С писателя Анастас Стоянов по случай неговата седемдесетгодишнина разговаря Борис Борисов

Минава времето. Но постоянно
на плещите усещам го сам
и все дочувам:
- Анастас Стоянов?
- Тук, учителю!…
И там!

- Къде е всъщност Анастас Стоянов през своята седемдесета година?

- И тук, и там: и в реалността, и в мечтите си. Както винаги. Възможно е малко повече оглеждане на изминалия път.

- Какъв е Анастас Стоянов - поет-лирик, епик, прозаик-романист, автор на детски книги, журналист, публицист, документалист…?

- Разнообразие и Непостоянство! Търсене! Бягство от застоя. Може би това е характерно за моя начин на работа. А къде съм успял и къде не съм - това ще покажат книгите и читателите. Смяната на жанровете - това ме освежаваше, разведряваше ме…

- А коя е основната тема в твоето творчество - любовта, родината и родния край, революцията и партията, детството, житейската мъдрост …?

- Многообразие! Нямам основна тема. И тук, както при жанровото многообразие, основното е непрекъснато търсене, стремеж към нещо ново, непознато.

- Впрочем, в годината на твоята равносметка би ли “преговорил” тези теми? Да започнем с първата. „… и в късна възраст, /и в ранна, /и нежен да си,/ и суров, / остава си най-желана/ недолюбената любов./” В годините на култовския суховей ти пръв дръзна да напишеш книга за първата любов.

- Що се отнася до темата за любовта, тя си остана доминираща през всичките ми години, с нея някога започнах, с нея вероятно и ще приключа…

- Във всичките ти книги присъства темата за родината и родния край. „ Сега отново рисувам/ България/ - Същата! Същата! Същата! - /и на мястото за целувка,/ на бузата й, /изписвам те/ Живовска околнина, / не по-голяма/ от сълза/ и не по-малко светла/ от сълза./ Моето скромно мнение е, че твоето “България” е сред четирите най-хубави стихотворения за родината - тези на Иван Вазов, Атанас Далчев и Георги Джагаров. Но къде е твоята родина?

- Родината, Родния край… Има ли по-свято нещо от това чувство? Благодаря, че нареждаш едно мое стихотворение сред най-добрите, но аз все още се чувствам длъжник на тези теми!

- Като говорим за родния край, ще се отклоня към темата за природата и за лова. Известно е, че си голям ловец. Но такава ли е ловната ти страст: „Ястреба вижте,/ястреба/ - потъмняло сребърно кръстче, /увиснало/ под бялата шия/ на облаче.”

- Ловните ми пристрастия се родеят най-много с поетичните вълнения; има нещо много общо между лова и поезията - те взаимно се преливат. Защото ловът, това е преди всичко търсене, стремеж, мечта, въображение. Поне за мен е така: никога не ме е привличало простото убийство на животното, а стремежът да се доближа до него. Моята голяма страст е ловът на птиците. И това е също показателно и подсказва близост до поетичните стремежи и въжделения…

- Мнозина, в началото доброжелатели с може би лека завист, а после неприятели, те наричат партиен поет. „ … не искам нищо,/нищо,/нищо аз/освен - /да споделя/ великата съдба войнишка/ на милиони други/ като мен.” От днешните висоти как ти изглеждат старите пристрастия?

- Стремях се да пиша ярко и искрено по всички теми, до които се докосвах. А защо пишех и за партията? Ами всички пишеха: от Радевски и Багряна до Радой Ралин и Блага Димитрова. Всички! Едни - по-бледо, други - по-ярко, едни - по-искрено, други - по-артистично. Аз бях от искрените. И не съжалявам! В младите ми години партията за мен беше нещо живо, действено, съграждащо; тя не беше просто сбор от хора или лост към облагодетелстване. Не! Защото аз си бях изградил такъв привлекателен образ за нея, че не можех да не я включвам в поетичните си категории. Днес, когато тази партия не съществува, естествено е да отсъства и от моето творчество…

- В каква тема да впишем романа в притчи, поеми и разследвания “Златната лисица” - история, народопсихология, революция, роден край? Стефан Поптонев казва, че за прозата ти са характерни ярка метафоричност, изненадващи обрати на повествуванието, баладичност и приказност, съчетани в остра полемичност. Дали това не е книгата на живота ти?

