Павлина Павлова

Сонетен венец

СОНЕТ 1

Детето всякога е символ на надежда -
то идва на Земята като нежен цвят.
В кръвта си носи по наследство свой заряд,
от който занапред ще се възпроизвежда.

Защо се чудим, че децата ни копират
от нас и хубави, и недобри черти?
Когато времето безследно отлети,
навярно в нашите мечти ще дефилират.

Откриеш ли какво в живота ражда радост,
създай деца в разцвета на самата младост
и вече няма пречки, за да си щастлив.

Съвсем естествено нещата се подреждат:
детето всякога е символ на надежда,
надеждите живота правят по-красив.

СОНЕТ 2

Надеждите живота правят по-красив.
Очакване, че нещо ще се случи,
че някаква ръка вълшебна ще отключи
на радостите земни извора скоклив.

Очакването за промяна в нас трепти.
Тя, любовта, осмисля дните много бързо,
а нощите за миг с романтика обвързва.
Натам нетърпеливо мисълта лети.

Дори илюзия да се окаже всичко,
поне опитай се да бъде по-различно -
надеждите живота правят по-красив.

И ти като в амок ще крачиш след мечтите,
без страх ще направляваш танца на звездите,
ако смехът като камбанка е звънлив.

СОНЕТ 3

Ако смехът като камбанка е звънлив,
ако кръвта кипи, тъй както младо вино,
а лудориите се раждат без причина,
ако от дреболии чувстваш се щастлив,

ако миражно те преследва любовта,
то значи си навлязъл сред онази възраст,
която сякаш няма никакви недъзи
и я наричат лаконично Младостта.

Сега наистина побързай този миг
да не изчезне като ненадеен вик -
пак любовта невидима ще ни повежда.

Щом двама влюбени в прегръдка се сплетат
и щом признания за обич зашептят,
дори и слънцето глава надолу свежда.

СОНЕТ 4

Дори и слънцето глава надолу свежда.
Опарени от неговия огнен лъх,
насам-натам се мятат хората без дъх,
а маранята затрептява като мрежа.

Пристига вятърът с най-бързата двуколка,
след него хладни сенки облачни летят.
И скоро малки капчици ще затрептят
между небето и земята - танц на воля.

Тогава слънцето дъга ще отпечата -
една дъга, в която има дъжд и вятър,
но в нея всеки цвят е точно очертан.

Успееш ли да минеш под дъга с пола,
ти мигом се превръщаш в донжуан желан.
Къде изчезват, щом пораснем, чудесата?

СОНЕТ 5

Къде изчезват, щом пораснем, чудесата?
Ако отлитат, както птиците, на юг,
би трябвало отново да се върнат тук,
но не при нас, защото други са децата.

Така в живота всяка приказност изчезва.
Крещим без глас, търпим с пресъхнали очи,
а денонощията носят вкус горчив
и ни изтласкват към ръба на страшна бездна.

Все пак стареем видимо, без съпротива.
Додето чудесата тихо си отиват,
жестока равнодушност своя щит кове.

Пустиня се разраства тихо из сърцата.
Вървим в просъница и тъжни са лицата.
В засада ни причакват тъмни ветрове.

СОНЕТ 6

В засада ни причакват тъмни ветрове.
Тъй бързо хоризонтът стяга примка.
Придебват се лъжа и завист анонимно,
пълзят със съсък непознати гласове.

Сега опасност крие всяка самота.
Най-важно е да не оставаш без приятел,
да съхраниш духа на онзи млад мечтател,
с когото дълго преоткривахте света.

И щом в зори забият призивни камбани,
а звуците навред се втурнат ураганно
да огласят и най-далечни върхове,

тогава виж какво коварство е сланата,
тя ще се мъчи да попари и сърцата.
Повяхват, губят блясък всички цветове.

СОНЕТ 7

Повяхват, губят блясък всички цветове.
От теб се иска храброст, за да оцелееш.
А после трябва още храброст - да живееш.
И много храброст - да умреш без грехове.

От цветовете на живота кой избра?
Коя звезда до края с тебе ще остане?
Кой може завет да ти пази постоянно?
И на кого ще бъдеш най-добра сестра?

Въпроси, но без отговор. Дори не знам
кой Бог владее всъщност Рая в небесата?
Напусна ли света, дали ще стъпя там?

Насън размахвам с болка и тъга крилата,
но птиците летят на юг, а не насам.
Стопява се на дните пищната позлата.

СОНЕТ 8

Стопява се на дните пищната позлата.
Хвърчилото на ветровете алчно взема
от пъстрите листа на хладния ноември
и прави бесни пируети в небесата.

