Лалка Павлова

Някога Съба Вазова, възпитавайки своя невръстен син, непрекъснато му повтаряла, че от всички земи на света най-красива е българската земя. Може би този факт има своето значение за бъдещия творец, който по-късно става Народният поет на България.
Тези, които познават човека и твореца Георги Стойков, знаят, че за него от цялата българска земя най-обична е малката вечно забързана река Вит, а най-красива - огласяната от нейните водоскоци продълговата долина. Затова, вземайки в ръцете си новото томче с разкази на Георги Стойков „Завръщане от долината”, вероятно читателите биха си помислили, че при отпечатването в заглавието на книгата е допусната неволна грешка и вместо предлога „в” неправилно е поставен предлогът „от”. Честно казано и в мен се зароди подобна мисъл, защото много добре знам, че всяко лято и всеки празник през годината Георги напуска шумните, но студени с отчуждението между хората градски улици на Плевен, за да почувства прегръдката на родното Дерманци и топлотата на съселяните си, да се наслади на песента на птиците в долината, в която от край време шумят и му разказват своите приказки бистрите води на реката Вит.
И още първият разказ затвърдява това предположение, защото той директно ни въвежда в селото и ни запознава с хората и техните невероятни понякога, от гледна точка на логиката, житейски съдби. А може би не точно на логиката, а по-скоро на създадени вече стереотипи в съзнанието ни от някои творби за времето преди 9-ти септември 1944 г. Навлизайки във фабулата на първия разказ - „Случай през август” - мислите ми непрестанно се сблъскваха с познати сюжети от националната класика, като веднага след това осъзнавах, че приликата се дължи на стремежа към точност и обективност при изображението на една епоха, която трайно присъства в нашата литературна история чрез творчеството на големите майстори на българската проза, но Георги Стойков полага един нов, по-различен щрих в нейното художествено осмисляне. Образът на пъдаря Дако ми напомни бедния Ненко от разказа на Вазов „Тъмен герой”, който, за да осигури хляба на многолюдната си челяд и болната си жена, става стражар. Постепенно обаче писателят Георги Стойков ни повежда по нови пътища, за да ни внуши своята житейска мъдрост, която излиза от рамките на познатите образци и показва същността на човека, без да налага някакви социални щампи върху нея. Оказва се, че не винаги политическите възгледи и социално положение на човека определят неговото поведение, че вероятно в нас са заложени изконно такива енергии и чувства, които са способни в определена ситуация да отключат поведение, което по принцип не е характерно за дадения човек. Така е и в разказа „Случай през август”. Кодовата дума „случай” в паратекста на творбата има ключово значение както за разгръщането на сюжета, така и за развитието на характера на главния герой, за когото този „случай” изпълнява функцията на малкото камъче, което е способно да преобърне каруцата. Въпреки че не е типично за късите белетристични форми, образът на пъдаря Дако е представен в процес на развитие. Сюжетът е изключително опростен, за да се даде привес на психологическата дълбочина на изживяванията на героя. Пъдарят Дако е назначен в полицейския участък, където , възприемайки го като глуповат наивник, го използват за всякакъв вид работа. През август 1944 г. обаче стражарите залавят девойка, чиято кошница със съдържанието си формира у тях убеждението, че е ятачка. След разпитите в участъка и споделеното вкъщи със сина му Стефан, бившият пъдар изведнъж разбира, че над живота на детето му е надвиснала опасност, тъй като по време на мъченията девойката е издала имената на двама другари на Стефан. Именно от този момент започва истинският разказ, представящ мъчителното свръхнапрежение в душата на Дако, където чувството за дълг към държавата води битка с болезнената тревога на бащата, който трябва да опази живота на сина си. И ако в началото на творбата Дако върши „усърдно всяка работа”, „ защото иска да заслужи доверието на старшината” , сега той трепери при мисълта, че крехката девойка няма да издържи на мъченията и ще издаде името на сина му. Понякога му се иска да коленичи пред нея, да вземе малките й ръчички в своите и да ги целуне, но успява единствено да изрече заклеващите думи: „Не казвай нищо!”. С изключително майсторство писателят психолог ни повежда из тъмните дебри на мислите на героя и капаните на страха за съдбата на собственото дете, за да ни покаже в крайна сметка, че понякога и добрият човек може да се превърне в убиец, защото погубвайки живота на момичето, спасява живота на сина си. Житейски вярно е показана и развръзката на този покъртителен „случай”. Съзнавайки, че може би девойката е щяла да му стане снаха, разкъсван от обвиненията на собствената си съвест, въпреки че го е сторил заради детето си, Дако сам издава и реализира присъдата си: „Разкопча кобура и извади парабелума. Повъртя в ръка студената стомана, после захапа дългата цев. Самотният изстрел проехтя тъпо и се удави в шума на реката.” Така в края на разказа внушенията са изведени на нова плоскост - в битката между човека и звяра победата е на страната на съхранената нравствена формула, че за всяко престъпление трябва да има възмездие.