- Високо ценя този си роман. И ако някога го завърша /защото той е трилогия/, вероятно ще мога да кажа, че това е било книгата на моя живот!

- Жив ли е Малчо, броди ли още из кутловските села? Защо пишеше толкова много за деца?

- Да пиша за по-малките, и в стихове, и в проза, това е мое старо пристрастие. Естествено е, че ще се доближавам до прийомите на фолклора, но винаги ще търся един мой собствен изказ, един собствен мой фолклор. Затова и обичам Малчо. И често ще се връщам към него…

- А забелязал ли е някой с колко философия и житейска мъдрост са пропити книгите ти? „И макар че сме били/и справедливи, и безпогрешни,/несправедлив и грешен/ бил нашия съд;/ надживяха съдиите си,/гневни и нежни,/някои от нещата,/осъдени/ на СМЪРТ.

- Много от изследванията, наблюденията и критиките на моето творчество са посветени и на тези мои пристрастия. Без житейска мъдрост няма изкуство!

- Видно, не можем да “преговорим” всички теми от творчеството ти. А да прелистим ли някои страници от житията ти - редакторство, издания в чужбина, ръководство в писателския съюз, пътешествия…

- И в живота, както и в творчеството си, винаги съм бил многожанров! Но страстта към пътешествията, изглежда, доминира и сега. И днес бих повторил старите си пътища към Кипър, Индия, Австралия, към близки и далечни хоризонти…

-… познанство със силните на деня?

- Що се отнася до познанството ми със силните на деня, мисля, че по-често бях аз търсения за тези запознанства. Но съм спокоен: в живота ми няма един случай, когато съм използвал за себе си тези познанства.

- А къде криеш огорченията си през седемте десетилетия? Младите читатели и поетите-авангардисти вероятно не знаят как си бил заклеймен с височайша критика за това, че пишеш стихове без точки, а партизанската гора “цяла миришеше на тамян”.
Не бива да се забранява да се пише и така. Поетът е пътник, който сам избира своя път.

- Това са мои рани, незарасли и до днес. Особено ме болеше, докато бях по-млад… Не само Тодор Живков, преди него и Вълко Червенков беше хвърлил гневен поглед към поетичните ми опити. Представете си, тогава бях все още в първите студентски курсове… Но всичко това беше и за добро. То ме закали отрано, хванах по-яка кожа, така че по-сетнешните удари само ме гъделичкаха… Изобщо, като си мисля за мене и моето поколение, намирам, че нашата съдба имаше нещо много общо с желязото. Не с ковача, не с чука и наковалнята. Ние имахме съдбата и страданията на желязото: като него ни ковяха и извиваха… Но и това не е чак толкова за оплакване - малко ли е да имаш нещо общо с желязото?!

- Моля те, хвърли светлина върху онова написано на 10 ноември 1989 година “Разсъмване през ноември” - дата, която промени живота на всички ни, и стихотворение, което послужи за лакмус на злобата. „Какъв очакван и изстрадан ден: /презпладня се, а сякаш зазорява;/ най-дългото разсъмване над мен/- и във самия мен! - сега настава.”

- Това стихотворение аз написах по нашите пътища, шофирайки от Чипровци за Берковица. Дори не просто го пишех, а го диктувах на Виолета, жена ми. То е едно от най-искрените ми отклици на времето. А това че се нахвърлиха върху му, не ме учудва; те просто са търсели повод. И все едно, каквото и да бях публикувал в онези години, и да бях мълчал, пак щяха да ми търсят цаката…

- Защо не се появяваш по-често на книжния пазар и в литературната периодика? Традиционния въпрос - какво криеш в чекмеджето?

- А какво крия в чекмеджето? Няколко ръкописа: на роман, на сборник разкази, на поезия, на детско творчество… И кога ще видят бял свят, един господ знае. Някога, през изминалите години, имаше няколко печални случая, когато неколцина автори, двама или трима, не бяха допускани до читателя, не бяха издавани техните книги. Двама или трима за няколко десетилетия! А днес цели литературни поколения са принудени да “мълчат”, да “крият” нещо в чекмеджетата. Цели литературни поколения са обречени на духовна гибел. Това, мисля, не го е имало никога и никъде!…

- И на края…

- И на края, както и в началото: ще бъда отново и Тук, и Там! В търсене, в борба, в страдания, в малки радости.

София, 20 юли 2001 година