МОЯТ ПО-ГОЛЯМ БРАТ
От опит зная, че най-трудно се пише за най-близките ни хора. Правя тази уговорка, защото съм убеден, че каквото и да разкажа за Петър Ненов, то ще бъде непълно, недостатъчно, за да осветли изцяло образа му на човек, който се изплъзва от точните определения, от готовите формули, от предварителните схеми. Бих могъл да избера една или друга история, в която той е главното действащо лице, но все едно, тя едва ли ще бъде в състояние да разкрие убедително качествата, достойнствата и противоречията на неговата сложна и многопластова личност. Затова бих предпочел да нахвърля откъслечно няколко щрихи от този ескиз за негов портрет, разчитайки че те, колкото и да са пестеливи, са все пак достатъчни, за да дадат представа за обаянието му.
През есента на 1965 година започваше втората година от редовната ми военна служба, когато бях прехвърлен на журналистическа работа от Плевен в редакцията на вестник “Трудово дело”, на който бях постоянен сътрудник. Там именно се запознах с Петър Ненов, който по онова време завеждаше предаванията за Строителните войски във Военната редакция на Българското радио. Вестникарските ми текстове вероятно му бяха направили впечатление, защото ме покани настоятелно да участвам в неговите предавания. А по-късно, през лятото на следващата година, ме привлече на работа изцяло във Военната редакция. “Великата редакция”, както бих я нарекъл сега, защото в нея работеха хора, които бяха не само сериозни професионалисти, но и нещо много повече - честни, всеотдайни и сърцати мъже, способни на истинско безкористно приятелство. Благодарен съм на съдбата, която ме направи част от този невероятен екип.
“Ти си морски човек и знаеш, че за да се научиш да плуваш, трябва да се хвърлиш направо в дълбокото…” - ми заяви Петър още в началото на моята радиоодисея.
Няколкото месеца да уволнението ми от казармата през есента на 1966 г. бяха предостатъчни, за да бъда обсебен завинаги от магията, наречена “радио”: командировки, авторство не само на очерци и репортажи, но и на цели радиопредавания, усилена редакторска работа, прослушвания, монтажи, записи, при които ми се усмихна щастието да работя със светила на театъра като Апостол Карамитев и Андрей Чапразов… Така започна нашата дружба, която ми помогна да открия у Петър чертите на човека, превърнал се постепенно в моя по-голям брат.
Днес, от дистанцията на времето, мога да заявя, че той беше поет по душа, непоправим романтик, бохем с неуморимо младо сърце, аристократ, надарен от съдбата с неизчерпаемо духовно богатство. Магнаурец по дух, той стоеше неизмеримо високо над жестоката и пошла действителност, в която му бе съдено да се реализира като творец. Рицар на доброто, той беше необикновена личност, надарен бе с вродено усещане за вътрешна свобода и с изострено до болезненост чувство за справедливост. Всеки негов жест или постъпка излъчваха безмълвното му, но категорично убеждение, че доброто трябва да се защитава, че за него трябва да се воюва, че то трябва да побеждава. Може би заради всичко това той бързаше да живее, да пръска своята преливаща от жизненост и човещина неустоима енергия, да се превръща в център на всяка общност, да покорява всяка компания със своя естествен магнетизъм и с неизменната си духовна щедрост. Това обяснява и защо цяла тайфа окаяни неудачници разчиташе на неговата добра душа и го преследваше с нескопосаните си текстове.
Наблюдавайки отстрани нескончаемия екшън на Петър с тези случайни писачи /какви ли не образи можеше да бъдат открити в този покъртителен паноптикум: някогашни “кремиковски поети”, дописници от Долно Нанагорнище, недебютирали все още драматурзи, недооценени провинциални гении, автори на недовършени социалистически саги, и още, и още…/, съм се питал откъде цялата тази паплач от кандидат-журналисти е сигурна, че Петър е готов да пренапише изцяло техните материали, само и само да ги зарадва с някакъв хонорар, за да не ги остави да гладуват…
Разбира се, неговата благословена християнщина съвсем не отменяше строгата му взискателност към всички, към които си е струвало да бъде придирчив, и в този смисъл най-вече към самия себе си. Като казвам това, си давам ясна сметка, че Петър Ненов сам по себе си беше школа. Школа не само по радиожурналистика, но и школа за живот. Не помня да се е опитвал да ме наставлява, той умееше да дава съвет по възможно най-деликатния начин. Имаше удивителен усет за слово. От него съм научил много за точността на словото, за въздействащата сила на думите. Не криеше, че изпитва слабост към онези световни автори, които могат всичко - от репортажа, очерка и разказа до романа, от краткото лирическо стихотворение до поемата, и от сценария за радиопредаване до сценария за игрален филм. Литературната му култура беше впечатляваща, макар че не обичаше да парадира с нея. И още - в него имаше нещо Хемингуеевско, въпреки че никога не се е опитвал да изважда на преден план това свое пристрастие, за разлика, примерно, от Васил Попов, който по същото онова време - средата на 60-те година на миналия век - си бе спечелил прозвището “Хемингуей от село Миндя”.
