Анита Коларова

Реплика

Известна е арогантността на Сашо Диков. Понастоящем той води свое авторско предаване „DIKOFF” по ТВ НОВА. Случайно попаднах на интервюто му с Тото Котуньо. То ме възмути с уважително - хамалско - нравоучителните си въпроси.
Нека започна със задължителната визитка на големия италиански композитор и певец. Салваторе „Тото” Котуньо е роден на 7 юли 1943 г. Създал е незабравимите хитове на световно известни певци като Далида, Адриано Челентано, Мирей Матийо, Жо Дасен, Джони Холидей и др. Има десетки албуми. През 1990 г. печели конкурса на ЕВРОВИЗИЯ с песента „Insieme: 1992″. Носител е на много втори награди от фестивала САН РЕМО. Изключително популярен става с албума си L’ ITALIANO, чиято едноименна песен се превръща в световен хит.
И така, в студиото са: Сашо Диков, гърбом към камерата, Тото Котуньо и преводачка. Разговорът тече. Огромно очарование се излъчва от госта, който отговаря отзивчиво, прямо, мъдро и без превземки.
Въпросите се въртят около музиката и професионализма - до момента, в който се насочват към посещението на Салваторе в Русия. Певецът-композитор е имал концерт, преминал при огромен успех, в Москва. На екрана вече върви великолепно съвместно изпълнение на Хора на съветската /сега руската/ армия с Тото Котуньо. Виждам стотици озарени лица - на високо интелигентната руска публика, Котуньо и хористите, съвсем млади, както казва една поговорка - „още с жълто на устата”. Пеят песента „Италианецът”. Междувременно Диков вметва, че определените минути за интервюто са изтекли, та би ли могъл гостът да остане за малко по-дълъг разговор.
- Няма проблеми! - е отговорът.
Следва въпрос: „- Защо отиде да пееш с хора на съветската армия? Така и така… тя не е извършила добри неща? За пари ли?”
Въпросът е изненадващ като удар в гръб, но Котуньо не се запъва, както си въобразява Диков. Той поглежда журналиста право в очите и слага задълго ръка на сърцето си. Жестът е красноречив. Все пак в допълнение казва на глас, че осъществил мечтата си - да пее още на Сан Ремо със същия хор, на който лично платил всички разноски за пътя и настаняването му в Италия. Допълва, че обичал и рускините, мили и много красиви. А аз, която следя интервюто - на себе си: Защо не? Той е мъж, при това много красив. И какво общо имат тия голобради момци, които по време на Втората световна не са били родени, с някогашната съветска армия? Може би това, че понякога изпълняват песни от нейния стар репертоар? Напр. прекрасната, незабравимата песен „Соловьи, соловьи, не тревожте солдат…” Жертвите, които даде тая армия, някой брои ли ги? Слага ли се в сметката, че освободи света от фашизма?
Но Диков не се предава: „А защо пя и на Путин? За пари ли?”
Задава въпросите с такъв тон, сякаш разследва човек извън закона. Но някак мазно…
Следва още по-безцеремонното питане: „Болен си от рак?…”
Пълен с достойнство отговор - увереност в надмогването на болестта, в силата на медицината, таланта и знанията на лекаря, който го е лекувал! Всичко е в минало време…
И макар да са уговорени още минути, Диков заковава: Нямам повече въпроси.
Защо, бе Диков? Защото жалкото ти интервю срещна пълното с живот и достойнство сърце на големия творец и то не се поддаде на клюките?! Тото Котуньо дори заяви не без подтекст: Никой не ми е задавал такива хубави въпроси!

Спомни си, читателю, как през 2010 г. злостни полски и наши гласове за кой ли път сатанизираха Русия, когато ТУ-154 се разби край Смоленск с всички правителствени лица на борда начело с уважаемия и достоен полски президент Лех Качински и неговата съпруга, отиващи на поклонение пред загиналите в Катинската гора. Разследването и фактите доказаха съвсем друго. А колко още „истини” са обикновени клюки!

4 май 2013 г.