Митрополит Иларион

Човекът не е само тяло или веществена - материална същност. Той има и друга невеществена - духовна същност или начало, което го прави да се съзнава като самостоятелна личност. Тази невеществена, нематериална същност или начало е душата.
Истината, че душата съществува, се потвърждава от единството на човешкото съзнание. Това, което мисли човекът, което чувства, проявява воля, има желания и стремежи, е именно душата - безтелесната му същност или начало. Тя съзнава, свързва и обединява мисли и представи. Тя прави единството в съзнанието. А това единство е съзнанието на личността или на нашето “аз” в същност свидетелство, че човекът има душа. Личността, която представям днес е същата, която съм имал преди години. Според научните разбирания всичко у човека е движение и обмяна на веществата - материята. Ако е тъй, сегашната ми личност или сегашното ми “аз” щеше да бъде различно от онова, което съм имал преди години. А всеки човек чувства единството на сегашната си личност или сегашното си “аз” с това, което е имал преди години, макар да се знае от науката, че поради обмяна на веществата от тялото ми не е останало една частица или атом от това, което е било в миналото. Тогава кое ме кара да считам, че аз съм същия, което съм бил преди или което, обединява личността? Отговорът е - душата. Тя не се променя. Все същата е и в миналото, и днес - невеществена, безтелесна - духовна същност. Тя именно мисли, разсъждава, помни и тя има съзнание за отговорност за миналия и за сегашния ми живот, а не материята в мен.
И тъй, човекът се състои от две начала - тяло и душа. Душата като невеществена същност, неподлежаща на изменение, тление и разложение, по достойнство е на по-висока степен от тялото или веществената, материалната същност на човека.
Такова разбиране на човешката личност изказва и философската мисъл. Само “духопомрачени софисти”, разсъждава Стоян Михайловски (”Религиозни и философски разсъждения, с. 107, София, 1941 г.) могат да твърдят, че това, което мисли и чувства вътре в нас и което обладава качества “несъвместими със свойствата на материята”, не съществува. Само хора “смразени със здравия разум” могат да твърдят, че това, което мисли и чувства вътре в нас, е “производ на плътта”.
Разумният живот се състои в интимната вътрешна мощ - “мислеща, самосъзнаваща се мощ”. А това е душата. Тя прави единството на личността. Отрежете ми едната ръка, после другата, разсъждава философът, отрежете ми и единия крак, после и другия, аз все ще продължавам да чувствам моето “аз”, т.е. моята душа в пълна непокътната сила, незасегната от това отнемане на части от моето тяло.
Душата като духовна същност не подлежи на тление, не умира и когато бъде лишено тялото от жизнени сили. Душата е безсмъртна. Когато ми се отнеме половината от моето тяло и продължавам да чувствам моето “аз” - душата е цялостна, защо да не я чувствам такава и когато се отнеме животът на цялото тяло? И така, “ако душата не се солидаризира с преполовеното тяло - казва Ст. Михайловски, и продължава мощно да сияе въпреки това грозно осакатяване, не става ли явно, че никакви телесни видоизменения не са в състояние да променят нейното просветление?”
Душата като невеществена същност принадлежи само на човека. У животните няма душа, а един живителен център, действащ по инстинкт. Само у човека има самосъзнание, способност да мисли, да говори, а с това той се отличава коренно от животните.
Според св. ап. Павел духовното начало у човека е двойно - дух и душа. “Словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения” (Евр.4:12). Под “дух” тук се разбира не особена съставна част на човешката природа, но тази същата душа, само че в нейната вътрешна съкровена същност. А в посланието си до солуняните той казва: “Сам Бог на мира да ви освети напълно, и целият ваш дух и душата и тялото да се запази без порок при пришествието на Господа нашего Иисуса Хриса” (1 Сол. 5:23). Тук става дума не за всички хора, а за вярващите, които живеят и постъпват във всичко не по плът, а по дух. Под “дух” се разбира не нещо ново по отношение на душата, а нещо, произлизащо от Божията благодат - особен духовен жизнен строй. Духът в отличие от душата у апостола служи за изразяване нравственото съвършенство на човека. Това разбиране на св.ап.Павел особено ясно е изразено в Послание до римляните (Рим.1:9) и в Послание до галатяните (Гал.6:1). Духът в душата са едно единство. Духът обединява жизнените сили на душата, затова като се говори за душа се разбира и дух. И обратно, като се говори за дух - се разбира и душа.