Впрочем, като всеки, и Петър имаше своите проблеми - битови, житейски, творчески, но не обичаше да обременява никого с тях. Напротив, предпочиташе да набляга на анекдотичната страна на нещата и разказите му всеки път се озвучаваха от непринудения му заразителен смях. А тези истории нямаха чет. Една от друга по-любопитни, по-занимателни, по-скандални…
Примерно: току-що е взел хонорара от нашумялата след това книга “Ще ви разкажа за моя син”. Придружава го един от най-близките му приятели поетът Пеньо Пенев, за да “полеят” прощъпулника на Петър. Заедно хлътват в първата кръчма, която се изпречва пред очите им, Петър моли управителя да затвори заведението и черпи присъстващите в нея посетители, докато не изхарчи всичко, до последния лев. Както в някогашните народни приказки: “Три дни яли, пили и се веселили”… Оттогава бе тръгнала друга една приказка: “Ще затваряме ли кръчмата тази вечер?”…
По повод на друг крилат лаф “Хвърли ме в оркестъра” Петър твърдеше, че е приключил схватката си с някакъв негодяй в унгарския ресторант на “Раковска” с едно зашеметяващо кроше, което изпратило нападателя му право в оркестъра. “Никой няма право да ми оспорва авторското право на тази фраза - настояваше Петър: - Извоювал съм си го с ей тези ръце!” - продължаваше той и размахваше пестници пред очите ни.
А при една съвместна командировка във Варна разказваше как преди години, пак по време на радиокомандировка, компанията била намерила пристан в “Малкото казино” на Рибарския плаж. Най-тих сред шумната група бил един негов съименник, клет стихоплет, заимствал за псевдоним името на голяма руска река. Убеден, че пиенето е занимание самотно, той се опитвал да стигне по възможно най-бързия начин до обичайния си спиртен градус. И тогава се отправил, клатушкайки се, към тоалетната. Незнайно как, обаче, се озовал през перилата на рибарския мост всред пролетното море. Наложило се Петър да скочи в леденостудената вода и да спасява давещия се. Когато на следващата сутрин нещастникът се събудил, изтръгнат от обятието на алкохолната пропаст, той се опитал да омаловажи случката с обяснението, че и Волга се влива в морето. “Само че в Каспийско, а не в Черно море” - се наложило Петър да запълва белите петна в географската карта на своя събутилник. От тази случка пък възникнал въпросът: “Знаеш ли къде се влива Волга?”… И т.н., и т.н….
Споменавам това, защото Петър трудно се оставяше да бъде надминат по пиене и по издръжливост от някого. Той не обичаше да се състезава, нищо, че през младостта си е бил боксьор, но шампионският дух му бе присъщ…
Изтича времето. Замита следите на мъртвите ни приятели. Координатите на Петровите делници един по един се заличават. Непосредствено след Пражката пролет първи изчезна “Бамбука”, за да остане само легендата за него. После дойде ред на кафенетата от “Раковска” - “Славянка” и “Прага”. Както и на “Варшава”. След това от картата на София се изгубиха и шкембеджийниците, където имаше немалка вероятност Петър да бъде открит през някоя неочаквана утрин - онази от “Графа”, другата - от “Цар Иван Асен” и “Баядерка” - от площад “Журналист”. Сетне - ресторантите с имена на възрожденски градчета - “Троян” и “Копривщица”. Няма го и Клубът на журналистите с каничките “Лопушанско” и с плъзгащия се стъклен покрив по време на летните горещини… Може би от някогашните Петрови “приемни” са останали единствено “Славия” и “Под липите”, но вероятно с променен интериор и със съвсем нова клиентела, което ще рече - и със съвсем различна атмосфера. Не зная, не съм влизал в тях от десетилетия, от времето, когато се простихме с Петър…
Прелиствам сега книгите му, чета сърдечните му автографи. В тях е съхранен Петър - доброжелателен, ведър, оптимистичен. Моят по-голям брат. И ще остане съхранен в тях, тъй както и в спомените за нашите безумства, илюзии и надежди, превърнали се неусетно във веществени доказателства за всичко, което той е съумял да ни даде, за да бъдем по-богати, отколкото сме били по времето, преди да го познаваме.
