Любомир Духлински

Седем часът. По-точно деветнадесет. Но на слънцето хич не му пукаше колко е часът и припичаше, както и в два.
Бачкатора измъкна от джоба на протритите си дънки омачкана кърпа и изтри продълговатото си, петнисто като пъпеш лице. Изпухтя, отлепи с два пръста от тялото си мократа риза и лицето му се сви в кисела гримаса:
- Гунчо, Гунчо, как можа точно на тоя припек да й определиш среща - с досада измърмори той, премалял от горещината.
Погледна часовника. Седем и десет. От контейнера до него се разнасяше сладникава миризма на гнило. Изпухтя пак и забърка по джобовете за кърпа.
Наоколо му шарен млад, почернял свят. Момичетата развяваха пред очите му късите си полички. Въздъхна и стисна в шепа прогизналата си от пот кърпа.
- Кой ли спи с тия жени? - налегна го отново досадата. - И какво ли ще стане, ако сега спра една от тях? Хм… Каквото е ставало много пъти - ще ми се изсмее и ще си продължи пътя.
Седем и двайсет. Е, това вече на нищо не прилича.
Бачкатора изтри ожесточено лицето си, захвърли кърпата в контейнера и се шмугна в дневния бар. Повъртя се на входа, докато привикне със сумрака и се огледа за местенце. Съзря две момичета. Представи си как недоволно събират от свободното място чантички, запалки. Усети навъсения поглед, с който щяха да го измерят, и се отказа.
- Гунчо, Гунчо - рече си полугласно Бачкатора, - с тия представяния и с тия усети има много да подсмърчаш. Ама то си е за теб.
Видя и друго свободно място. Там поне бяха мъж и жена.
Бачкатора пристъпи от крак на крак, придърпа с лакти дънките, които постоянно се свличаха, и решително се насочи натам.
Двамата нещо си приказваха и едва вдигнаха очи към него. Поогледаха го, сякаш да преценят дали е достоен за тяхната компания.
- Боже, какъв пъпеш! - засмя се в шепа жената.
- Но, моля те, Валери! - сдържано се усмихна мъжът. - Бива ли така! Ще обидим човека.
Наклони глава към рамото си и заговорнически смигна. Като че ли искаше да каже: “Жена. Вари го, печи го - жената си е жена. На нея и дай Ален Делон”.
Усмихна се и попита Бачкатора:
- Ще пиете ли нещо?
Имаше мътни сини очи и червени, сочни устни. Облизваше ги постоянно и застрашително се накланяше, когато говореше.
Бачкатора си замълча. Мъжът погледна към дамата си и сви рамене в трагично недоумение. Тя махна пренебрежително и кръстоса крака точно под носовете им. Мъжът запали дълга папироса, духна през бебешките си устни и се обърна към жената:
- Та ти казвам, Валери, същността на човека трябва да се изследва дълго и упорито. Понякога тя е като пашкул - за да извадиш коприната, трябва да развиваш, да развиваш…Трудно е, скъпа моя приятелко. Живата действителност, с която се сблъсквам като творец, не е толкова податлива, както изглежда на пръв поглед.
Сложи ръка на коляното на жената. Живата действителност беше го зяпнала в сладкодумните устенца и не обърна внимание на жеста му. Живата действителност, както се стори на Бачкатора, беше и леко пияна. Досмеша го.
“Мамин творец - едва не се изхили той, - чака я да се напорка. И да я заведе на някой таван. И ще я развива, развива…Така де, нали трябва да се открие същността.”
От мъглата изскочи сервитьорка, наведе се към него и зашари по джобовете си за химикалка:
- Какво ще желаете, моля?
“И тая няма нищо отдолу - простена Бачкатора. - Мамо, мамо, какво правят тези жени? Акъл нямат.”
- Една водка. И нещо за разредител.
- А за нас, скъпо дете? - попита мъжът.
- Бих взела едно малко.
- Големите истини се достигат с големи чаши, скъпа. Това от мен да го знаеш. Две големи водки, девойче - подвикна игриво той.
