Георги Стоянов

1.

В своя роман „1984″ Оруел излиза с парадоксални „умозаключения”: „Войната е мир, свободата - робство, невежеството - сила.” Човек трябва да е патил и страдал, за да проумее верността на тая мисъл. Който ти подари свобода, неизбежно те заробва, овластените държат масите в невежество и заблуди, за да увековечат господството си.
А войната какво е? Глаголейки за миропомазващи операции тук и там по планетата, политиците поддържат военни конфликти и напрежение. В България е в ход геноцид - вижте съдбата на децата и старите хора, безперспективността пред младите.
Оруел твърди още: „Който контролира миналото, той контролира и бъдещето.” Става ясно защо периодически припламва у нас тая омерзителна трагикомедия с досиета и ченгета. В съседна страна „учени” хора си плрюха на ръцете, за да препишат и обсебят българската история, да се разположат удобно в чуждо, несвое минало. Защо го правят? За да си осигурят комфортно настояще и да се разпореждат в бъдещето?
В романа на Оруел са конструирани Министерство на истината, Министерство на любовта и пр. Всесилните управленци провеждат „двеминутки на омразата”. Това е една своеобразна духовна физзарядка, която поддържа статуквото на добре организирано човененавистничество.

2.

Камю: „Престъплението винаги намира адвокати, невинността само понякога.” Трябват ли ви доказателства, вгледайте се в практиката на правораздавателните органи. Няма осъдени дебеловрати престъпници с бели якички, от решетките гледат потърпевши невинни. На свобода се разхождат мутри и наркопласьори с много висящи дела. Затворът предлага покрив на дребни битови правонарушители. Съдии, прокурори са в пряка зависимост от финансовата мощ на провинените. Темида незабелязано посмъква превръзката на очите си, когато пред нея щръкне някой заможен криминален тип. Наместо да присъди справедливо възмездие, тя удостоява виновния с насърчаващо намигване с едно око.

3.

Според Киркегор най-страшното безмълвие не произдхожда от мълчанието, а от говоренето. Пленарната зала на Народното събрание е свидетел на не един разгорещен дебат. Управляващи и опозиция се изобличават с фалшив патос до засиняване. Но колкото по-високо говорят, толкова по-слабо ги чува електоратът. Ето защо расте напрежението, безмълвният глух ропот в обществото - в противовесс на парламанетарното каканижене. Кресливите, полуграмотни речи нажежават безмълвието, което терзае сърцата и съвестта на обикновените хора. Ала все още не се ражда оная нетърпелива искра, която може да възпламенви натрупаното недоволство, да сложи точка на яловите словесни препирни.

4.

Според Буда всички страдания и неволи на хората се дължат на привързаността. Най-много не патят ли хора, привързани интимно и борбено към род и родина, към свободата и хуманизма? Разживяват се людете, които са изтръгнали корените си, тръгнали са да гонят чужди ветрове. На мястото на изконната привързаност към своето се настаняват завистта, кариеризмът, отродителството. Отчуждението, чуждопоклонничеството зачеркват вековечни, утвърдени ценности, залегнали в духовния темел.
Нее, щастливият бог Буда да ми прости, но мисля, че без привързаност, без духовно единение род и общество неизбежно ще се разпаднат.

5.

Д-р Стокман в пиесата „Народен враг” от Ибсен казва следното: „Партията е месомелачка. Тя смила мозъците на кайма, после пълни главите с кайма”. Практиката и усилията на многобройните партии у нас красноречиво потвърждават вярността на това откровение. Всичко се свежда в крайна сметка до това - партийната маса да бъде манипулирана в името на крайната цел - власт и облагодетелстване на едно презряно малцинство. Колко заблудени, повярвали в честността на своите водачи, след време берат горчивите плодове на тяхното предателство.

6.

„Аз сам се създавам - заявява Сартър. - За да се почувствам необходим, би трябвало да съм търсен.” Което си е чиста истина. Достойните интелектуалци на свой гръб и от собствен опит проверяват правдивостта на тази мисъл. Тя важи и за писателите. Тях никой не ги търси - за добро или лошо. Безкористните доброволно поемат кръста на незабелязването и непризнанието. Притаени в сянката на полузабравата, те мълчаливо вършат своето дело. Ако не съумееш да се нагодиш към постулатите на пазарната икономика, ще водиш мизерно съществуване. Издаването на книги само по себе си не носи никаква полза. Книги четат хора, които нямат пари, а които имат пари, не купуват и не четат. Чекмедже книжнината не носи утеха. Плодовете на вдъхновения мисловен труд остават да се спаружват на клона на авторското честолюбие, несмогнали да нахранят поне отчасти нуждаещите се от духовна пища.

7.

Преди години някакъв самодоволен и претенциозен граф предложил на големия философ Спиноза да му посвети някой свой трактат. В замяна аристократът се задължавал да обезпечи на учения прлична пенсия. Спиноза ударил такава резолюция на настоятелната молба: „Аз посвещавам своите книги само на истината”.
А у нас какво е? Срещат се автори, които посвещават своите творения на изгодата и суетата, не на истината. Човек трябва да притежава поне малко от нравствената безкомпромисност и чувство за отговорност на големия философ, за да не харизва лековати посвещения на този и онзи.

8.

Ако приемем, че животът е път, пълен с неизвестности, задръстен от мъглата на непознанието, едно случайно досещане може да посочи светлини и сигнални отблясъци на мисли, сътворени от талантливи люде. Тяхното творчество е отражение на земни реалности, то не копира, а обобщава и преосмисля. Така пътем, препрочитайки значими автори, ние изтегляме поуки, които могат да обяснят и нашето време. Писателската прозорливост помага и насърчава, открива неизходени пътища.
Труман Капоти казва мимоходом: „Когато бог ти даде дарба, той ти дава и камшик, който е предназначен единствено за самобичуване.” Това признание дали важи за всеки, който се занимава с изкуство? Колко са тия, които се самонаказват за допусната некоректност или фалш? Чалгата е поразила всички родове изкуство, размива стойностите, налага имитацията като лесен път за творчество. Фолкпевиците в страстна възбуда ни обливат с мерзките си песни на всяка крачка, в автобуса, във влака, на улицата, от телевизионния екран, от радиото. „Аз съм скъпо удоволствие” - крещи силиконовата пайнерка и протяга ръце, сякаш наумила си да прободе непризнателните ни очи. Защо е това престараване, тая възмутителна наглост на инак хубавите момичета? По тоя начин те компенсират отсъствието на всякакво изкуство в изпълненията си. Песните им са еднообразни, ужасяващо скучни и нелепи. Автентични са само гърчовете на откровените им секспослания.