ЗЛАТОТЪРСАЧ
ЗЛАТОТЪРСАЧ
Едно съкровище от златно щастие
открива някой, заслепен от блясък.
А аз за малкото зрънце блестящо
промивах тонове безцветен пясък.
Вървях, лопати и сита нарамил,
тъй както бедните златотърсачи.
И всичко чудно, дето е в романите,
го преживях, макар и другояче.
Усетих някой и друг миг на радост,
сполуки дребни, дружеско участие.
И общо, в хилядите дни на тягост,
събира ми се един ден щастие.
Машината береше прах и тракаше
береше прах или хабеше книга,
и тук-таме сполучих нещо сякаш,
което общо за два листа стига.
Любов… Най първата - боготворях я.
Лудувах с втората в горещи страсти.
А третата… Така и изживях я
голямата любов - на много части.
И все пак още крача кай реката,
възлизам там, де минал е баща ми.
И радостен съм, че промивам злато,
макар че в шепата си стискам само рани.
НА ОСЕМ ГОДИНИ
За да ме закали,
моят живот ме приучи отрано към загуби.
И първата бе най-голямата:
Загубих майка си.
Бях на осем години.
Но на осем години
човек вече помни.
Откакто я загубих,
тя непрестанно е с мене.
Не знам дали тези,
чиито майки са живи,
ги усещат до себе си
тъй непрестанно,
както аз моята.
Тя е тук:
и аз крача все още
в мрачините на дните си
и в безсънните нощи
под лъча на нейния поглед,
също като самотен артист,
който се движи по тъмната сцена,
затворен в малкия бял кръг на прожектора.
Също като самотен артист,
който слиза от сцената,
за да поеме към изхода.
А наоколо мракът не свършва,
мракът на самотата,
на неприязните
и на всичко останало.
Мракът не свършва,
но тя ми свети,
колкото да намеря пътя към изхода,
колкото да виждам себе си,
колкото да не съм съвсем заличен в тъмнината,
колкото може да свети
любовта на едни сини очи.
Загубих я на осем години.
Осем години. Какво щастие.
На осем години човек вече помни.
НЕДЕЛЯ
В неделния следобед
улицата дълга
бе пуста и гореща.
И само старият слепец
седеше ей така
там в мършавата сянка
край къщата на ъгъла,
поставил върху плочите
мизерното си блюдо,
с надежда за случайна милостиня.
Бе празно блюдото.
И улицата също беше празна,
с онази празнота,
която носи в себе си неделята.
Но няколко хлапета весели
се появиха от пресечката,
затропали по тротоара
с обувките си подковани.
Децата бяха тръгнали на кино
и всяко стискаше в ръка
ожулената петолевка,
осигуряваща свободен вход
към прериите на честта и отмъщението,
където с изстрели и тропот на копита
препускат бясно
индианци и ковбои.
Хлапаците май бяха шегаджии.
Щом зърнаха слепеца приютен
под мършавата сянка,
по-възрастният нареди на най-невръстния
да мине покрай стареца
и да му пусне в блюдото
едно метално копче.
Отпърво малкият не щеше,
но после, след като му казаха
„какъв си пъзльо”,
неохотно се приближи до слепия,
понечи да му хвърли копчето войнишко,
ала смутен от тъй безпомощния поглед
на слепите очи
и от окълцаното празно блюдо,
наместо копчето
търкулна свойта петолевка,
осигуряваща свободен вход
към кино-прериите на Тексас.
- Благодаря, детенце -
рече тихо старецът,
усетил ръста на дарителя по стъпките
и стойността на подаянието - по звъна.
„Глупак!” - озъби се презрително
най-едрото момче. -
Сега върви да гониш котките
из махалата.”
И хлапетиите отминаха,
като потропваха юнашки
с обувките си подковани,
а малкият остана в празнотата
на улицата
и неделята.
Така е не само в неделя,
но и в делник;
когато чувствата
надвият над разсъдъка,
рискуваш да се озовеш
сред празнотата.
Добре поне, че само рядко,
само някога,
по някаква случайност,
сред цяла шепа шегобийци
ще се намери и един глупак.
УСПЕХИ
Мойто първо любовно писмо…
С колко нежност и страх
бяха пълни детинските думи,
изляни безредно.
А глупачката малка
пред класа го прочете за смях.
Мойто първо любовно писмо.
И последно.
