледа. Неочаквано се засмя и попита:

- Какво правиш тук - ще се давиш или броиш звездите?

- Разхождам се.

- Я стига! Освежителна разходка преди вечерното парти? Я стига! Колко съм ги виждала като теб да скитат като призраци в мъглата около Темза. Канят се да се давят или броят звездите. Или пък парите си.

Мъжът я огледа внимателно. Личеше си, че е била красива жена. Вече застаряваше, но хващаше окото, както се изразяваше баща му, когато овдовя и оглеждаше вдовиците в градеца им. Жената се усмихваше, но кой знае защо, усмивката й повече приличаше на гримаса. Беше някак си скована, застинала и неестествена. Приличаше на пиян човек, който се опитва да прикрие прегрешението си.

“Пък може и пияна да е…” - помисли той.

- Какво ме оглеждаш, нашенец? - засмя се жената. Говореше съвсем трезво. - Хващам ли окото, ставам ли?

- За какво? - трепна мъжът.

- За беритба на ягодки! - високо и звънко се засмя жената.

Жената имаше красив сребрист смях, който изригваше високо и звънко. И внезапно затихваше. Мъжът се смути. Нямаше много опит с жените, смущаваше се, особено с по-възрастните и затова понякога се чудеше какво да каже в такива случаи.

- Е, не се впрягай, де! - пошегувах се.

В далечината Биг Бен удари седем. Беше вече почти притъмняло. Мъглата беше станала токова непрогледна, че дори жената пред него му се струваше някак размазана, макар че стоеше на две крачки. Мъжът отново потръпна от влагата и потърси по джобовете си кутията с цигарите.

- Чакай да те почерпя, миналата седмица ми ги донесоха от България.

Поднесе му разтворената кутия, извади и за себе си нова цигара, запушиха и се облегнаха на парапета.

- Откога си в Англия? - попита тя.

- Година. Почти…

- О, ти си съвсем новобранец. Аз съм вече 12.

- Че как издаяни толкова? - учуди се искрено мъжът. - Е, ако имаш тук семейство и работа - защо не…

- Имам трънки. Сама съм. Кукувица…

Жената наведе глава и замълча. Мълча толкова дълго, че мъжът направи крачка към нея, за да се увери, че още е там и не е задрямала. Тя бързо го стрелна с поглед и на него му се стори, че очите й блестят повече от нормалното. Направи още крачка към нея, колкото да се увери в това, което вече подозираше.

- Плачете ли? - тихо попита той.

- Да - отговори простичко тя.

- Защо? Случило ли ви се е нещо? Надявам се да не е нещо много лошо.

- А какво да е? Да не мислиш, че плача от радост? Всъщност не плача. За да плачеш се иска душа, а аз съм претръпнала на всичко. Нищо не е останало в мен… Хм, случило ли се е… Случи се, преди години, когато бях толкова глупава, че да се юрна към обетования остров. Като че ли тук размитаха за мен. Ама нали тогава всички бяхме полудели - “свободата, братя, свободата, западът…”

Жената всмукна дълбоко няколко пъти и неочаквано пак се засмя звънко:

- Не е ли странно - срещаме се тук съвсем непознати, след няколко минути всеки ще потегли по пътя си, разменили сме си по две-три банални фрази, дето се вика, а ето, че се разплаках. Ама и дивотия… Така е то с човека - никога не знаеш къде му е тънката струна.

- Искате ли да отидем до някое кафене, студено ми е - потръпна пак от влагата мъжът.

- Защо не… - сви рамене тя.

Захвърли угарката, хвана го под ръка и неочаквано енергично го помъкна по крайбрежната алея.

- Ще ти покажа едно страшно готино място. Някога там си уреждах срещите. - Помълча и добави с угаснал глас: - Когато щях да ставам мисис…

- О! - успя само да промълви мъжът.

- Какво “О!”? И защо си такъв свит? На колко си?

- На 26.

- Боже, боже, още си дете.

- А вие?

- Стига с това вие, де! Всяка нощ ли се срещаш с българки покрай Темза. Нашенци сме, обидно е това “ви” - все едно, че съм ти директор и пишеш молба до мен! Някак си величествено излиза. Жена не се пита за годините, но ще ти кажа - на 43.

- С какво се занимавате… занимаваш?

- Е, ето че не боли. Бера ягодки…

Мъжът мълчеше и не знаеше какво да каже. Жената прихна с цяло гърло и звънливият й смях огласи крайбрежието:

- Ама че ли глупав! Търся си съпруг. Нали ти казах преди малко, че ще идем там, където за малко не станах мисис.

