ЕДЕЛВАЙС
ЕДЕЛВАЙС
Далечен
вечен
връх…
Скала
самотна…
И ехо
от неземен
земен
глас…
От изгрева до края на живота
цъфти самотно цвете -
еделвайс.
Ще ти го подаря… То съществува
високо във пространствата пред нас.
И аз навярно цял живот пътувам
към този връх
и този еделвайс.
Ще стигна горе рано или късно.
Но се боя, че в паметния час -
ще спреш ръката ми, да не откъсне
последният самотен еделвайс.
НЬОЙ
Не ме посрещаш със венци,
предградие на този град.
Тъй както всички чужденци -
през теб минавам непознат.
Но ти за мене си известен -
и не
от някой мъдър том,
а от куршума чужд,
донесен
от фронта в бащиния дом.
А от куршума,
с който тати
живя
и с който легна в гроба.
Аз не разбуждам съвестта ти.
Аз не надвиквам твоя шум.
Не нося в мен оная злоба -
а само оня чужд куршум,
със който тати
легна в гроба.
1966 г.
ПЛЕНЕНИ ОРЪЖИЯ
В музея на Минск пленени оръжия има:
немски шмайзери,
пушки от цяла Европа,
калибри и марки неизброими,
със следи от кръв и от кал окопна.
Те лежат подредени по вид и системи -
и макар че отдавна имат присъда,
и макар че не стрелят,
и макар че са неми -
аз не мога към тях равнодушен да бъда.
Във чужбина винаги сравнявам остро
руините на Плиска и Търново -
с дворците от мрамор.
Витрината и облеклата ме парят с въпроси,
и тежи,
и тежи отговорност към моето рамо.
Но тука, в музея във Минск, признавам,
не пламтят,
нито бледнеят моите бузи.
Пленени оръжия с печална слава,
между вас не се чувствувам гузен.
Пленени оръжия,
между вас български няма -
а това е такъв исторически факт,
който шуми над главата ми като знаме,
и ляга на моето рамо като приклад.
ДЪЖД
От снощи запял е дъждът във капчука -
земя и небе, в равновесен покой.
Аз тука го слушам. И буден съм тука.
И тука люлее ме той.
И може би утре зрънцето посято
във мен ще поникне,
а сетне в пръстта.
Аз тук ще дочакам жътварското лято -
подвластен на хляба,
но не на смъртта.
След толкова суша, спохожда ни милия
тих пролетен дъжд със живителна власт.
Или поетът Николай Лилиев
се връща отново при нас…
ПОКРЪСТИТЕЛНО
Изключих всички приематели -
и тук,
в родопските подножия,
потъвам във обител Божия.
Когато жад душата пука -
от словото небесно вкусих.
А колко суета пропуснах -
останала далеч от тука.
Със лоша дума не наказах
ни себе си,
ни гост незван.
И се покръстих тук в аязмо -
тъй както във река Йордан.
/манастирът “Козма и Дамиан”, Родопите/
ОБИЧ
В огньовете предпролетни изгарят
треви изсъхнали, недоизгнила шума…
Да хвърлим в тях и греховете стари,
а пламъкът -
дано изпише дума.
Каква да бъде тая дума?
Лоша?
Метафора със чудодеен образ?
След тия мразовити дни и нощи
дано огньовете изпишат обич.
БЕЗМЪЛВИЕ
Скала, полегнала на хълбок,
говори с някого…
С кого ли?
Простор над нея, с птици пълен…
Скала полегнала се моли:
Помилвай ми челото хладно
с благ вятърко, със благи длани.
И нека след това да падна
до дъното на свойте рани.
СВОБОДАТА
Трети март -
ден възкресен.
И ден за помен.
Ден славен
и православен.
Ден, в който Робът да си припомня,
че някога е бил освобождаван.
ЗАГУБА
Оратори…
Тълпи…
Креслива пустош,
която ни залива и удавя.
Великият Конфуций има право:
когато думите загубят смисъл -
човекът си загубва свободата.
Това мъдрецът древен е написал
за вечната вселена на словата.
ПОСЛЕДЕН ЕТАЖ
Полетя като птица
от последен етаж -
неизвестна старица,
във известен пейзаж.
Не бе толкова гладна -
унизена бе тя.
От високото падна -
и спаси я смъртта.
Самоубийца - тъй пише
вестник с масов тираж.
А във ъгъла, скришом,
на последен етаж,
се спотайва ръката
на животеца наш,
дето блъсна жената
от последен етаж.
