За книгата на Саня Никчевич „Нова европейска драма” или голямата измама”

Красимира Василева

Саня Никчевич е хърватска театроведка и театрална критичка с международна известност. Тя е авторка на стотици статии и на пет авторски книги, съставителка на сборници и антологии, член на редица театроведски международни организации. Нейното верую, споделено в последната й книга, е: “Лично аз вярвам, че театърът трябва да ни напътства, да ни прави по-добри, да ни радва, да ни кара да се замислим, но не и да ни унижава.” От тези позиции тя пристъпва към задачата да анализира същността и да проследи развитието на така наречената „Нова европейска драма” през втората половина на 20 век и до днес, т. е. процесите на литературната глобализация и на глобализацията на театралното изкуство.

Българското издание на книгата е реализирано с помощта на Хърватското културно министерство и на Национален фонд „Култура”. Преводът е дело на Александра Ливен, художник е Роман Кисьов, а отпечатването е в Авангард принт - Русе.

Това е една ясна и стройна книга с категорично изведени тези. Авторката не се самоопива от своята ерудиция, не се разлива в безкрайни примери от театралната практика и не натоварва стила си с термини. Затова книгата й е разбираема и вълнуваща не само за изкушените от театъра, а за най-широката аудитория на мислещите хора.

Най-общо казано, става дума за театрално течение, появило се първоначално в Англия и постепенно разпространило се в цяла Европа под името „Нова европейска драма”, което Саня Никчевич нарича „пиеси на шамаросването”. То търси новото и модерното по посока на внушаването на негативизъм и отчаяние. Първият негов ярък изразител е авторката Сара Кейн, психически болна млада жена, която, след като написва няколко пиеси, завършва живота си със самоубийство. Режисьорите, които обявяват творбите с разбираем сюжет и ясни характери за еснафщина и отживялост, приветстват и лансират това „творчество”. Така се появяват постановки, които действително „шамаросват” зрителя. С какво? С това, че представят живота в затворени пространства, където се извършва насилие над човека - кръвосмешения, дрогиране, хомосексуални действия, изнасилвания, различни мъчения, убийства и самоубийства. Героите, достигнали до пълна физическа и психическа разруха, нямат социална принадлежност и биографии, нямат и перспектива за развитие. Всъщност подобни хора, които в реалния живот са единици, в театъра са представени като болшинството от хората, като човечеството. Светът им е свят без Бог, без добродетели и ценности, това е свят, в който Злото тържествува. В него човекът, станал жертва на насилието, има един - единствен път за спасение и това е смъртта. Така болното и уродливото се представя като нормално и обичайно, а нормалното и здравото - като банално и ретроградно. В този театър вече няма място за положителни емоции, няма място и за политическа и социална проблематика. Така тенденцията към деконструктивизъм, характерен за цялото западно изкуство в края на миналия век, тържествува в театралните зали. Ефектът е постигнат - търпимостта на хората към Злото се увеличава, а част от младите възприемат и циничния език, и перверзиите от сцената. Голяма заслуга за това имат медиите, които услужливо рекламират явлението. На този фон здравомислещите театрални критици предпочитат да замълчат, за да не ги обвинят в тесногръдие и назадничавост. Но като цяло публиката не възприема „Новата европейска драма” и се оттегля от салоните. В Източна Европа обаче, където вълната достига по-късно, процесът все още се развива.

Според С. Никчевич явлението целенасочено и манипулативно е създадено от Клуба на силните - така тя нарича режисьорите, които в края на 20 век се обособяват като отделна театрална професия, прогонват писателя от сцената и стават водещите фигури. Те оглавяват повечето от известните европейски театри и фестивали и те дават /или не/ път на определени автори. Авторката констатира, че след като виждат неуспеха на „Новата европейска драма”, повече от тях се връщат към поставянето на класически пиеси. Но ако режисьорите са професионални изпълнители, чия поръчка осъществяват те с опитите да наложат подобен вид „изкуство”? Кой е заинтересован да сатанизира театъра, представяйки човека като отрепка в един свят на Злото, ако не самото Зло, охарактеризирано в Библията като стародавна змия и вечен враг на човека, чиито последователи обаче стават все повече в съвременния свят?! А и не се сатанизира само театърът - и литературата, и киното, и голяма част от съвременната музика и изобразително изкуство са изпълнени с насилие и порнография, с песимизъм и отчаяние, с дисхармония. В началото на книгата си авторката казва, че написването на тази книга крие риск. Може би точно съзнанието за риска я е накарало само да подскаже, а не открито да посочи поръчителите на зловещия сценарий. Но и това, което е направила, води до широки дискусии „за” и „против” книгата. Убедена съм, че с времето хората, която я аплодират, ще стават все повече. Защото теоретиците и рецензентите в различните области на изкуството са много, но анализаторите от ранга на Саня Никчевич са единици - не само с професионални знания и вещина, но и с човеколюбие и здрав морал, който не се продава и не се поддава на световните манипулации.