Мойто първо признание.
Дъжд валеше над нас
и аз сричах словата,
намислени още отрано.
А тя каза,
че с голя любов се не храни жена.
Мойто първо признание.
То последно остана.
Моят първи успех.
Цяла вечер тя с мене танцува.
Цяла вечер се смя.
После спря и през рамо погледна:
„Стига толкова.
Моят доста се наревнува.”
Мойто първо танго.
И последно.
А на всичко отгоре,
възрастните нерядко ме питаха:
„Ей, младежо,
я кажи защо не си весел?
Дали нейде
гемиите ти потънаха,
или някой
имането ти отнесе?”
Какви гемии?
Какво имане?
Нещо дребно загубих,
съвсем дребно, ви казвам.
Застрахован съм вече
от любовните рани
и в гърдите ми
е леко и празно.
ИМУЩЕСТВО
Някоя вечер,
когато решавам,
че от утре нов живот ще започна,
запалвам цигара
и разтварям стари шкаф,
за да разчистя вехториите,
насъбрани в търбуха му тъмен.
Прехвърлям книжата
с пожълтели тютюневи пръсти
и се взирам с очи, насълзени
от дима на цигарата,
в кафеникави снимки
и прашни писма.
Ето малката картичка,
която някога през войната
един приятел ми прати от затвора:
„Честита Нова година”.
А на другия ден го разстреляха.
Ето стиховете
на оня забравен поет,
писани в кръчмата с молив,
стихове за любов и носталгия
по далечни страни.
В три часа през нощта,
в задухата на юлския мрак,
той избяга от бедняшката болница
и от всичко останало
с оная мършава мома -
туберкулозата.
Ето бележката,
която момичето
с тъмните тъжни очи на бито дете
под вратата ми пусна:
„Грешиш. Не съм в нищо виновна.
Трябва пак да се видим.”
Два дни след това се видяхме
през отбоя
между двете бомбардировки.
Тя лежеше сред черквата,
не на килим от цветя,
а върху стари чували,
между двайсет безименни трупа,
с лице побеляло от хоросан и от смърт.
Ето още бележки,
писма,
почернели цветя
като изгорели парцалчета.
Ето снимки.
Ето ме мен -
двайсетгодишен глупак,
снет от уличния фотограф
на фона на баналната колбасница,
но ухилен доволно,
понеже
разполагам с достатъчно дребни пари,
за да се напия,
и с достатъчно дни,
за да напиша поемата,
онази същата,
гениалната.
Снимки,
снимки с дузини,
и писма,
и бележки,
пълни с глупости -
спомени,
смачкани блянове,
дни, потънали в нощите,
нощи, стопили се в дни,
обезвкусени устни,
залезли очи,
заглъхнали думи,
неродени деяния.
Трябва да разчистя всичко това.
От утре нов живот почвам.
Да разчистя всичко това!
Лесна работа.
Но тогава
какво ще остане от мен?
Ще допуша цигарата,
ще се вдигна
и отново ще сложа в стария шкаф
мойто едничко имущество,
мойто мъничко гробище -
шепа тлеещи спомени,
дрипи от призраци,
парчетии от нищо,
парчетии от мен.
А ЕТО И РОЗИ
В онези дни
ти имаше навика
да ми звъниш по телефона
в най-невероятни часове.
А когато идваше при мене,
често носеше рози,
тъй често,
че старите,
още неувяхнали във вазата,
биваха сменяни с нови.
Но един ден розите увяхнаха
и вече никой не ги смени.
Оставих ги да си седят във вазата,
обезцветени
и покрити с прах.
Сигурно и до днес щяха да са там,
ако чистачката
веднъж в мое отсъствие
не бе ги изхвърлила.
Но понякога,
когато телефонът иззвъни
в някой невероятен нощен час,
изведнаж усещам
от празната ваза
да долита един лек дъх на рози.
Един дъх, тъй крехък
и краткотраен,
че мигом се стапя,
щом само вдигна слушалката
и чуя, че някакъв непознат мъж
търси друг непознат мъж
по погрешка
на моя номер.
ПАРИЖ
Аз никога не те възпях. Не исках да се блъскам
в ужасната навалица на твоите певци.
Ти с толкова лирична слюнка любовно си опръскан,
че можеш с гордост да ме впишеш в графата Дефицит.
