Атанас Славчев

Изпод земята, издигнала факел, израства ръка, сякаш от небитието… Сълзи и благоговение… И страх да не се оскверни тишината.

Парят слепоочията… Блъска се сърцето в гърдите като птичка в стъкло.

Цветя и хора.

Хора живи и имената на мъртви по стените, сгъстено написани…

И войници на почетна стража, застанали като монументите наоколо.

Блъска се сърцето в гърдите като птичка ранена.

Ще отдъхнем ли с допира с мъртвите…

Мълчаливо и бавно като траурна процесия излизаме от мемориала навън.

Навън.

И ето го цял монументът. Мамаев курган, начело с Родина мать, издигнала меч в небесата.

Като пред полет…

Последното, което остава - просълзените очи на всички наоколо, включително и на преводачката…