Спрях се по-подробно на въвеждащата в сборника творба, за да подскажа на читателите, които добре познават прозата на Георги Стойков, че колкото и да се родее с предходните му произведения, новата му книга показва едно по-различно лице на твореца. Защото независимо от това за какво разказва - за полицейски участъци преди 9-ти, за ТКЗС - та и АПК - та след 9-ти или за сегашните ни надежди и разочарования, всички разкази в сборника надхвърлят тесните рамки на идеологическите внушения, за да ни направят съпричастни на общочовешки звучащи драми и радости, които съпътстват живота на всеки от нас. Това се отнася и за по-късите творби в сборника - „Не тъгувай, сине”, „Изпити”, „Песента”, „Последна радост”, „Вино за преливане”, Усойната и чаплите”, „Петковден”. В тях се преплитат познати от личното ни битие теми и сюжети - за възпитанието на децата, за съдбата на човешките мечти и идеали в усилията ни за духовно и физическо оцеляване, за самотата на възрастните ни родители, за които в забързаното си ежедневие трудно намираме време , за необяснените още тайни на живота и смъртта. Все проблеми, които не престават да тревожат човека, независимо от обществения строй или политическите му нагласи.В тези разкази (може би поради краткостта на формата им), авторът често си служи с художествения детайл както при пресъздаване на емоционалните състояния на героите, така и в рисунъка на природата или битовата среда, в която се развива случката. Понякога на преден план е изведен детайл от портрета („унилият вид”, „сините петна около очите”, „изострените скули”), които подготвят читателите за драматични или трагични обстоятелства в битието на персонажа, в други случаи съчетава епитетите със сравнения или експресивно оцветени глаголни форми, говорещи за разяждащи душата чувства („луната е захапала крайчеца на хоризонта”, „баирите светеха като олисели темета”, „зарови насила из чинията”), в трети - умишлено разтяга експозицията и с помощта на ретардацията засилва напрегнатото очакване на читателя да узнае причините за породените чувства. При всички случаи обаче успява да ни доведе до обобщения от по-висок, философски пласт на човешката мисловност. Затова почти всеки разказ съдържа изрази, които звучат като сентенции от различни регистри на човешкото битие. Например: „Голямата любов ражда или мит, или песен”, „При белязаните с дарба не са важни външните черти”, „Смъртта е последното оръжие, с което човек се сражава за род и Родина”, „Няма човешки права извън истината. Пред нея никой не може зъб да обели” и други подобни.
Сред 15-те творби в сборника, не само със своя обем (състои се от 8 фрагмента), но и със своите художествени достойнства, се откроява разказът „Грях”. Още заглавието му създава нагласата за житейска драма, поставяща вечните проблеми за греха, изкуплението и катарзиса. Композицията му е усложнена, като първият и последният фрагмент изпълняват функцията на художествена рамка, в която е вписан същинският сюжет на произведението. Умело използвайки похвата „разказ в разказа”, творецът непрекъснато движи повествованието между сегашността и миналото, обхващайки един дълъг период от време - от 5 октомври 1912 г., началото на Балканската война, до настоящето.
Дълбочината на философските измерения на текста е загатната още в първия фрагмент от две реплики на героя художник: „Изкуството не крие по-малко тайни, отколкото човешкият живот” и „Всеки човек е една неразгадана тайна”. От този момент нататък сюжетът на творбата сякаш непрекъснато поднася аргументация за истинността на заявените вече философски обобщения. Разширените граници на времето адекватно се съчетават и с разширените параметри на мястото на действието. Пътят на героя започва от родното му село, но след това преминава през Лозенград, Чаталджа, Одрин и Дойран, през френското пристанище Ла Рошел и Бискайската низина, продължава по реките Гарона и Рона, стига до Средиземно море и най-после отново го връща в родното село. Хронотопът на повествованието придава художествена плътност на натрупания житейски опит на героя и аргументира промените, които настъпват в светогледа и поведението му. До известна степен разказът напомня „Последна радост” на Йордан Йовков, но тази аналогия се изчерпва само с внушението, че войната не само оставя неизлечими следи в човешкото съзнание, но понякога изцяло променя личността. За разлика от Люцкан, който изцяло запазва серафичната си чистота до края на Йовковото повествование, в разказа „Грях” Георги Стойков изгражда образа на Йордан Митов в процес на развитие. Началната част на творбата представя героя като буйно и невъздържано момче,което „лъже, краде, прави скандали” и затова всички в селото го наричат Данчо Хайманата. Преминал през зловещите условия на войната, в която „куршумите не спират да почиват, а налитат като разлютени оси”, изживял драмата на загубата на единствения земляк - бай Цоло, на когото е