подготвила за печат: Таня Тера

Когато се реши да издава „Избрано”, един автор се чувства сигурно достатъчно живял и търсил верните думи, за да изрази своята истина, дялал е дълго поетичните късове, докато постигне най-чистата им форма, пресявал е и е отхвърлял смело онова, което не носи светлината на истинския благороден блясък. Последната книга с избрана поезия на поета Емил Рупел е работена и изстрадана от него тъкмо така. Стиховете в нея стигат до най-съкровените кътчета на душата с човешката си искреност, с неповторимата си образност и своята поетическа сила. Тази книга, събрала най-силните творби на поета от близо половин век творчество, излиза за неговата 75-годишнина и носи оптимистичното заглавие „Животът продължава”, а това говори само по себе си.

Нека видим какво са споделяли през годините за творчеството на поета други творци и негови колеги. В своите отзиви те се опитват да уловят магията на лириката му, да „обяснят” същността й.

Ето какво споделя през 1965 г. поетът Владимир Башев за младия тогава автор: „Усещане за присъствието на авторовата личност, съвсем различно, разбира се, подсказва книгата на Емил Рупел „Проверката продължава”. Тя е написана с пеньопеневски маниер - прямо, дръзко и предизвикателно. Няма боязън от “непоетични теми” и “непоетични думи”… Емил Рупел е много по-щастлив - сред купищата от факти и подробности се чувства настойчива, водеща мисъл… Той заявява: „Аз нося удар в своето тегло!”, уверен е, че земята ще го запомни и в тая младежка увереност святкат искри на истински патос. В много стихове Емил Рупел показва смела образност и обещаващ замах.”

През 1978 г. друг голям български поет - Иван Радоев, пише: „Щом може смехът да се “спука като топка”, щом може багерът да “захапе хоризонта” и щом някой казва:
„Разперили ръце,
две мънички звезди
въртят телата си, очите си
и търсят орбита…”,
това значи, че си имаме работа с поет, и то поет зрял. Той идва да ни каже неща, които сме си мислили, или нещо, което не подозираме… Интонацията на истинския поет предпазва Рупел от хленчене - той има пред себе си мисли и образи, които само той може да улови в шепи, да духне върху тях и те да разперят криле върху белия лист… Поезия аз чета, препрочитам, когато съм много радостен или много подтиснат. И когато погледът ми премине с нестабилни стъпки върху „Есен”, аз се връщам към своето равновесие, чувствам се добре, че друг ме е разбрал, а от своя страна, аз съм радостен, че съм разбрал друг човек…”

Проф. Гочо Гочев написа през 1978 г.: „И у нас се срещат такива стихове, които претендират за интелектуалност, но издават безпомощност, маниерност. А при Емил Рупел ние усещаме единството на една чувствителна душевност с нейното поетично отражение. Една неспокойна природа - и нежна, и дръзка. В последната му стихосбирка тази чувствителна впечатлителна природа, нейните остри сетива одухотворяват всичко, до което се докосва: и природата с легендарния Пирин, и благословения труд… И навсякъде властвува неподправеното чувство за истината…”

Поетът Иванко Николов: „През 1978 г. излезе чудесната поетична книга на Емил Рупел „Докрай”… Веднъж в Клуба на писателите Радой Ралин най-възторжено и гръмогласно поздравяваше Емил Рупел за поезията му. А аз просто усетих, че думите умират във въздуха, ако не се запишат - именно това ми запали фитила. Това породи у мен желанието да разширя територията на този искрен и обективен резонанс…”

Поетът Георги Джагаров в ранната 1958 г.: „Вашето стихотворение, посветено на Христо Ботев, е една капка истинска поезия. Изразявам направо възхищението си. Вярно е, че понякога хубавата дума действа лошо. Но и ябълката, като я потупаш, ако е червива, показва червея си… Аз вярвам, че един поет, който е написал:
„Жив е!
Жив е тоя, който тръгна по света -
да убие мъката на пет столетия,
да зарие десет капки кръв в пръстта,
двайсет песни да остави на сърцето…
Пей, сърце!”,
такъв поет ще съумее да носи душата си здраво в ръце, да работи сериозно и да постигне истински успех.”

Проф. Любомир Тенев през 1978 г.: „Тази лирика ми внушава някаква слънчева прозрачност, сякаш през светлина виждам образи, внезапно изникнали, образи в движение. Като че ли гледам през прозореца на влак, който се движи с 200 км/ч. Всеки стих е едно главоломно движение. В тази задъханост е чувствителността на поета. Това е поезия на динамиката и човешката енергия. Друга особеност на тази лирика е нейната реалистична сетивност, с която се постига поетическа образност не като пластика, а като усещане, като осезаемост на устрема й… Усеща се пространство и космическа развихреност, поетът не познава „интериора”, той е винаги сред природата, сред обхвата на света… Тази смела поетическа и съвременна асоциативност, тази внезапност и неочакваност на поетическото сравнение, където се противопоставя движение на статика, където чувството се взривява отвътре чрез свободна художествена инвенция, са онези измерения, които обуславят особеностите и оригиналното своеобразие на тази ярка поезия.”

Владимир Свинтила за поета: „Неговият глас е естествен. Емил Рупел не е никога подробен… Който и детайл да бъде взет, той съобщава за цялото… Той се стреми да издигне делничното до света на поетичното. Нека призная (защото литераторите няма да се сетят!), че последното изречение принадлежи на Гьоте и е казано за Рембранд: „Той издига реалното на степента на поезията.” Всъщност това определение е за програмата на реализма въобще… У Емил Рупел като реалист има едно постоянно усилие лирическият герой да бъде издигнат до шеметната висина на конкретния свят и на конкретния исторически момент. У него това го има и като програма: „Точно тук и точно в този час - не в пространството и времето изобщо…” Аз лично го изчетох с велик интерес и с вълнение преживях патетиката на поетическото му слово. И съм убеден, че така ще бъде с всеки читател…”

Александър Миланов през 1981 г.: „Силен заряд на емоционална енергия, категоричност на позицията, експресивност и метафоричност, а нерядко и драстичност на изказа - това са може би най-характерните черти на Емил Рупел като поет…”

Акад. Николай Кауфман през 1987 г.: „Някои песни на държавния ансамбъл „Пирин” неусетно от сцената преминават в публиката, а оттам - във всеки дом. Такава е съдбата например на „Гласът на Пирин”, чиито текст намираме грижливо изписан в ученическите “песнопойки” на девойчета от цялата страна… Трябва човек да е присъствал на концерт на ансамбъла, за да чуе как заедно с артистите цялата публика запява „Земьо моя, майко мила”…”

П. Хаджиев, 1991 г.: „В градското читалище ансамбъл „Пирин” изнесе голям заключителен концерт. Наблюдавах отстрани реакцията на хората. Накрая бе изпълнена песента „Гласът на Пирин”. Тук и млади, и стари станаха на крака. Запяха. И сълзите взеха да се стичат по лицата им. Такава картина трудно се описва. И лесно не се забравя. Тя трябва да се види. Човек ще почувствува гордост, че се е родил на тази изконна българска земя…”

Емил Рупел, „Животът продължава”, лирика и сатира, избрано, изд. „Фльорир”, 2013 г.