Жената пак се засмя и леко го потупа по бузата.

- Голям мъж, пък какъв си хлапак. Трябва ти някоя като мен - да те открехне малко. Харесваш ли ме?

Мъжът се вцепени. “Май наистина е пияна, макар да не й личи толкова…” - помисли той.

- Не, не съм пияна, ако това си мислиш - сякаш прочете мислите му тя. - Не пия. То само това и оставаше… Весело ми е, приятно ми е, защото отдавна не съм срещала сънародник. И то такъв, който да не почне да ми хленчи веднага и да ми иска пари назаем. Имаш ли пари да си платим кафенето?

- Имам… - едва успя да промълви той.

Жената се заля в звънливия си смях.

- Женен ли си? - неочаквано попита тя.

- Не.

- Че как ще си женен като си такъв смотан. Друг да беше на твое място, вече да ме е задърпал към храстите. Нали това българките сме по-евтини от английските курви. Откога не си виждал жена?

Хвана здраво ръката му, която той се опитваше да измъкне от нейната и бързо заговори:

- Не се сърди, само се пошегувах. Ако искаш, ще идем в храстите, само не си отивай…

Внезапно тя спря и вдигна очи към неговите. Зениците й бяха огромни и изглеждаха бездъннно тъмни.

- Хайде да не ходим в кафенето. Ще отида за две чаши кафе, после ще ти дам палтото си да се стоплиш. Нека поседнем тук на някоя пейка. Ако искаш - няма да говорим. Просто ще поседим така… Става ли?

Докато мъжът се накани до отговори, тя стисна силно ръцете му:

- Моля те…

- Добре - отвърна той. - Не ходи за кафе. Не е нужно.

Повървяха стотина крачки, докато намериха пейка. Седнаха, жената мушна ръка под мишницата му и се притисна към младото му и силно тяло.

- Така ще се топлим - звънна пак смехът й. - Проклета държава, как пък един свестен ден не се случи и в нея.

- Проклета, не проклета, гледам, че и двамата сме тук… - промърмори той.

- А къде да идем? Нали знаеш как е у нас, в БГ-то? Винаги ще те прецакват, винаги ще те “минават”, винаги ще има някой сив и бездарен, който ще заеме отреденото за теб място, защото умее да се смее гръмогласно с широко отворена уста на всяка глупост, която мозъкът му не може да схване, защото е толкова тъпа, че му се вижда недостижимо гениална. И клати шапка на глупеца, който я е избрулил. Да-а, така е било пред пещерата на неандерталеца, така ще бъде и в подземния бункер на бъдещите хора, ако все още са човеци. Да ти кажа право, ако българите не сме пещера с неандерталци, то още не сме стигнали и до ония, бъдещите хора. Или пък вече сме ги задминали и човешкото вече го няма у нас. Е, тогава какво да направим? Да се давим, да се бесим, да се гърмим? Животът ни е единствен, втори няма да има. Както и да го смяташ, в  графата “за” все ще останат повече неща. И заради тях си заслужава да се живее и да сме силни. И да се надяваме…

- Можеше да опитаме и там да се оправим някак… Има време за всичко…

- Грешиш, мили мой. Няма време. Пропуснем ли този живот, кога ще се преродим пак - след хиляда, след десет хилади години, на куково лято…

Извади кутията с български цигари, тикна я към него и когато той се опита да откаже, ядосано го смъмри:

- Стига си се дърпал, няма да те мъкна в храстите. Пуши, достатъчно са ми донесли. И парите не са ми кът. Само душа няма… сухо дърво…

Запушиха, тя дълго мълча, като все повече се притискаше към него и неочаквано подсмръкна.

- Какво, какво има - объркано попита той. - Преди малко се смеехте, весела бяхте… И изведнъж…

- Не съм била весела - избърса очите си тя. - От 12-годишна не съм весела. Боже, какви ги дрънкам - 12-годишна! Та аз не съм била весела сигурно още в утробата на майка си. Такъв ми е характерът - тежък, невесел. Не ме слушай, че много приказвам - радвам се, че срещнах такова теле като теб. Да му се порадвам, да го помилвам… Все пак си е наше, родно теле. Пък и като си нямам свое… Е, не се наежвай веднага де - шегувам се. Мило ми е, че те срещнах такъв… като ангелче изплува в мъглата.

Жената пак замълча за дълго. Далечният часовник избоботи осем удара.

- С какво се занимаваш?

- Нали вече ти казах - бера ягодки. Каквото и да значи това - поклати глава тя.

