ПРЕРАЖДАНЕ
ПРЕРАЖДАНЕ
Преляло от завръщане небе
се ръсна върху зрели къпинаци.
Изтръпналите устни на момче
четяха на извивките ми знаците.
Припадна облак върху шуплеста скала,
оттам търкулна се в едно бездънно време,
в което бях за дълго тишина,
а светлината беше с мене бременна.
Родих се нейде в късната трева
и в моя чест кълвач забарабáни.
В слепени шепи скътах онова,
което не признаваше забрани.
Бях слънце при ронливите слънца,
бях сова, славей, лебед, костенурка.
Когато ме застигаше смъртта,
в една река от припеви се гмурках.
Накрая станах огнена стена
и спрях мига, за който стенех с тяло.
Бях цяла. Бях най-истинска жена.
Взех онова, което съм мечтала.
И върнах ти го. Пях ти с красота,
а с откровение очите ти измивах.
Щом дланите ти ме завиеха в нощта,
аз не умирах, вече не умирах.
ЛЮБОВНА ЛИРИКА
В един сборник
те са на съседни страници;
когато затвориш книгата,
стихотворенията им се целуват.
ПЕСЕНТА НА СУШАВИЯ КАПИТАН
В очите ти танцуват лунни четвъртинки
и аз, морякът, съм безсилен да отплувам.
Светът ми ще е черно-бели снимки,
когато тръгна на далечното пътуване.
Стоях на сушата тъй дълго и безпаметно,
че времето се сви до шип в обувката.
Дъждовният сезон удави пясъка,
но аз изсъхнах след последната целувка.
Не стискай котвата – въжето ще се скъса.
Не можеш да я прибереш за спомен.
Виж колко котви ръждавеят – стават кръстове;
щом са без кораби, превръщат се в отломъци.
Морето е зелената ми улица.
Ще тръгна тихо, бавно, шапка килнал,
след облака си – сбъднат сън в зениците –
и към звезда без право на помилване.
ЗАСЕЙ МИ МОРЕ!
Засей ми море, любими,
засей ми море.
Там, при хълма с маслините,
нашият свят ще спре.
Аз ще изляза от пяната
както в първия ден.
Ти ще накъсаш ябълки –
за мен, само за мен.
Ще се завием с облаци
от светлина.
Ще ми целунеш клепките,
аз ще се изчервя.
Ще сипнеш нежност в ръцете ми –
да стигне за всички лета.
Ще ти отдъхват устните
по зимната ми коса.
Щом вкореним стихията,
пръстта ще ни прибере.
Засей ми море, любими,
засей ми море!
СВИДЕТЕЛ НА СЪМНЕНИЕТО
Дървоядът изгриза с търпение моето име
от старата лодка с вкус на странно дърво и ошаф.
Разглобиха гондолата.
Двете ризи и шапката синя
дъщеря ни прибра и заключи в петнистия шкаф.
Заменихме змиорките за сребро и за лъскави камъни,
проиграхме в казиното всяко копче от ценен метал.
Всяка нощ на площада танцувахме сред миража от замъци:
аз – разпадната в атоми, ти – изгарящ на кладата цял.
А дъските на лодката майстор от близката уличка
наситни и полира, направи от тях ксилофон –
всяка малка пластина, всяка пееща дървена тухличка
да пораждат глисандо и трéмоло,
после кости да стенат в синхрон
като танц на смъртта от сен санс, като звън на искри под клепача.
Мой отраднико, колко века е времето в транс?
Мен погубват в пресечките, плащаш ти за честта на палача,
но при всяко умиране дървояда си вземаме с нас.
