Диана Димих

Цяла нощ вилня буря и огъва дърветата. Клони и орехи трополяха по навеса и плочника пред вилата. Преди разсъмване се поукроти. Едва се развидели, и изскочих навън. Жълти листа и поломени клончета се стелеха навсякъде, ветрецът ги замиташе към оградата, после ги раздухваше обратно.

Онази беше рипнала преди мене и шушнеше отсреща. Заран първо нея чувам. Не всякога я виждам през шумолака, но няма кой да е толкоз рано. Никой друг не шета из вилите още от тъмно. Само в почивни дни изредко се носи трополене, виене на резачки, тук-таме удари с чук, далечна музика, понякога остро цепене с брадва, детски гласчета или подвикване. Някой път вятърът довява на талази мирис на дим и печено месо, от което апетитно преглъщаш. Но не и в замрял делник като днес.

Взех да събирам в платнена торба нападалите мокри орехи и тогава я съзрях. Съперницата. Втрещи се, като ме видя. Гледам я и аз, без да трепна. Няма първа да отклоня поглед, нека тя излезе по-слабата. Обикновено се правим, че не се забелязваме. Така от години. Тоя път се фиксираме и си мислим едно и също. Нахалница! Сигурно не е допускала, че съм вътре, та е налетяла от ранина. По-гнуслива е от мене - не взима от земята. Аз бера орехи от тревата, тя - от надвисналите през оградата клони. От моя орех! Аман от нейната безочливост. Само да ми види гърба, и се нахвърля на чуждото. А сега се е облещила насреща ми през клонаците, та в очите й прочитам моята мисъл: „Сън не я хваща, проклетията. Гледа да ме изпревари, да награби повече.”

Реших да не й обръщам никакво внимание и си продължих работата. Като видя, че се поизвърнах, и тя се врътна, вирна рунтавата си опашка, метна се на горния клон и загриза орехчето в предните си лапи. Аз също пуснах нов орех в торбата. Ох, и тоя - празен. Всеки ден намирам из треволяка прогризани черупки от лешници и орехи, пробити като със свредел. И макар да сме съперници, никога не бруля ореха. Бера нападалите под дървото, а горните ги оставям за нея.

Честна конкуренция!

29.10.2012 г.