И както в кладенец без дъно - падаш, падаш…
Освободен от всички мисли, чакаш края.
Аз, Жрицата, не мога да ти обещая
спокойно бъдеще, ти пак ще страдаш, страдаш.

Чуй тези звуци на тъгата седемструнна.
Побързай със любимата да се целунеш.
Внезапен час и ще поемеш в път далечен.

И върху фона син на есенната фреска
май целият живот прилича на гротеска -
годините се трупат и стареем вече.

СОНЕТ 9

Годините се трупат и стареем вече.
От огледалото поглежда друг човек.
Как да повярваш, че въпросният субект
е онзи, същият младеж, така далечен?

Той беше строен, храбър, горд и много силен,
богатството му беше кошница с мечти.
Бе целият усмивка в порив да цъфти.
Хилядолетия плетяха герб фамилен.

Но кой магьосник зъл преобрази младежа
във този старец сбръчкан, злобен и наежен
и тикна във ръцете му голям бастун?

Смалил се е нещастникът навярно с фунт.
Където да поспре, на някой вечно пречи…
Малцина ще отидат твърде надалече.

СОНЕТ 10

Малцина ще отидат твърде надалече.
За тях ще бъде просто сбъдната мечта
да прекосят пространствата на старостта,
защото няма смъртен, който да е вечен.

Май затова завиждаме на боговете -
хилядолетия живеят редом с нас,
но никога до днес не са ни дали шанс
безсмъртие над нашите глави да свети.

Ти просто нямаш избор: всичко е решено!
Тече пиеса вечна на житейска сцена -
не ще избягаш и в свръхзвуков самолет.

Импровизациите тук са позволени
ала финал кошмарен следва неизменно -
онази със косата се разхожда вред.

СОНЕТ 11

Онази със косата се разхожда вред.
Дори и съвършеният човек е прицел
на нея - най-зловещата от всички жрици,
принесла пред олтара жертвите безчет.

Смъртта сама избира кой, кога и как
да извърви последна, символична крачка.
Еднакво строга е към цар и към палячо,
когато ги препраща в тайнствения мрак.

Единственият начин да я надхитриш
засяга вече твойта гордост и престиж -
тя никога не е разбрала що е обич.

И заслепявана от тъмната си злоба,
не вижда даже красотата на Земята.
Най-важното нали остави на децата?

СОНЕТ 12

Най-важното нали остави на децата?
Не е то родов герб от царско потекло,
не е вълшебен ключ, магично колело,
нито пък пълен сейф със кюлчета от злато.

Най-важното наистина е друго нещо.
Не е то къща и земя, нито кола.
Ако се вгледаш в разните огледала
и чуеш пулса на сърцето си горещо,

ще знаеш стойността, която заслужава
да продължи да съществува и тогава,
когато ти отдавна вече ще си пръст.

Полегнал в гробището сам под своя кръст,
ще си спокоен, че живееш пак в децата.
О, всяка кръвна нишка е до болка свята!

СОНЕТ 13

О, всяка кръвна нишка е до болка свята!
Ти се прераждаш в соя син и дъщеря.
Дано побързат с внуци да те надарят…
Към правнуци върви свещената щафета.

Понякога с вълнение назад се връщам -
там, още в праисторията на света,
от мъж и от жена родена любовта
е тръгнала към нас почти една и съща.

И ето те! Сред чудесата земни няма
по-нежно страстна, по-прекрасна, по-голяма
от твоята любов - тя крие вкус на мед.

От нея чувстваш се като с криле - свободен,
тя прави те щастлив, добър и благороден.
Човечеството знае да върви напред.

СОНЕТ 14

Човечеството знае да върви напред.
Напред - през ада на стахии побеснели.
Напред - през битки и войни, посели
човешки трупове като ненужна смет.

Минава време, раните зарастват пак.
Деца се раждат, растнат, влюбват се, обичат.
Върти се колелото на живот различен.
Двжение напред, а всъщност на зигзаг.

Така хармония във всичко съществува.
Кой, всъщност, ден и нощ промените рисува?
Лъчите слънчеви са като златна прежда.

Луната ту е огледало, ту е цвят.
Ала едно е неизменно в този свят:
детето всякога е символ на надежда.

СОНЕТ 15

Детето всякога е символ на надежда.
Надеждите живота правят по-красив.
Ако смехът като камбанка е звънлив,
дори и слънцето глава надолу свежда.

Къде изчезват, щом порастнем, чудесата?
В засада ни причакват тъмни ветрове.
Повяхват, губят блясък всички цветове.
Стопява се на дните пищната позлата.

Годините се трупат и стареем вече.
Малцина ще отидат твърде надалече.
Онази със косата се разхожда вред.

Най-важното нали остави на децата?
О, всяка кръвна нишка е до болка свята!
Човечеството знае да върви напред…