КОМПИРИЩЕ
Дъжд, дъжд, дъжд. Сипе се на поразия. Небето, Зевс, Свети Илия. Да ни напои, умие, поднови, да покръсти някое от чадата си некръстени, да поучи. И милосърдно, и не дотам. Защото се и люти, хвърчат искри, святка, трещи… Рече ли, стрелне се и порази, който е заслужил. И който не чак толкова.
Чат-пат шарне и някоя дъга. Опне я по небето, а да минеш под нея и всичкото да ти тръгне по мед и масло… Ама не… ядец, илюзия. Така са повечето всевишни работи, проблясъци от непроявеното. Хрумне им, проявят се, свършат, каквото е наумено, и изчезнат.
По нашия край за финал дъждът обезателно води невестата си, мъглата. Хубава мъгла, дълга мъгла. Тръгне да се поразходи към планината, към гората, да се попече на слънце… пък се върне. Не че слънцето не се застоява, въпросът е да надвие над водата небесна. Надвие ли, лесно. Плъпва народът нагоре-надолу, кой по сеир, кой по работа.
Аз моята я бях свършила рано-рано. Разходих се над селото, обиколих баирите и, прибирайки се, срещам на улицата Гина Малечката. Държи в ръката си китка бъз, току до храста.. Обичам да общувам с нея, хитроумник и благолаж е Гина. Слушаш, знаеш, че те води по криволиците си послъгва яко, ама ти е драго да те поизлъже още и още.
- Добър ден.
- Добър ти ден и на тебе. Дека си пошла?
- Не съм пошла, вращам се - влизам тутакси в хубавия ни диалект.
Гина намества голяма шарена торба на рамото си, бърчи нос, мирише.
- Бре, насита немам на бъзо, ного го обичам пущинята, ама миризма, а… Глътнеш я, па не сакаш да я изпущаш навонка, у тебе да си седи. Ама направата на човека такваа - вътре, вонка, та затова повече го дишам.
- Право е, така е. Ти къде с тая голяма торба?
- Язека ли? Рекох д’идем за невалидните, давая ги денеска, та…
Досещам се за какво става дума, но ми се ще тя да ми обясни.
- Какви невалидни?
- Е па, нали давая. Натурат едно-друго… ориз, олио, брашно, кашкавал понекогаж, саламец. Арно е, ако да е невалидно.
Усмихвам се и я подкачам:
- Де и ти, инвалид ли си? За тях отпускат помощи, продукти. Като те гледам, читава и хубава, не приличаш…
- У-у-у, убава, доубавила сам се я вече…. Не сам я убава сега, ама и невалидна не сам. Сестрата. Знаеш я, мърда понекога из дворо. Ама що е шантава…. Глава нема, се я боли, очи нема, толчави зъркели е турила, сичко види, кръмното й се катери по нея нагоре-надоле, като нефела кофа низ бунар, ту пуно, ту празно. Тутка се, мота се като въртоглава… Невалидна е, верно ти думам, докторите я стоверия, па и да не я стоверат, оно се види.
Не мога да се удържа и прихвам. Гина Малечката се присъединява. Заливаме се от смях. Весело, хубаво, безобидно. Пуста Гина, как да не й се радваш…
- Та пойдох, еднъж у месецо е, ама па без него…
- Да ти помогна ли? Да дойда с тебе да понося торбата на връщане, пълна по нанагорното, множко ще ти дойде.
Гина клати отрицателно глава. Аз напирам.
- Къде дават за невалидните? Далеко ли?
Гина пак клати глава в явно несъгласие.
- А, не е, сама чем. Оно па не е и толко ного. Така се види само… Пуна, не я баш пунат… Сама чем. Благодарим ти.
Смути се, смотолеви нещо, не я чух добре, но усетих каква е работата. Не ми трябва на мен да знам точно колко са помощите. Току-виж ми харесало и съм се кандидатирала и аз за невалидните, кой знае може тогава сестрата да… Няма нужда от помощ тя сега. Да ида да й напазарувам нещо от магазина бива, друго е. Помощ си е, хем добра, хем желана, че Гина е дребна, а и бая напред в годините. Явно сме на сбогуване, но от конфуза ли, що ли, на нея не й се тръгва. Мърмори си нещо под носа, като да заглади отказа си.
- Хайде, довиждане тогава. Щом си можеш и сама.
- У, ти па, можем си… Не можем баш, ама оно, ете, нали видиш дека за сичко се я… сичко на мене чека… Компирището и оно, на шиш ме върти, денем и нощем.
Компирището сигурно е нивата с картофите, мисля си аз. Не са успели да ги сгърлят и тя се коси. Ама пък чак толкова, на шиш да я въртят едни несгърлени картофи…
- Вие още ли садите картофи на градината при селището? Далечко е, върло, катерене нагоре, че и мотика искат картофите… Що не оставите догодина, да не се занимавате и с тях, нали все ти опъваш, сестра ти вече …
Гина се опули насреща ми, примигна няколко пъти, повдигна чантата на рамото си и пак смях. Такъв смях, чак се хвана за ръката ми:
- Хъ-хъ-хъ - смехът й се засилваше, подигаше се и спадаше, сменяше тонове и звуци - хе-хе-хе… хо-хо-хо…
Гина ме пусна и се подпря на бъзака. Изтри с ръка очите си и постихнала, заобяснява:
- Не, мори, не са компирите. Не садиме вече, от лани маанаме. Кой че ти катери върлото, че копа, па че подпиня нодзе надоле. Маанаме ги. Я за друго ти кажувам, за моето компирище дома…
- Кое компирище? - недоумявам аз.
- Е, па ти, не се ли сещаш? А бре, моето. Дома дека седи. Ем е невалидно, ем е компирище. За сестрата ти думам. За сичко чека… Приносим, относим, турам, разтурам, едно апче сама не може да си земе… се я. Като компирите - да посадим, да загърлим, да изровим… от них па файда некаква, а от нея…
- Недей така, сестра ти е, само двете сте си… А без нея, ще кукуваш като кукувица - ужким я мъмря аз.
- Право е. Сестра е… компирището му невалидно. Сполай на Бога, че го имам.