Запали нова цигара. Мъжът отказа и я укори:

- Много пушиш…

- И ще си повредя прекрасните гърди, нали? - звънчетата в гласа й се бяха върнали. - Аз и други работи правя без мярка. Какво ми остава? Яж, пий и си носи новите дрехи - нали такава поговорка има у нас. - Когато станеше дума за България, тя винаги казваше “у нас”. - Как се казваш?

- Николай.

- А аз съм Гергана. Е, да се запознаем официално.

Тя стана и му подаде ръка. Стисна неговата леко, вдигна се на пръсти и леко го целуна по бузата. Той седеше като истукан и не знаеше какво да направи. Жената отново прихна:

- Ей, ама наистина си голямо теле! Че целуни ме, де! Няма да те ухапя.

Николай леко докосна гладката й, сякаш восъчна буза - студена и хлъзгава от мъглата. “Като фигурите на мадам Тюсо. Да, ето това е, което ми убягна одеве - не прилича на пияна, а на восъчна фигура. Ето, това не ми дойде на ума одеве”.

- Не съм като твоите мацки, нали? - стрелна го закачливо тя.

- Няма мацки - с досада промърмори Николай.

- А трябва да има - сериозно каза Гергана. - Всичко трябва да върви по реда си и с времето си. Когато съм се родила, баща ми е бил на моите години. И когато ме вземал от детската градина, лелките викали към мен: “Гери, дядо ти пристигна”. Такива ми ти работи. Откъде си.

Той каза името на градеца им.

- А ти?

- Софиянка съм. То нали всички в чужбина сме от София. Някак си непрестижно е да кажеш, че си от друго място. Особено сред сънародници. За да не ме разпитваш повече, да ти кажа всичко - на 43 съм, от София, честно - оттам съм, имам две висши образования - архитектура и магистратура по мебелен дизайн.

- О-о! - едва успя да промълви Николай. - И какво работиш сега?

- Ники, мили, ти малоумен ли си? Три пъти ти казах, че бера ягодки. На повикване. Схващаш ли? Не? Няма значение - дори е по-добре. Ангелче си ти, мило момче, ангелче. Дано животът те запази такъв. Дори и адът има нужда от ангели.

- Разбрах, де! Само че не ти повярвах. Нали имаш две висши образования?

Гергана се разсмя така, че я чуха сигурно на другия бряг на Темза.

- Милото ми момче, та сега всички чистачки и камериерки в Лондон сме поне с едно висше образование.

Запали поредната си цигара, този път Николай я придружи, и пак се умълча. После с утихнал и невесел глас промълви:

- А другояче я мислех… Готвех се света да покорявам. Да строя небостъргачи, спортни зали, дворци. Животът бързо ми показа къде ми е мястото - самолета и докъдето ти стигнат парите. Само че и тук не размитат за нас. Не те ни викат - ние им се натискаме. Каквото ни надробят, това ще сърбаме. Като не ни харесва - пак аероплана и у нас. Ако са ни останали пари…

Гергана дълго мълча. Седеше до него отпусната, с приведени рамене и угаснал поглед. Дори не усещаше вече допира на тялото й.

- Така си мислех някога - тихо продължи тя. - А какво излезе? Наскоро, чувам, избори правили у нас. Е, и? Избрали пак същите. Да ни е честито новото-старо правителство. А аз мислех да се връщам - да си доживея живота у нас… Толкова съм бясна и  отчаяна, наистина не виждам никаква светлинка в тази мизерия за векове напред. Жал ми е за децата ни. Не за моите, добре че ги нямам.  Що за мазохистичен народ сме ние? Или  сме изпаднали в някаква деменция, забравихме ли какво правиха всички управници години наред, та чак до вчера. Как може народът ни да е толкоз побъркан? Толкова ли е глупав? Никакъв шанс за по-добри времена нямаме. Обречени  сме… това е някаква групова карма, която ни е обсебила от векове наред. Мразим ги и пак си ги  искаме тях, не е ли лудост? Някакъв Стокхолмски синдром ли е, що е?

- Така е! Така е! - повтори Николай. И потрети: - Така е! Искаше ми се да  се махна и щях да го направя отдавна, но все нещо ме спираше. Все се надявах на нещо. Накрая, преди година и нещо си дадох сметка, че за жалост дребните и бедните си остават все такива. За цял живот. И че да скочиш срещу простата и обезумяла тълпа е безсмислено. И се реших. Захванах се здраво с английския. Даскалицата ми от училище като разбра защо така интензивно уча, такъв ми го зачука, че свят ми се зави. Да бях следвал, щеше да ми е по-евтино! Едва останаха пари за билет и за малко джобни за тук. Гадина…. Направо ме е гнус от всичко и от всички в България…

- Каква хубава дума каза - зачука! Все едно си Христос и ти набиват пироните в китките и стъпалата. И чуваш хрущящия звук на строшените под плътта кости. Защо не се опита да уредиш живота си у нас? Млад си, силен си, умен си… Добър човек, истинско ангелче - стрелна го тя дяволито под вежди.

