ДЕНЯТ
ДЕНЯТ
Утрото - ден в пелени -
до небесата
вдига врява
с цигулките на птици и коне.
На тази територия живея.
Във дланта ми -
на зрънце сърчицето -
върху сълза да го посея…
… През угари от труд
минавам с него,
през гръм и дъжд -
изправен и звънтящ -
на всяка жътва покрива
люлея…
И чувам как
във бялото око на зноя
боде пшеничен клас -
светкавицата на живота -
и радости,
и мъки обещава…
… Денят - прегърбен старец -
бавно сяда
във пепелта,
пред хляба
на голямата софра
по залез.
БЯГАТ ДНИТЕ
Бягат дните -
все жребци с пламтящи гриви -
няма кой да ги догони,
нито оседлае.
Бавни са на птицата крилете,
вятърът с треви
и облаци играе…
Ти единствен носиш
труден дял и грижа,
ти, коларю на живота,
със юзда в ръката.
Бягат през очите ти жребците,
те са твои.
И тревите, и капчука - твои.
Твой е на небето
синия звънец, звездите,
пълната лула на изгрева,
на залеза самунът,
облакът, изтекъл в хълма,
и щурците - твои…
Бягат дните
и се вдига прах и пепел.
Бягат все жребци
по белите ти кости
и копитата им светят
от искрите…
НИКОГА
Моят дял в живота на другите -
люспи от риба,
без водата невидими.
Или нощен сигнал -
кукумявка любезна -
отключва и мигом
залоства вратата.
Търпението
в спомени да изгарям,
да се изгубя навеки
в търсене, в дебнене
на неземния човек.
Да се мръщя, да плача
от гняв,
щом тъгата
в живота на другите
като котка дращи лицето
и избожда очите ми.
Или нетърпението
да ги слушам и следвам,
да изнемогвам в греха им,
час по час да отмервам
копнежа на стъпките
и на погледа.
Мога и да се удавя
в безразличието,
в потока на мислите,
затънали в мързел и скука.
За нищо на света няма
да сляза до високомерието,
като локва ще го прескоча.
Моят дял -
не се меся
в живота на другите.
Само ги обичам…
Или да умра,
ако не ме обичат.
ДУМИТЕ
Изворът тръгва от душата.
Думите…
Слънчеви зайчета падат
по клепачи, по устни
и се спускат в дъха и гърлата
на птицата и човека.
Тежки брадви от мисли
посичат
гръбнака на времето -
оседлават
кавалерията на буквите
и препускат, долитат
до вратите ни с тропот…
Думите… Моите… Нейните…
Не заспиват погалени
устните, коленете и небесата й.
Носят цялата обич на света,
пощурели загасват нощта,
бият барабана на луната,
преобръщат етажите
редом с леглата,
с прозорците и луната…
Другите думи -
сладки, горчиви,
изкусителни и отровни,
гавра с наивници - те
ще съборят света,
ще го търкулнат надолу,
ще превърнат живота
в контейнер с боклуци…
Думите ще начупят
покрива стъклен,
ще влязат в пукнатините
на земното кълбо - ние
ще надигаме глава от боклука
и ще викаме
Бог да ни помага.
Някой ден един по един
на Луната ще ни запратят.
Никой няма да стигне
по-надалеч без криле…
Боя се от думите
и посягам към тях
предпазливо -
с копнежи,
с надежда за съпротива…
ГЛАВНАТА УЛИЦА
Кисели старци
по главната улица тътрят крака
и надзъртат във женските пазви.
Главната - майка на всички улици,
стражата на града -
от светло до съмнало…
Виж отляво
витрините в блясък,
а и входът усмихнат
сияе над мирните граждани.
Зад усмивките, вътре,
на пустош мирише
и мрак,
облепен със безмълвие,
чука по касата празна…
А животът не дава облага
и слава на всички…
Виж и вдясно -
кафета и кръчми,
тютюнец и водка…
Сговорчив е народът -
и той като Ботев проклина
тоя глад, тоя свят -
и си търси билет за чужбина.
Само оня, човекът с метлата,
по главната улица бръсне…
Или оня с меката четка
мие витрините лъскави…
Ала старците
още се клатят и тътрят крака -
и надзъртат във женските пазви…
ЛОЗАРЯТ
По аления гръб на хълма
се спуска уморен лозарят.
Прасето в двора ще го чуе
и кучето на сън ще лавне.
Ръцете му сега с водата
и с огъня ще разговарят,
додето пием за утеха
от виното на глътки бавни.
Потъваме в креслата ние,
а той кръжи над нас умислен,
че скоро трябва да окастри
сам лозето от връх до корен.
Ще легне мълния на хълма
и тънки дъждове ще плиснат -
мотика трябва да играе,
със плевела да се пребори…
Върви лозарят… И проблясва
кристалът в меките ни длани.
Върви лозарят край лозите
разплакани, през нас самите,
и болката ни той не чува,
в треперещи ръце люляна.
И прекопава, и пречиства
на всеки връх и корен дните.
Накрая бавно го затрупва
посред лозята царска есен.
Текат през хълма сладки вади -
благословена е пчелата…
И слиза уморен Лозарят
със пълни бъчви - залез пресен.
Додето радости и скърби
небето сливат със земята…
