Георги Струмски

МЪЖКО ХОРО НА ХРЕЛЬОВАТА КУЛА

Литнало през вековете
като шарено перо,
на стената древна свети
мъжко
българско хоро.

… В огън гинел манастирът,
дим пълзял околовръст.
В себе си цял свят събирал
Рафаиловият кръст.

Падали в леса соколи.
Засвистявал ятаган.
Над светци и ореоли
грял черковният таван.

Гръм от кремъклии пушки
стряскал живите от сън.
Цвилели коне хайдушки
през камбанения звън.

В тягостната нощ скриптяло
тихо пачето перо.

… И блестяло,
и пъстряло
това нашенско хоро,
над пожари
и над рани,
над молитви, кръв и смърт -
българско да си остане.
И мъже
да го въртят.

ОТВЕСНА СВЕТЛИНА

По стръмния път сред небесната нива
мъчително
слънцето
стига зенита.
И планината внезапно застива -
огряна докрай,
беззащитно открита.

Струи светлината и всичко разнищва.
Люлеят се храсти и вейчици голи.
От мрака изтръгват се стръмни долища.
Без сенки се смръзват изтръпнали стволи.

Човекът без соята сянка остава
с душа, от високия блясък умита.
И виждат се обич, омрази и слава
до корена.
… Слънцето стига зенита.