- Е, стига вече с това ангелче - прекаляваш.

- Извинявай, исках да е по-весело - сви се тя, сякаш Николай я беше ударил през лицето. - Да ми бъде хубаво и весело покрай теб час или два… После - пак по кръга. Конвейер, от който няма слизане. Е, има - за да получиш босилека за победителя в състезанието. И свободата… Как ми се иска всичко да минава по-бързо. Каквото ще минава - да минава. И да се свършва вече тоя конвейер. Имах предвид да  минава по-бързо живота, та да се свършат мъките. И то си е така. Животът не ме е галил много, реалист съм - така у нас е живяла баба ми, майка ми и много други около мен. Ние  не знаем да живеем, не знаем себе си, нито как да се направим по-щастливи.

Искаше ми се всичко да е различно. Само че това всичко се оказа илюзия. Докато си бях у нас, мислех си в началото: “Ето, здрава съм, уча и трябва да  съм щастлива поради този факт. Ще завърша, ще работя любима работа, светът ще е в краката ми. Край мен ще звучат тържествени фанфари, когато минавам, хората ще се побутват и ще си шушукат: “Ето я, това е ТЯ!”. Трънки… До следващата сметка, до следващото правителство, да следващия бандит с тежки ланци на дебелия врат… И започваш пак да псуваш. И забравяш, че си здрав, че учиш, че ще строиш небостъргачи. Децата ти са добре, даже супер, радвай се… До мига, в който осъзнаваш, че нищо не  можеш да им дадеш. Че те ще вървят по твоя път - университет, бюро за безработни, бизнесмен-крадец, който уклончиво ти предлага работа, но повече време отделя на задника ти, отколкото на CV-то. И пак забравяш, че си щастливец…

Николай я гледаше удивен. Мамка му, та тя говореше с неговите думи, с неговите мисли. Онези, дето го навестяваха, седнал на стола в кухничката, вгледан в разширяващото се влажно петно по тапета.

- А защо дойде в Лондон? И защо не се върнеш там, у нас, както казваш?

- Къде да се върна? Майка си не я обичах и не я обичам - винаги е била кучка, дето все гледаше да се изплъзне от семейния ярем. Това го разбрах след години… След години разбрах и защо баща ми побеля на 45. Него обичах, той беше светлина и любов за мен… Баща ми… Прав, здрав, красив, планина човек - почина, когато бях на 12. Седнахме да вечеряме, бях приготвила каквото умея, той се усмихна и тъкмо да ми каже нещо весело, изкриви очи към тавана и се строполи от стола. Обезумях! Та аз бях само едно дете…

Когато се опита да запали поредната цигара, ръцете на Гергана трепереха толкова силно, че не можеше да улучи огънчето на запалката.

- Колко време съм била в безсъзнание не знам, но оттогава дясната половина на лицето ми вече не ме слуша. Стана някак си вдървена, като маска. Не ми личи много, но…

“Затова ми изглеждаше като пияна и лицето й стоеше някак си неподвижно” - помисли Николай.

- Когато бях ученичка в художествената гимназия, работех в подлеза на ЦУМ след училище, в събота и неделя. Правех едни медальончета - името написано на оризово зърно и сложено в малка стъклена колбичка, като украшение. С това си изкарвах хляба доста дълго… в подлеза… Имах прекрасни колеги,  всички бяха висшисти, талантливи художници и скулптури. Всички бяха на улицата, за да оцеляват. А аз бях най-малката сред тях. Един от тях ми каза веднъж: “Гери, махни се оттук, докато не си пуснала котва. Застоиш ли се дълго тук, никога няма да излезеш на “горния свят.” Тогава не разбирах какво искаше да ми каже той, милият, разбрах го след години. Разбрах го чак сега. Имах познати, които 20 и повече години бяха  прекарали там. Подлезът е добър вариант за житейска закалка, но ако имаш по-големи мечти, не бива да се застояваш много там. Нали виждаш, мили ми приятелю, сега сме като в подлеза на ЦУМ, подземието в което си въобразяваш, че успяваш, а всъщност стоиш все на третото стъпало, радваш се на привидния си оборот в продължение на години… И си оставаш там. До края. А горе, над главата ти, е големият свят, истинските неща… Аз ще се пенсионирам в подлеза най-вероятно, но вестниците никога няма да пишат за мен, хората няма да се обръщат подире ми по улицата и няма  да си шушукат: “Ето, това е ТЯ!” Такива ми ти работи. Вече съм реалистка, бивша романтичка и застаряваща мечтателка. Е, много се раздрънках… А ти, Николай, защо си тук? Имаш ли семейство у нас?