- О, но защо големи? - вяло протестира жената.
Мъжът не мислеше да й отговаря. Облегна се на масата и продължи:
- Човек трябва да гази сивото, делничното около себе си. Като дървеница. Даа - проточи той, - у човека всичко трябва да бъде красиво. Дори дрехата - както е казал Горки.
Той въодушевено размаха ръка и едва не завря горящата си цигара в окото на Бачкатора. Жената се съгласяваше с него и енергично тръскаше глава. Като че ли искаше да свали нещо от челото си.
Мъжът отпи доста сериозна глътка от водката и продължи:
- В моята творческа лаборатория, ако мога така да нарека мансардата си, ти ще видиш как от трошиците събирам истински човек.
“Познал съм за тавана - поздрави се Бачкатора, - само че той му вика мансарда. Все там.”
- А ти откъде знаеш, че ще дойда? - сопна се жената.
- Но защо не, скъпа Валери? Просто ще ти предложа чаша бразилско кафе. Малко добра музика. Ще ти почета нещо.
- Е, чак пък бразилско? Стига с тия номера. Чували сме ги.
- Но, Валери…
- Стига де! Казах ти, че няма да дойда. Поне сега.
Той изглеждаше озадачен. Не очакваше това. Все пак водката не е хисарска вода. Попипа олисялото си теме и стана.
- Ще отскоча до телефона, мила. После ще продължим.
- Кого ще търсиш? Някоя друга ли? - стрелна го тя.
- Боже мой! - възмущението му нямаше край. - Ще звънна до един приятел. Има да уточнявам някои неща по новата ми статия за утрешния брой на вестника.
“В девет и половина? - вдигна вежди Бачкатора. Изведнъж му дожаля за жената. - Мамин творец, знаех си аз… Ама тя дали наистина му вярва?”
- Хубаво - лениво проточи жената.
Бачкатора поръча нова водка. Отпиваше на малки глътки и зяпаше около себе си. По едно време рече да си върви. Не му стискаше повече. Колко пъти беше влизал за по едно и колко пъти си беше ходил по шахматния метод! Повика сервитьорката, плати и заоправя ризата си.
- И вие - почука с химикалката пред жената сервитьорката.
- И аз ли? - трепна тя.
- Ха, и аз ли? Ами кой? Пие - плаща, така е в това заведение. Още не сме влезли в комунизма.
- Но аз…нямам пари в себе си. Почакайте малко - той сега ще дойде. Отиде до телефона.
“Ще дойде на кукуво лято” - въздъхна Бачкатора.
- Кой ще дойде? - сви вежди сервитьорката.
- Е, той де…тц, как му беше името?
- Вижте там, оправяйте се. Няма да ви чакам до среднощ.
- Алоу! - подвикна след нея Бачкатора
- Какво, бе? Казах - затваряме!
- Колко? - кратко попита той.
- Кое колко? - зяпна сервитьорката.
- Сметката - кое.
Тя го погледна със съжаление. Но Бачкатора не й обърна внимание, хвърли парите и стана да си върви. Видя рестото, но го досрамя да си го прибере.
Жената беше изтрезняла за нула време. Гледаше го учудено и зло.
- Е, и сега? - дръзко вирна глава тя. - И ти ли имаш творческа лаборатория? Не обичам легла, дето скърцат, да знаеш.
- Махай се! - тихо каза Бачкатора. - Махай се!
- Пъпеш проклет! Да не мислиш, че съм ти готова за две водки?
Грабна чантичката си и тръгна към изхода, като се опираше по масите. Бачкатора седна пак на стола. Повъртя кибрита между пръстите си и по някое време усети, че жената стои до него. Гледаше го без да мигне. Бачкатора стана, придърпа нагоре дънките си и се повлече към вратата.
- Пъпеш такъв! - изкрещя тя след него и с все сила бухна чантичката си в пода.
На улицата Бачкатора ускори крачка. Сблъска се с едра, бронзова от загара хубавица и промърмори:
- Боже мили, ама какви са тия жени, какво е това чудо? Да се сбърка човек…