Анита Коларова

„Човек за споделяне” е най-новата книга на известния български поет Георги Константинов. В своята отривиста краткост и точност заглавието носи експресия. То е средоточие на писателската същност: „ Навярно такава представа за себе си излъчвам аз в подобни заплетени моменти - образ на устойчив, съпричастен и действен човек”, казва за себе си писателят, главният герой на книгата, Човекът за споделяне. Поетът в него, лирикът е създаден да се идентифицира с този за когото пише, дори когато не създава стихове, а проза! Той съпреживява чувствата, желанията, проблемите на своите персонажи. Нещо така необичайно във времена на отчуждение: „Днешният човек рядко се втурва да помага на някого” /„Между хапчето и ножа”/. Книгата е колкото автобиографична, толкова и универсална, отразяваща и чужда битийност. Галерия от хора с различни съдби, които търсят и имат нужда от ч о в е к  з а  с п о д е л я н е. Та нали споделянето се препоръчва от лекарите-психиатри и е част от терапията! Ето защо тя слага акценти върху:
- Лични преживявания: лудориите в родния град Плевен, гимназията, стиховете, печатани в сп. „Родна реч”, внезапната слава, неприятности заради стихотворенията: „Квартално събрание” /1988 г. „Литературен фронт”/, „Динозавърът” /визиращо русенската хлорна одисея/, сатиричната реплика „Скица от натура” - в. „Стършел”. Последвалото изключване от партията.
- Срещи и раздели: с Нобеловия лауреат Михаил Шолохов, Папа Йоан-Павел Втори, Амрита Притам, Алберто Моравия, Ърскин Колдуел, Николас Гилен, Вацлав Хавел, Ангела Меркел, Беназир Бхуто, Мая Плисецкая, Юрий Гагарин и мн. др. С близки и далечни страни; с хора от целия свят.
- Съпричастност към болката на ближния - в християнски и в чисто човешки план. Подзаглавието „Необикновени случки в моя обикновен живот” постепенно се изпълва със съдържание. На първо място в композицията, разказът „Свидна” е и една необикновена житейска история, отломка от приказките на Шехерезада, и нещо, случило се съвсем реално. В пакистанския град Исламабад с неговите електрифицирани джамии, с централния градски пазар и грижливо забрадените с тъмни забрадки жени авторът преживява чужда болка. Тема - присаждане на бъбрек на болно българско дете. Драмата на неговата майка, борбена жена, която открива в лицето на автора Човека за споделяне, е разказана пестеливо. Исламабад ревниво пази своите морални норми и фанатични закони, съобразени с Корана. Привидно той е гостоприемен към чужденеца, но всеки момент може да го „отхвърли като присаден орган”. Но българчето е спасено не без участието на разказвача. Писателят заплита няколко истории, на пръв поглед далечни и несъвместими. Щастливата развръзка внушава простичката истина, че понякога е нужна една едничка добра дума. Казана навреме, за да се случи чудото.
Авторът ще се окаже Човекът за споделяне и за Иван, техник и снабдител в младежкия в. „Пулс”, тайно пишещ стихове, когото ДС е взела на мушка /„Грешникът Иван”/. Но едва ли ще може да допусне недопустимото, че една велика личност, самият Михаил Шолохов в момент на творческа криза , навярно несъзнателно ще потърси в негово лице Човека за споделяне /„На гости у Шолохов”/. Нобеловият лауреат, „литературният атаман”, бащата на историческата епопея „Тихият Дон” /милиони тираж!/, преживял всякакви премеждия по време на Гражданската война, ще работи мъчително над „Те се сражаваха за родината”. Причините са комплексни, но нима след апогея не идва преумората? Непосилно е съизмерването със себе си, за да се надскочи едно величие. Величието на „Тихия Дон”. Така новият роман, макар и силен, е наполовина написан.