- Баща-вдовец и брат. И съм…

- И си глупак! Чиму оная работа търсиш тук, след като имаш родна кръв у нас? Искаш да опиташ подлеза ли?

- Съдба…

- Съдба ли? Че има ли съдба?

- Не знам. Така мисля…

- Лично аз не вярвам във фикции като карма, съдба, провидение и т. н. Вярвам в човешкия ум, в човешкия талант и доброта. Винаги съм вярвала, че човек сам прави живота си. Ако утре се напия като мотика, кача се на колата и блъсна човек, това съдба ли е? Не, това е просто пиянска история. Ако пия редовно и редовно карам пиян, нали все някога ще блъсна човек! Тогава какво да кажа? Че ме преследва съдбата? Нима някой насила ме накара да дойда тук? Как милиони останаха, а се домъкнахме тук само умниците, за да оправдаваме после със съдбата. Съдба ли? Глупости на търкалета!

- Всъщност си права. Не знам… Болно ми е, обидно ми е… Не знам. Зле тръгна животът ми, не ми се мисли за тези работи. Както каза ти - да минава и да се свършва!

- О, я стига! Това няма да отмине никого, закъде бързаш? Приличаш ми на някоя гимназистка от годините в навечерието на Първата световна война - пламенна, романтична, влюбена и нещастна…

- Гнусно е всичко, което става в държавата ни. Само че май сам съм си виновен. И аз съм част от целия този оглупял народ. Не си харесвах живота там, но всяка сутрин пак си го избирах, защото смятах, че няма друг начин и че и да има, той пак ще е погрешен вероятно. Това е страшно, нали? Е, много ми се иска да намеря Пътя, но не знам накъде да тръгна - накъдето тръгнеш, срещаш все стена - здрава, гранитна, непробиваема. И отгоре стражи - гледат те отвисоко и се хилят на опита ти не да летиш, а поне да пълзиш нагоре. И когато наближиш края на ямата, все се намира някой да те срита надолу и да ти покаже къде ти е мястото. Рекох си, че тук, ето, стара цивилизация, ще е различно - ще се трудя, ще заслужа мястото си под слънцето, ще си изградя скромен, но стабилен живот…

- Е, и?

- Ами… май няма минаване през подлеза… Все си мисля, че има съдба. Дали има все пак? И ако на мен ми е отредила всичко това, защо го е направила? По какво е преценила, че аз трябва да бъда такъв, а друг трябва да бъде инакъв? Как решава към кого да бъде по-благосклонна? Някой път се чудя дали наистина всичко е предначертано или ние си го пишем сами…

- Я какъв си ми бил речовит - засмя се тя и вече със сериозен глас добави: - Та ти си стигнал до истината, милото ми момче. Остава само да слезеш от конвейера. Или да излезеш от подлеза - на горния свят. В истинския свят. Тук, каквото и да направим, винаги ще сме си живи покойници - ей така ще се срещаме случайно, ще си поплачем един друг на рамото и утре пак в подлеза! И когато един ден ни повика небесният отец, ще си умрем с очи, обърнати на Изток. Там, където е изгревът…

Умълчаха се и двамата. Като че ли вече нямаше и какво да си кажат. Станаха почти едновременно.

- Да те изпратя? - предложи Николай. - Късно е вече.

- Няма нужда, живея наблизо, на двайсет минути пеша.

- Все пак… - не му се искаше да се разделят. - Остави ми поне един телефон, да ти се обаждам понякога. Може и да се срещаме понякога - са си поговорим…

- За какво ти е? Защо да се срещаме? Какво ще си кажем повече? Нали разбираш, Ники, че двама ангели са много дори за такъв огромен град. Да вървим… - невесело се усмихна тя.

Мълчаха през целия път. Когато стигнаха пред входа на сградата, където беше жилището й, тя спря, сложи ръце на раменете му и дълго го гледа. Очите й бяха огромни, тъмни и пусти. После леко се притисна до него, потупа го по бузата и тихо каза:

- Върви си, мили, върви си. Там, у нас. Тук не е място за ангели.

Отключи си и влезе във входната врата, без да се обръща повече. Бравата щракна и той остана сам на пустата улица. В далечината едва се долавяше биенето на големия часовник. Дори не успя да преброи ударите му.