Георги Н. Киров

Напоследък значим обществен интеpec предизвикват въпросите за иcтинскaтa поезия. Коя е тя, има ли я, или я няма, кои автори са истински поети и кои се самообявяват за такива, демодирал ли се е класическият стих в очите на читателите, наистина ли свободният бял стих е единствената поетична алтернатива за бъдещето на литературата, а неговите трубадури - единствените истински поетични дарования на България?
Вярно е, че в годините на социализма модернистичните поети и стихотворения трудно пробиваха и трудно ги печатаха. Но това се дължеше по-скоро на естетически, отколкото на политически причини. И едва ли точно тези поети са били истински инкриминираните. Факт е, че много от тях през тия години успяха да издадат стихосбирки, докато мнозина ярки таланти на класическия стих не можаха да направят това.
Постулатите на модернистичната поетика поначало отхвърлят масовия читател като необходимост и даденост. Максимата “Бъди неясен” е нейна отдавна утвърдена аксиома. Затова и нейните защитници приемат като острие на нож яснотата на стихотворенията, обречени да стигнат до възможно най-широк кръг читатели.
Поезията безспорно е една от най-елитарните форми на словесното изкуство. И право на модернистите е да бранят със зъби и нокти каузата на неразбрания и неразбираемия за непосветените читатели творец, да се самозазиждат в кулички от слонова кост, да пишат за самите себе си и да се ентусиазират, че и сами не могат да разгадаят словесните си ребуси.
За разлика от Гео-Милевото време модернистите тотално заеха българското периодично печатно пространство и необяснимо защо твърдят, че класическият стих е демодиран дотам, че всеки, който си служи с него, е със социалистическо самосъзнание. Много бързо беше забравено, че точно интимната поезия беше забранена през социалистическата епоха, когато комсомолските поети си правеха купони и въздишаха, че не могат да пият и да пеят като Висоцки.
Поезията не e спорт, за да се съизмерва този с онзи поет. Поетите са поети само тогава, когато са уникални в своята различност. Поетът, истинският поет, мoжe да се съизмерва единствено със себе си: в кое стихотворение е по-силен, в кое е по-слаб. И ако иска да разбере истината за себе си, по-често трябва да си припомня онова откровено четиристишие па Александър Томов:
Толкоз е просто,
че чак ти става тихо.
Толкоз е ясно,
че чак мислите те болят.
Малко е
да публикуваш стихове,
трябва да ги четат…
Както всичко друго на този свят, така и поезията имa смисъл най-вече тогава, когато е предназначена за другите. Макар да е една от елитарните форми на изкуството, тя е обречена да бъде четенa от всеки, който е съхранил в себе си душевността на човека, способен да обича. Стремежът към един по-добър свят, към едни по-човечни чувства между хората, към красота и съвършенство, към най-желаното пристанище на щастието, съвсем не е толкова празна работа, колкото изглежда на някои естетстващи глави. Точно тези стремежи човек най-лесно може да преоткрие в царството нa поезията, която си остава единственото словесно изкуство, сродно с най-възвишеното от изкуствата - музиката. Оттук и често срещаният възглед, че стихотворение, в което не звучи музика, не е стихотворение. Музиката, а не метриката на стиха, е доказателство за поетичността на творбата.
Cигурно не е случаен фактът, че повечето от световноизвестните поети модернисти са започнaли поетичната си дейност като блестящи интерпретатори на класическия стих. Едва по-късно, когато са поискали да кажат нещо ново, са се опитали да бъдат различни от другите и в oбластта на формата. Без това да е лишило от музикалност най-често асоциативния им стих.
Или c други думи казано, поезията винаги може да се oткрие в тоновете и в полутоновете на авторите, които си служат със средствата на класическия стих и модернизма.
Само преди стотина години на бойното поле на бълrарската литература са се водели яростни битки на утвърждаване и отричане. Противниците не са подбирали изразните средства само и само да злепоставят, да окепазят, да унижат мислещия различно от тях. Толерантността е била немислима, възможността да разбереш правотата в тезата на другия - също. Всичко това, сравнено с днешното отчаяние и безразличие, е хиляди пъти по за предпочитане, отколкото подсмърчането и хленченето при мисълта, че хората са обръгнали от поезия. Та то не е вярно, хората просто престанаха да четат оная поезия, която не е истинска.