Но аз се връщам често в теб, от никого нечакан,
получил виза без формалности направо от съня,
и търся свойте спомени в мъглата ти и в мрака,
и виждам в негатива нощен портрета на деня.
Ръми, естествено. И стичат се червени по асфалта
рекламите „Прентан”, заливани от есенния дъжд.
А там, на ъгъла, загърната в лъжелуксозно палто,
една жена очаква пак незнайния си мъж.
И виждам захарната църква високо в мрака чер,
и янките, в опашка дълга пред „Мулен Руж” строени,
и Кулата, разкрачена подобно Гъливер,
под който лилипутите минават в ситроени.
И виждам късното бистро, от бял неон облято,
с работниците сънни, спрели да пийнат за кураж,
и с тримата младежи, дето вечно блъскат автомата,
за да спечелят най-подир безплатната игра.
А Сена носи светлини, безшумна и голяма,
и в книжния си амбалаж клошарят се е свил.
И всичко си е същото, макар че мен ме няма,
макар че няма го човекът, който аз съм бил.
Знам, няма го! Но аз го търся под уличните лампи
и дълго нося свойта нощ посред нощта навън.
А там далеч една жена танцува в мрака мамбо,
една жена се стапя в мрака под ритъма на мамбо,
случайно хваната в прожектора на моя гаснещ сън.
И НЕКА БЪДЕ НОЩ
Не искам да умра като порядъчните смъртни - вкъщи си!
Не ща да утешавам близките си - „Не скърбете…”
Нe ща в последния си час да гледам вечно същите
досадни рафтове със книги и до днес недоизчетени.
Ала не ща и вън, на пътя, да умирам,
да рухна невъзпитано, забравил всяко себеуважение,
и пет милиционера да ми свирят,
че нарушавам правилника за движение.
Не искам да издъхна и сред скуката на болница.
Не ща да ме намрази, задето съм умрял, лекуващият лекар.
Не ща душата ми да литне сред кашлиците на околните,
вмирисана до второто пришествие като аптека.
Бих искал да умра, разбира се, на онзи връх далечен,
висок и бял, до който никога не стигнах.
Но бавно крачех ли или потеглих късно - вече
над низината няма как да се издигна.
Най-много - да се приютя на някой градски покрив,
между комините, които някога възпях в саждиви стихове,
между антените и гръмоотводите,
които ни веднаж, уви, от гръм не ме спасиха.
И нека бъде нощ. В живота и без туй не беше много светло.
И нека вятърът разнася дъжд и мрачини.
Ще ме обгърне с хладния си облачен саван небето,
и тялото ми уморено с наслада ще се вледени.
И ще се раздиплят крепове от пушек траурен комините.
И гаргите ще ме оплачат с черния си дрезгав грак.
И ще потегля аз да навестя покойните роднини,
понесен в мрака от лафета над този нощен град.
ЕДНО ХУБАВО МЯСТО
Пътят бе дълъг
и аз бях съвсем уморен,
а все пак ускорявах крачки,
защото там,
нейде напред,
се простираше едно хубаво място.
Устните ми бяха пропукани от жажда,
но аз дори не поглеждах
мътните вади край пътя,
защото исках да утоля жаждата си
в хладния извор
при онова хубаво място.
Жегата бе тежка.
Главата ми бе размътена от зноя,
но и аз не мислех да се отбивам
в мършавите сенки край пътя,
защото чаках прохладния покой
на онова хубаво място.
А после, сред пустото поле,
някой ме спря и каза:
- Стой! Тук е краят на пътя.
ВСЕ ОЩЕ
И ето - аз се движа напред.
Не в тръпката на победен марш,
не край тържествен шпалир,
не под дъжд от цветя.
Аз се движа напред,
жалък и упорит,
като бойна кола
по обстрелвано,
разровено в ями шосе,
като бойна кола
с изтърбушена броня,
с разкривено шаси
и угаснали фарове,
край която снарядите вдигат
фонтани от пръст
и която залита все пак,
упорита и жалка,
към своята цел безнадеждна.
А наоколо в безкрайния грохот,
тежък, плътен като тишина,
из канавки и ровове
са застинали
почернели от огъня танкове,
занемели в смъртта си оръдия,
изгорели коли.
И може би само след миг
един яростен взрив ще ме прати
в тоя свят на мъртва стомана.
Може би.
Сигурно.
И все пак,
жалък и упорит,
аз се движа напред.
