Димитър Златев

Изправих се край масата и казах:
- Добре дошла, кумице! Радостта ни днеска е двойна, защото ще споделиш гергьовденската ни трапеза. Вярно е, че предоставих на жената не цяло агне да опече, а само един преден чейрек, но по-важното е да не забравяме традицията.
След тези думи произнесохме на речетатив „Отче наш”, вдигнахме наздравици и започнахме. Както винаги, жената бе доказала готварското си умение, та свещенодействието около печеното с дробсърма бе гарнирано с възклицания и похвали. Поляхме го пак умерено с червено вино и кумицата подхвана:
- Благодаря, куме, дето на днешния ден не съм сама, та и кумецът от Горе ще се зарадва. Сполай на кумата за майсторлъка, но вашето агнешко ме връща към едно друго, дето цял живот не се забравя. Може би защото не бе купено от магазина, а бе отплата от сърце за един голям хаир.
Пооблегнахме се назад в очакване на разяснението. Кумицата отпи още глътка и остави чашата.
- Преди година една от санитарките ми обади: „Како Тинке, търси те една хубава циганка. Май е раждала при нас.” Излизам и виждам Зинка от близкото село. Здрависа ме с две ръце, още малко да ме разцелува. „Само госпожа Апостолова, викам на брат ми, може да ни помогне. Два пъти ме е разраждала, тяхното родилно отделение е голяма работа!”
- Какво си загазила, Зинке? - питам. - Ако е за аборт, хич не се надявай! „ Не бе, душко! На много по-голям зор сме, но нека поседнем някъде, дето няма да ни подслушват.” Седнахме в дъното на коридора и тя притеснено подхвана:
„Брат ми има момиче, Карамфилка, седемнайсет годишна, ама като капка! То затова има една дума, че много хубост не е за хубаво… Вчера спира пред къщи един черен джип и слизат двамата от нашите, роми; доста черни, но не колкото джипа. Посрещнахме ги у брат ми, на горния етаж, и след малко по-възрастният започна: „Ние сме от Пловдив, всички ни знаят. Имаме добър бизнес… / Аз си мисля, няма какво да се хвали. Още като ги видях със златните ланци и часовници, всичко ми стана ясно. Зяпна той да си продължи приказката, а ония 4-5 златни зъба греят, та ти вземат акъла …/ Моят Радо видял вашто момиче и вече не ме оставя на мира. Да вървим, тате, дума, докато някой не ни е изпреварил. Викам си , любовният мерак го чалдисал, ама сега, като гледам тава девойче, разбирам, че Господ не се е поскъпил за хубост!… Та да си открием картите: искам я за снаха, нека и нашия дом огрее! В злато и коприна ще живее, като царица ще я гледаме!”
Брат ми се позабави с отговора, та гостенинът допълни: „Ако искате откуп, няма да се пазарим; и за чеиз не претендираме - всичко си имаме, та и артисва! Само че едно условие имаме, на което твърдо държим: всичко да й е наред, сещате се… От мъжка ръка да не е побарвана.” Синът му се ухили , а Карамфилка се изчерви като домат. „Прощавай, кузум, рече бащата, че те карам да се засрамиш, но иначе резилът може да е по-голям: с музика и мерцедес да те вземем, пък на магаре да те върнем на баща ти. Ша ма извиняваш, свате, но държим още отнапреш да сме наясно!”
Батко бързо се съвзе и за да позапре нахалството им, пък и да си вдигне цената, отвърна: „Виждам, възможни хора сте, добър късмет се задава за момичето ми, ама и ние трябва да помислим и да проучим туй-онуй… Елате другата неделя и може да си стиснем ръцете.”
- По-накратко, Зинке! - прекъсвам я. - Дотук не разбирам защо нас търсиш.
„Ма како Тинке, акушерка си, как не се досещаш ма!… Като изпратихме сгледниците, Карамфилка се омърлуши и се спотаи в стаята си. Чак вечерта, като останахме сами, тя ми изплака: „Ох, лелко, то късметът хубав, ама аз съм малко употребявана … как да кажа на тате, той направо ще ме заколи …” И не се лъжеше: като му казах със заобикалки, той ревна: „Заколвам я като яре! Такива сватове да изпуснем… Пък и за резил ще ме стори, защото не може да не се разчуе!” - Ти като си касапин, само знаеш да колиш. Аз ще се опитам да оправя нещата, но ми дай дума, че теле ще заколиш за курбан.” Разбра ли сега, душа, за какво идвам. Във вас ми е надеждата, па и животът на момичето… Ще си платим колкото кажете.”