Като невеществена, самостоятелна, независима от тялото същност душата не може да се поражда от тялото. Но и като ограничена, явяваща се във време, сама не може да се извика към живот, а има началото си в друго съвършено същество. Това съвършено същество, което не заимства своя живот от друго, е Бог. Той е извор на живота. Той дава живот и на душата. Той “сам дава на всички живот и дихание и всичко” (Деян. 17:25). По думите на пророк Захарий “Господ … образува духа на човека вътре в него” (Зах.12:1).
Соломония, майка на братя Макавеи, из библейската история по време на гонението при Антиох, като убеждава синовете си да бъдат готови да отдадат живота си за вярата, казва: “Аз не зная как сте се намерили в утробата ми. Не аз съм дала дух и живот, не чрез мене се е образувал състава на всекиго. Затова Творецът на света, Който е образувал човешката природа и е наредил произхода на всички, пак - милостно ще ви даде дух и живот. Затова (1 Мак.7:22-23). Безспорно, тези думи на Соломония изразяват религиозната мисъл на богопросветените пророци и учители на вярата от онова време.
Тяло от тяло може да се роди, а душа от душа не може, тъй като от невещественото и неосезаемото нищо не може да се отдели, разсъждава Луций Цицилий Лактанций (християнски апологет) в „Божественихъ наставлений” (в превод, Москва, ч.ІІ, с.429, 1783 г.). Ясно е, че душата като духовна същност не може да се присвои, ни на бащата, ни на майката на човека, ни на двамата. Тя идва от Бога. Бог създава човешката душа, но как? Това е тайна. Нему само известна. Бог създава душата, но не непосредствено, както в тялото, а по силата на Своето благословение, с което е обдарил първите човеци в началото на творението: ” И благослови ги Бог, като им рече: “плодете и множете се, пълнете земята и обладавайте я” (Бит.1:28). По силата на това, именно, Божие благословение душата на новораждащия се човек се явява при посредничеството на духовното начало у човека - душите на родителите, без да се отделя нещо от тях, тъй като свещ от свещ се запалва, без да се дели или намалява пламъкът и силата на светлината й.
Душата е образ и подобие на Бога. Бог е създал човека по Свой образ, който се състои в трите основни сили или свойства, човека: ум, чувство и воля. А подобието на Бога се изразява във възможното приближаване или оприличаване по тия основни сили или свойства до съвършените Божии свойства. Образът е един и същ у всички човеци, степента на богоподобието е различна. Това е тъй, защото човекът има свобода на избор в действията и постъпките си, по силата на което повече или по-малко се е стремил или доближавал до Бога - повече или по-малко е възприемал подобието Божие. Душата е отражение на Бога. Висшия разум, управляващ цялата вселена.
Ето нагледен пример за подобието Божие. Дъждовните капки, огрени от слънцето, блестят в цветовете на дъгата. Цялото слънце се оглежда във всяка от тях. Може да ги наречем “образ и подобие на слънцето”. Но ако капките се размътят, няма да имат блясък, не ще отразяват слънцето в себе си. Тъй е и с хората. Чистите в душата си светят и сияят. В тях личи образът Божи. На душата принадлежи мисълта, разумът, разсъдъкът, знанието, паметта, чувствата. Тя оживотворява тялото. Като почетена с образа Божи няма нищо по-драгоценно от нея в света, затова трябва да се пази в чистота.

1991 г.