Христина Комаревска

„Между земята и небето” е втората поетична книга на Люлин Занов, четири години след първата „Дни бели и черни”. Тогава бях заинтригувана от ръкописа на журналиста Занов, в битността му на поет. Нямаше официално представяне на книгата, в която бяха събрани негови стихотворения, някои от които, писани през 60-те години и публикувани в различни национални медии. Моето вътрешно убеждение бе и то се потвърди във времето, че това няма да е единствената му книга.
И ето, появи се „Между земята и небето”, която е своеобразно продължение на първата. И на авторовото верую. По естестествен начин в нея темите се разширяват. Занов отново ни поднася неподправено, с чувство за мярка най-съкровените си поетични интерпретации, посветени семейното огнище, майка и баща, на обичта, с която е закърмен към род и родина, роден край, в които неизменно прозира гражданската му позиция и изострено чувство за социална справедливост. Неговите строфи са искрени, затрогващи и изстрадани, както и тогава, в младежките му години. Той се гордее със своите корени, изповядва родолюбиво чувство, в което няма как да не повярваме.
Люлин Занов е от поетите, които освен общочовешките тревоги, се вглеждат в миналото и го съпоставят с днешния ден. Вековечните примери за свобода в името на идеали и в служба на народа, безсмъртните образи на героите, заплатили най-голямата цена за идеала - със своя живот, го вълнуват и днес. Не са много авторите, които пишат на патриотична тематика, за да изразяват своята същност със слово. Имаме поети, които са записали своето име в пантеона на безсмъртието, но те се боят на пръсти. Задачата, с която се е захванал Люлин Занов в новата и в предишната си книга, изисква много вътрешна убеденост, искреност, висока литературна култура.
Той е от авторите, които с лекота ни повеждат в света на нашата идентичност - на българи. Стиховете му не са в стил „поток на съзнанието”, а нещо много повече от записване на мисли върху белия лист. Римите следват естествения си път, емоционалното внушение е сякаш „издишано”. А всеки сериозен автор знае, че това не е лесна работа. Люлин Занов осъзнава, че обличането на най-съкровените мисли в поетичен изказ е майсторство, но и мярка, отговорност към читателите за внушенията и личен пример, не на последно място и искреност, без която поезията е само декларация - суха и никому ненужна. Това той показва на страниците на „Между земята и небето” , въпреки че „старият мелничар - времето”, е посипало с брашно косата му, той не намира покой, не губи кураж, изповядва се, не спира да пита.
Писането на патриотична поезия, както и всяка друга, е отключване в съзнанието ни на нещо изконно и съкровено, нещо, което е в известен смисъл и извън нас, тъй като българският дух ще пребъде.

Ще бъда верен,
твой ще си остана
и българско хоро
сърцето ще реди!