могъл да разчита във всички трудни моменти по време на походи и сражения, в съзнанието на Данчо завинаги се запечатва страшната картина на „виковете, стрелбата, цвиленето на конете, задъханото пръхтене на подгизналите ниви” и преминаването през черните води на река Кара Су. Въпреки мътната й придошла вода, която бие от бряг до бряг, понесла дървета и покъщнина, Данчо пази като светиня до сърцето си портфейла с 20 лева, снимката на децата и писмото до жената на бай Цоло, на когото е дал дума, че ако оцелее и се върне в село, ще ги предаде на близките му. В повествованието непрекъснато се редуват моменти от настоящето, свързани с новите изпитания на героя, и ретроспекции от миналото, които водят читателя до убеждението, че човек, изживял такава страшна поредица от житейски драми, не може да не промени и характера си. Така постепенно Данчо Хайманата, „въпреки че лошата слава трудно се забравя”, се превръща в Данчо Водара, който като Йовковия Сали Яшар има божия дарба - да открива мястото на подземната вода. За няколко години славата му на майстор на герани се разнася из цялата околност: „Почнали да го търсят и от съседните села. Всеки питал за Данчо Водара и никой вече не споменавал за Данчо Хайманата” - заключава авторът. Създава семейство, раждат му се деца, на мястото на старата къща издига нова. Но близките му усещат, че някаква мъка гризе душата му, че нещо непрекъснато броди из сънищата му и нарушава покоя на неговите нощи. А в бащинските съвети към сина все по-често използва думите „грях” и „греховно”. Чак на смъртния си одър той ще признае, че го разяжда съзнанието за вина, защото не се е върнал да помогне на бай Цоло да мине през страшната черна река Кара Су. Затова и не посмял да даде на близките му портфейла и писмото до жена му.
В края на разказа се оказва, че и писателят носи в душата си чувство за вина - толкова години живее в паметта му историята за живота на неговия съселянин и чак сега, и то по настояване на стария художник, той е седнал да я напише. Така признанието „За изкупление на греха ми посвещавам разказа „Грях” нему” придава още едно достойнство на творбата, защото читателят разбира, че всичко в него е истина, взета от самия живот, и не може да не вярва и на нейните послания.
Във финала на сборника е включен разказът, който дава заглавие на цялата книга - „Завръщане от долината”. Една творба, в която героят разказвач обитава две пространства - вечната долина на смъртта, тясна и дълга, с чудновати птици по скалите и гнезда, прилични на малки кошнички. И другата - реалната долина на неговото родно село, в което свещеникът отец Ангел винаги му напомня, че двата малки свещника в църквата „Света Параскева” са подарък от дядо му. Непрекъснатото редуване на двете пространства създава осезаема представа за жестоката битка между живота и смъртта и безсилието на човека, застанал на границата между двата свята, люшкащ се ту на едната, ту на другата страна. Изненадващото е, че и реалният, и отвъдният свят са описани с много нежност и целият текст звучи като поезия в проза. А още по-учудващото е, че в тази поезия в проза творецът е съумял да вплете и логиката на собствените си възгледи, че „хората се нуждаят от духовна чистота, от девствена чистота”, макар че и самият той не знае дали изобщо съществува човек, изграден от такъв добър материал. А може би съществува в представите български, въплътени в народните песни, защото точно в тях е „съхранена цялата драма на народа ни. Затова сме неповторими в този милиарден свят.” И сякаш се стопяват границите на времето и пространството и героят става обитател на цялата Вселена.
Написана в „Аз” - повествователна форма, творбата разказва част от съдбата на самия автор, отвела го отвъд границите на реалността. Именно там се намира „оная долина” с пълноводната, но бавна река между високи ридове от сини скали. В тази долина героят разказвач е отново малко момченце с къси панталонки и сресана на път коса, което се разхожда с мама и татко и слуша омайващото църцорене на птиците. По волята на Съдбата или заради усилията на лекуващия хирург, след двудневно скитане из тази долина той отново се завръща в родното си село, „истинското и единственото”, което признава. Връща се от отвъдната долина в своята при тази „тънинка и бистроструйна, с пеещи бързеи и въздишащи лъщави” река, в чиито разпенени гребени току се метне във въздуха някой скобар. Олеква му на героя разказвач, олеква и на душата на читателя, който чак сега осъзнава, че всъщност няма грешка в заглавието на книгата, защото чудото се е случило и животът, „този тежък, тъжен и все пак красив и единствен земен живот” е победил смъртта и го е върнал отново в „малкото селце на брега на тая чудна и неповторима песенна рекичка, наречена Вит…” И сякаш вече не е толкова важно докога ще има възможността да й се наслаждава, защото от този момент нататък всеки миг ще има стойността на вечност.