Обосновано, с логични аргументи Константинов категорично отхвърля злостните съмнения за авторството на Шолохов относно романа-епопея „Тихият Дон”. От това гостуване при Шолохов, от полъха и аромата на донските степи у него завинаги остава споменът за „сребърния трепет” на великата река, за да му напомня грешната и свята любов между Григорий и Аксиния…
Човекът за споделяне е винаги там, където болката крещи и стене. Единствено собственият син, тийнейджър и отличник, подозрително е „онемял” и старателно крие от баща си, за да не го тревожи, всичко, което му се случва в училище /„Забранено за възрастни”/. Детето бяга системно от часове и се скита немило - недраго. Темата за детското насилие, все по-актуална в ХХI век, Г. Константинов преплита със свой личен по-късен проблем, поставил го в ролята на малкия страдалец. Идва ден, когато таткото напълно ще разбере детето си, ще облича костюм, ще слага вратовръзка и на уж ще ходи на работа, а ще се шляе в парка и ще хвърля камъчета в езерото: „пилеех си времето, но чувствах, че спасявам душата си”.
Георги Константинов максимално е разголил себе си. Той стои „гол пред Бога”, ако трябва да използвам заглавието на поета Минчо Г. Минчев. От плевенското си детство попил радостта, но и горчилката в душата си, как ли е запазил сили да пие на глътки чуждите „горчиви истории”? Необикновените случки го изправят пред размисли: „Никога не съм възприемал себе си като дисидент /…/ неведнъж съм бил избиран в разни престижни ръководства, имах добра редакторска работа и прилична заплата. Бях на път да стана трайна номенклатурна ценност.” Или това: „Не бях другомислещ, а само мислещ човек, който подкрепя общото желание за промяна към по-добро”. Оттук и чувството за лична отговорност: „Оказа се, че всички сме били против лошото, ала никой не защити както трябва доброто, създадено в предишните десетилетия. Ето че отново сме свидетели на лъжи, алчност и подлост - при това в десеторен мащаб.”
Необикновените, сякаш съдбовни, срещи търпят метаморфоза. От Човек за споделяне главният герой се превръща в своята противоположност. Страдащата му душа ще открие съчувствие в лицето на независимия депутат Стоян Михайлов, някогашен секретар на ЦК на БКП, свален от поста в навечерието на промяната след остра критика на Тодор Живков за „нежелани явления на културния фронт”. Точно той един ден ще пъхне в ръцете му обемисто ксерокопие на стенографски протокол от заседание на Политбюро на ЦК на БКП с надпис: „Строго секретно”. И дръзкият поет ще научи много за себе си, но и ще ни каже много. Ще ни каже, че в ония тоталитарни времена е имало и нормални, свестни хора на отговорни постове, които са гледали с благородни очи и грижа за човека, често пъти рискувайки себе си. /„Няколко допълнителни страници: Строго поверително.”/
Не ли нуждата от изповедност и преклонение изправя Георги Константинов, придружен от Найден Вълчев, пред мъртвия и вечно жив гений на българската мисъл Захарий Стоянов? /„Моите „лични срещи” със Захарий Стоянов”/ Трепетно стоят двамата пред парижки паметен надпис, пред малка метална плочка над входа на хотел „Суец”. Там, на 2 септември 1889 г. е починал големият българин - председател на Петото народно събрание. Поискали да видят стаята, в която е починал, българите са заведени в… склад с купища чаршафи, калъфки, одеяла. В това са превърнали святата за нас стая богатите ни европейски роднини! Всеки читател би се развълнувал искрено пред следващия текст: „И без да си продумаме нито дума, заставаме пред зеещата врата и скланяме почтително глави.” Нима може да проумее младият камериер, че „това е българският Пантеон, нашият ъгъл от Триумфалната арка, където редом с безсмъртния Захарий Стоянов ние виждаме да стоят още Бенковски, Волов, Каблешков, Дюстабанов, Обретенов и много други априлски герои?”
Питам се какво ли е „споделил” с летописеца на Априлското въстание авторът на тази книга, съчетала автентичното с необикновеното, прозаичното с поетичното, грозното - с красивото? Какво ли?
В „Човек за споделяне” има много директно написани редове, има и езоповски език. Има гражданска позиция. Може би не всичко съвпада с мисленето на авторката на тази рецензия, но това не е важно. По-важен е фактът, че се е появила интересна и стойностна книга. Книга, в която ключовите думи са „споделяне” и „съпричастие”, е белязана с хуманизъм и завинаги остава под този знак.

Георги Константинов. „Човек за споделяне”. 2013. ИК „Хермес”