Побързах да я охладя: То тая работа, стане ли веднъж, вече не се оправя. Сама го знаеш… А и ония от Столипиново на са балами. Ами ми е жал за момичето, та почакай да поговоря със шефа, дано той измисли нещо. Ела утре за отговор.
Обяснявам на доктор Игнатов случая и той ядосано рече: „Винаги ще се намери някой нагъл бабаит да измами момичето и да си вдигне чукалата… Ала и на вас, жените, ви е слаб ангелът. Удари ли ви хормонът, акълът изключва!… Но права си, Апостолова, че девойчето е в трудна ситуация. Да се опитаме да му помогнем.
- Обещаха да си платят, колкото поискаме - вметвам аз, за да подкрепя съчувствието му.
- За пари хич не ми споменавай! Оправиш ли една, още сто ще се проточат. Сетне гордо ще разправят колко пари са дали. И така не само ще ни дискредитират пред началството, ами и хляба си ще изядем… Пък и не съм сигурен за крайния резултат. Ако има още останки от химена, ще се опитам да я позакърпя. Кажи на лелята в петък след обяд да доведе бившата девственица.
Тук аз прекъснах гостенката, за да долеем и отпием, па отново се вдадохме в разказа й.
- Доведе момичето - продължи тя. - Чуди се горкото къде да погледне от срам, трепери от страх, ала черните му очи издават и едно дяволско любопитство… В медицинските подробности няма да навлизам. Доктор Игнатов доказа хирургическата си опитност; ние с колежката му асистирахме, за да не се разчуе из отделението. Накрая той заръча: Па им кажи, Апостолова, на ония хитряги да не се бавят много, защото материята е деликатна и може конците да изпрошнат.
Изпратих ги и пошушнах на лелята: Връщаме ви я като от майка родена. Никой няма да разбере, че е втора употреба… И добавям заръката на гинеколога.
Поизтръпнали зачакахме отзивите от стореното. След десетина дни пристигна лелята - засмяна до ушите и накичена с всичките си гердани. Остави някаква голяма пазарска чанта на пода и ме прегърна, нареждайки задъхано и тихо: „Златни ръце имате! Голям хаир сторихте - в божи рай душите ви да добруват!… Пък каква сватба вдигнаха, душко! Ей, парите какво ли не правят!… Само че онуй, дет не можеш го плати с пари, трябва с акъл да го направиш.” И ми намигна подсещащо. „Добре, ама вечерта, като се прибраха младоженците в спалнята, ние с батко стоим като на тръне. Сватовете току навдигат чаши с пиперлии приказки, а на нас на гърлото ни присяда. Дотук Господ ни крепеше, мисля си, дано сега дяволът не ни провали! Аз се опитвам да се засмея на пиянските им подмятания, пък на батко кръвното май се беше вдигнало до хиляда … По някое време излезе зетят и показа чаршафа с малко червено петно. Че като ревнаха ония ми ти сватове, като загърмяха през прозорците, бетер от Нова година. И ракети имаше!… Прегръщаме се ние с батко и му прошепвам: Пък ти, касапино, главата на Карамфилка искаше да режеш… Видя ли, че на всичко му се намира колая?
Зинка облекчено въздъхна и посегна към голямата чанта. „За големия хаир, вика, батко ви е подбрал най-доброто. Задната половина е за доктора, а вие с колежката си разделете предницата… И както се разбрахме: ни от нас, ни от вас дума да не излезне!”
- Брей, майка му стара! - не се сдържах аз. - Кой да допусне, че и в измамата може да има добрина! Получило се е както в абсурдната поговорка: и вълкът сит, и агнето цяло… Ами аз, като литератор, да попитам какъв беше епилогът, с други думи какви бяха последиците от приключилия сюжет?
- Още едно агне! - засмя се кумицата . - Не мина година, пристигна лелята с голямата чанта. „Дядото ви праща тоя армаган за първото си внуче. Няма да забравя добрината им, вика, дето върнаха честността на щерката, щото ний за едната чест живеем!”