Тvка вече сегашните литературни евнуси твърде малко приличат на едновремешните мускетари на словото. Като поет, колкото и значителен да е приносът мv за историята на българската литература, Пенчо Славейков отстъпва в народното мерило за поезия на Иван Вазов. Но нито това, нито европейското му възпитание и култура са му попречили да сипе огън и жупел върху доайена на нашата поезия по страниците на тогавашния периoдичен печат. Hа всеоръжие е била издигната старата френска максима „на война като на война”. Една нова поетика се е борила да измести старата и поетите действително са били истински войници на словото в защита на чудото, пред което единствено са благоговеели. Къде ги сега тия поети? Къде ги тия нрави на хора, поставящи поезията по-високо от себе си?
Поетите в преобладаващата си част винаги са били духовните водачи на народите си. Със своите стихотворения те са възпламенявали масите, карали са ги да проумеят собственото си тривиално съществуване и са ги подтиквали да се възвисяват. Има нещо безкрайно красиво в това да изразиш със средствата на поетичния език неизразимото. Самата уникална подредба на думите, облегната на основите на ритмичността, единствена и неповторима, е в състояние да омае, да обае, да впечатли, както нищо друго на този свят. Мнозина са званите, малцина - призваните, твърди с право библейската притча. Затова и поезията е чудо. Единственият възможен начин да се изрази неизразимото чрез думите в ритмиката на музикалните асоциации.
Яворов не случайно е казвал, че поетичното слово у него се ражда като музика. В това вероятно е разковничето на дуалистичната същност на стихотворенията, които успяват да създадат истински значителните творци. Заради тези свои особености поезията е в състояние да отвори очите за чудото на непосветените в нейните тайнства, да ги направи зрящи и чуващи в нейното необикновено царство, да им помогне за миг поне да станат по-добри и по-щастливи.
Какво от това, че известни творци като Андре Мороа са се съмнявали във въздействащата сила на поезията. Че четящите и нуждаещите се от виното на поетичното слово винаги са били значително по-малко от многобройната кохорта гълтачи на романи. Да разбираш поезия - това не е дарба, дадена всекиму. Но тия, които разбират, трябва да възпламеняват неразбиращите, да ги предизвикват и те да се опарят от огъня на поетичното слово, за да ги заболи от страданието на поетовата трагедия, да изпитат желание да се възвисят и въздигнат с музикалността на поетичното чудо над тривиалността на обикновеното ежедневие.
Всяко словотворчество е тръгвало от поезията. Това е настолна истина, която вековете отдавна са успели да докажат. Може би в началото това това е било умението на хората да разговарят с боговете. Умение, което по-късно те така или иначе са загубили. 3а да им остане единствено поезията като божие предопределение и промисъл, като единсгвената възможност човек да дръзне да се равнява с Бога. Оттук се ражда и безсмьртието на пoетите - не от тяхната жизнена сьдба.
Сигурно затова истинската поезия е преди всичко превъзмогване на страданието. При поетите то може да има космически мащаби. Да пишеш стихове - това означава най-вече да си способен да ги изстрадаш. Не всеки би се съгласил на подобна съдба. В този смисъл се срещат щастливи хора, но почти не се срещат щастливи поети. Най-вероятно в това е и предопределението на таланта. Страданието не каца на рамото на всекиго, то действа избирателно. А страданието е съдба, която никок нормален не би пожелал да има в живота си. Поезията в случая се явява компенсация. По всяка вероятност - най-скъпо платената компенсация.
Приказка за наивници е, че поезията облагородява. Тя вълнува, предизвиква спорове, може да скара най-добрите приятели. Нашата поезия ни е оставила безброй примери в това отношение. Поетите силно обичат и силно мразят, но и силно ги обичат и силно ги мразят. Да си поет не е лесна работа, както си го представят повечето от непосветените. Поетът е малко и месия, защото в поезията има и месианско начало. И тежко на оня, който е роден поет, а не е подготвен за мисията си.
Защото поезията е преди всичко любов. Любов, която утешава, пречиства, успокоява, обнадеждава. Поезията и любовта могат да бъдат синоними. Кой влюбен човек не се опитва да мисли поетично, да си припомня стих и дори сам да се опитва да открие тайната на магията. Докато има хора, ще има и любов, а докато има любов, ще има и поезия.