изповядва авторът в стихотворението си за родината, която го „носи в топлите си длани, а той я търси в лявата си гръд”. Това звучи като обричане и клетва за вярност, отговорност на поета да съхрани, да брани, да отглежда, да предаде на следващите поколения любовта към отечеството . Това е мисията е на избрания - в частност на Занов, на която той достойно служи с поетичното си перо и гражданска убеденост. В нашия общ живот процъфтяването на страната няма да се състои с махване на вълшебна пръчица, възрожденските традиции не са отживелица, превръщането ни в земен рай не е амбиция на малък народ, идеалите за народно добруване не са фалшив морал.
Стиховете на Люлин Занов са неговата истинска биография. Не е нужно да го познаваш лично, за да изработиш профил на поет, който се прекланя пред безпримерния героизъм в служба на народа и безкрупулните и алчни „демократи”, чийто идеал за добруване е фалш и лицемерие. Той отстои на светлинни години от тях и затова ги заклеймява. Занов и неговият лирически герой са едно и също нещо.
До своите житейски и поетични прозрения Л.Занов не е стигнал за един ден. Те са плод на извървяния през годините път, не на последно място и журналистическите му занимания, които са своего рода обследване на реалността, но и дълбоко познаване на българската история, съпоставянето на миналите събития с днешния ден и бъдеще. Той не остава равнодушен, когато неговото тънко чувство за историзъм и благодарност за стореното от героите през всички времена, се сблъсква с меркантилност, партизанщина и най-низки човешки страсти. В стиховете му се преплита по-своеобразен начин личностният момент със социални по своя характер настроения.
Книгата „Между земята и небето” е разделена на 8 цикъла. Въпреки това, според мен, почти всяко стихотворение може да принадлежи на всеки един от тях, тъй като Занов е органичен и присъства със своите истини и нещо, което на мен ми импонира - не заема героични пози, не надига патетичен глас, а изповядва това, което чувства, и смея да твърдя отново - с дълбоко убеждение.
Той се възторгва от българката , която „носи в сърцето си песен” и ни спасява със своята хубост и вярност. Тя идва от вечността и разказва приказки, гласът й лети всред всемира, тя е златна ябълчица съща, а в очите й, окъпани от утринната роса грее слънце. Българката, освен самодива и светла фея, е и жена, която ражда деца, за да продължи България по мъченическия си път. Занов посвещава стихотворение и на прамайките - Акага, Ахинора, Агата, Иванка, Гина, Тонка, Елена…”от паметта на времето излезли - безценни бисери, безсмъртен ген”, които сияят като икони звездни и като майки питат „защо народът не живей щастливо, защо животът му така горчи?” и заключава - „Мъже, търсете своя Кан Ювиги или Ивайло - живи са, сред вас! Спасението е в самите нас…”
Кои са мъжете, с които Люлин се родее? Техните звездни знаци са в апокрифите на богомилите, в родовата сила, наследена от отец Паисий, в легендите стари и в стиховете на Ботев. Те са загинали за светла вяра и свята чест, будуват зарад всички нас в своето безсмъртие. Авторът се обръща и към връстниците си, загинали за България, за нейната свобода, разговаря и с Дякона на 19 февруари за измислените велможи, които полагат цвете „забравили завета ти свещен - между Исус и Юда те се люшкат - такава демокрация не щем”.
Но все пак, в стиховете му, освен болка и омерзение от привидния патриотизъм на управниците, има и надежда - деца и млади хора също поднасят кокичета „на тъмния гранит” пред паметника на Левски, който е светлият идеал за промяна и свобода.
Това родолюбиво чувство е изразено без излишна патетика. Люлин влиза в историческите епохи с човешка благодарност за стореното от героите, с вяра, че България ще пребъде.
Цял един цикъл авторът е посветил на празниците - крепости народни. Коледарите, сурвакарите, лазарките, мечкарите - кукери, които благославят домовете за здраве и плодородие на Ивановден, селските събори. Те вървят от древността към утрешния ден, те са дар и надежда, красота и светлина по пътя ни на българи.
Освен възторга на автора, на места в стиховете, посветени на празниците, се прокрадва и нотка на възмущение от социалната несправедливост - дълбоко в сърцето е потресен Занов, че хиляди хора по земята умират от глад, войните не спират, човеците изричат с лекота думите „Христос воскресе”, а светът се мята в безпътица. Авторът носталгично страда, че българинът е изтерзан от дългия преход и „не трепка радост в ничие сърце, когато празнува Трифон Зарезан”, спомня си суровачките, накичени за празник, към които посягат все по - малко деца, тъй като са излитнали като птици в друга страна, а Гергьовден - празник народен и църковен, пъстрата люлка и кукурякът на вратите е забравен, само спомен, цените са недостъпни, агнето новозеландско.
Преходът, през който вървим вече 23 години и уж все свършва, занимава Люлин Занов в цял цикъл. Той е непримирим, омерзен и потресен, като всеки честен човек, от подмяната на ценностите, от безкрайното театро в парламента, от предателствата на европоманите, откъснати от българския корен - слуги и роби на стара Европа. И все пак, вярва, че не всичко е пари и власт, „не сме номади, нито пък татари и идваме от древни времена” и българският гений ще разпръсне духовна светлина.
Естествен и образен е Люлин и когато пресъздава годишните сезони - пролетта е ласка, която ще прегърне цялата планета; лятото е навярно любимия му сезон с пасторалната картина, която рисува - ятото щъркели, притихнали под шепота на зрелите жита на селския кър, щурчовите светли песни, луната - сърп, която превръща всичко в злато и бакър, светулчиците в здрача, селцето, което ще потъне в мирен сън преди утрешната жътва. Есента пък е художник с палитра, която преобразява природата по своя вкус; зимата - старица, която укротява скитника-вятър, скъсал небесната риза на бели парцали.
Стиховете, посветени на любимата, на сина, на внучето са затрогващо изповедни. Любовта за него е божествена, неземна, след като се радва на взаимност, мечтите са птици, любовта води до прераждане.
В последния момент, когато ръкописът бе готов и чакаше печат, се появиха и щрихите от Македония, в които Люлин в типичния си диалогичен, изповеден стил, остана верен на себе си. „Беласица” и „Струга” звучат като народна песен, „В Охрид” разговаря с Климент и Наум, Охридското езеро белее, Биляна простира платното и очаква сватове скъпи из-зад билото, а ст. „Битоля”, посветено на баща му, е вълшебен, невиждан град, в който „земни, приветливи хора, с открити и честни, топли очи”, дори езика ни също говорят…”
Стихотворенията в една книга никога не могат да бъдат равностойни. Като цяло смятам, че в „Между земята и небето” на Люлин Занов има линия, стил, почерк, който се запомня и лесно ще бъде разпознат и в други издания. Той с неподражаемото си перо е постигнал целта си - стряска позаспалата ни съвест и ни навява внушения за неизбежна промяна. Като започнем днес и от нас самите, като читатели и писатели, като граждани, майки и бащи.
Изкуството има силата да предизвика катарзис, откровение към историята, към истината и великите пространства на свободата.
Поетът Люлин Занов ни дава ключа към земята и небето. Последвайте го и на добър час!