Юлий Йорданов 

Из книгата “Истории от историята”

“Чиста и свята република” - така Васил Левски виждаше в мечтите си своето поробено Отечество. В неговите въжделения кристализира образът на родната му държава - такава, каквато тя е била по времето преди да я прегази омразният крак на османлиите. За реализирането на своите мечти Апостола създава Вътрешната революционна организация (ВРО), която по замисъла му е първообраза на бъдещата българска държава, щом се освободи от поробителя.

Всъщност Левски доразвива и обогатява старата идея за държавност, която се ражда в периода на Възраждането, заедно с формиращата се тогава нация. По това време се поражда и чувството за родната ни земя, чиито граници са опасали българските райони - известни под имената Мизия, Тракия и Македония. Различните кълнове на идеята за държавност се забелязват в политическата идеология на Вътрешната революционна организация, в частните революционни комитети и в Българския революционен комитет.

От дистанцията на времето можем да прозрем, че гениалният ум на Левски роди концепциите за бъдещото устройство на свободното му Отечество България. ВРО по своя замисъл се изгражда на принципите на демократическия централизъм. В тази нелегална организация Левски залага прототипите на държавните управленчески и местни институции, с които изгражда основите на бъдещата държава. Неслучайно той нарича БРЦК в Българско “Привременно правителство”. Това е върхът на организационната пирамида, която е определила и своята столица - Ловеч.

Може да се каже, че Васил Левски продължава идеята на Г. С. Раковски за българската държавност. Сподвижниците на Раковски твърдят, че той, изграждайки през 1862 година Първата българска легия в Белград, е направил опит да създаде институцията национална войска на българската държава. Трикольорното знаме на Легията е материалния символ на държавността и националната идентичност. С Върховното народно българско тайно гражданско началство Раковски реализира идеята за външен център с функциите на задгранично емигрантско временно правителство. В стремежа си да осигури стратегически съюзник той полага основите и на българската дипломация. Неслучайно в плана си от 1858 година Раковски предвижда изпращането на военно-дипломатически мисии в столиците на балканските държави, а в Москва и Париж - “дописни пълномощничества” на българския народ.

Създавайки платформата на ВРО, Левски полага като темел на политическата си стратегия премахване османското иго и възстановяване на българската държава. В публикациите си във вестник “Свобода” през януари 1871 година той чертае границите на бъдещата си държава, включвайки етническите територии с българско население - Мизия с Добруджа, Тракия и Македония.

Говорейки за гражданското общество и за правата на всяка народност, на всеки човек, на който според платформата на ВРО се позволява “да бъде член на нашето бъдещо господарство”. Пак в тези публикации Дяконът е на мнение да се признае правото на държавна самостойност на съседните държави, поробени от османска Турция.

В годините на съзнателния си живот Апостолът храни в съзнанието си идеала за свободна България, макар да я вижда в нейния реален израз като поробено Отечество. В писмото си до Филип Тотю от 1 март 1871 година той ясно очертава идеите си “…Българско ще гърми най-бляскаво като единична държава в цяла Европа.” Десет дни по-късно в “Позив от Привременното правителство в България - първо отделение на Българския революционен централен комитет” той представлява желанията и вижданията “на (в)сичка България”. Приема го като правителство с икономически функции. За внесените парични средства то - “Привременното правителство” - ще “отговаря за дадените му пред целия народ, па тогавашното ни свободно вече правителство ще търси сметка от днешното ни правителство от(г)де е (в)земало именно, и колко, и как.”

Левски посочва каква ще е приемствеността и как ще си взаимодействат временното революционно и бъдещото редовно правителство. Така във ВРО виждаме бъдещата изпълнителна власт с нейните парични фондове, военна подготовка, взаимоотношенията с емигрантите и другите държави, т.е. това са държавническите функции на икономическите, военните и  дипломатическите институции. А ако вникнем в заплашителните писма на ВРО, ще прозрем не само наказателните действия, но и бъдещата съдебна власт. В едно от писмата на Левски до частния революционен комитет в Сливен от 1871 година се иска смърт за “чорбаджии - изедници”, извършили предателство срещу революционното дело. А кой друг, освен съдебната власт, може да присъди тази наказателна мярка?!

Българският революционен комитет в Българско притежава и силата на нормотворчески орган, който иначе казано е олицетворение на законодателната власт. Ако пък анализираме Уставопроекта на ВРО, ще видим дейности, свързани с ясно очертаните изпълнителна, съдебна и законодателна власт. Към изпълнителната се отнасят разделите за БРЦК и неговите ръководни дейци, събранията, структурата на ВРО, паричните постъпления, човешкия контингент, тайната полиция, тайната поща, развитието на комитетската мрежа в числен и териториален аспект. Най-важният документ за съдебната власт е наказателният закон.

Идеята за обединена българска държава Левски прокарва в Устава и Програмата на ВРО. Основното е “чрез революция, морална и с оръжие” да се възстанови българската държава. В точка четири е посочено: “Ние желаем, щото тая земя, която е населена с българи, да се управлява български, т.е. съобразно с нравите, обичаите и характера на българския народ, а тия земи, които са населени с румъни, с (със) сърби, черногорци и гърци да се управляват с характерът на румънският, сръбският, черногорският и гръцкият народ”. Без съмнение Каравелов, Левски и другите революционни дейци, работили и утвърдили Програмата, са били наясно с реалната територия на българския етнос. Ако погледнем картата на географското му разположение, то това са земите на Мизия с Добруджа до делтата на река Дунав, Тракия до Бяло море и Македония до Охридското езеро. Ето това са очертаните и от Възраждането граници на българската държава.

Още през 1869 година във вестник “Свобода” Любен Каравелов определя “там, дека живеят българи, та и земята трябва да принадлежи на българите, дека живеят гърци - на гърците”. От това прозира, че българите не ламтят за чужди земи. Тази тяхна исконна идея контрастира с национализма в Сърбия и Румъния, както и великодържавните апетити на Гърция. Повече от век и половина тези вредни ламтежи тровят атмосферата на Балканите, та и в наше време сме свидетели на техните проявления под различни форми.

Много вярно описва сръбските подтици участникът в Легията на Раковски и съвипускник на Васил Левски, Михаил Греков. “Майор Драгашевич преподаваше география и етнография. Рядко той дохождаше в клас, но затова лекциите му се продължаваха по няколко часа и предметите си Константин Драгашевич преподаваше увлекателно. Драгашевич ни упояваше, ако бива така да се изразя: той се мъчеше да ни вдъхне любов към отечеството му, но той ни раздразняваше с това. Майор Драгашевич ни учеше, че дотам се простират границите на Сърбия, додето се чуе думата “Помози Бог!”

В следващите си писания Греков добавя колко пагубни са се отразявали тези отровни слова на сръбския офицер, намерил в българските легисти аудитория за великосръбската пропаганда. “Животът в Легията започвал да се задушава от различни спорове. Сърби и българи спорят за етнографските си граници. Сърбия претендира за българските земи… Сега вече легиститеи не само забравиха общия враг - турчина, но почваха да делят Македония, България и Сърбия.” “Сърбите искаха да им се и отстъпи дял от България само до град Велико Търново, и оттам до Цариград с цяла Македония… Ние българите бяхме по-умерени и като оставахме Сърбия за сърбите, искахме цяла Македония - това, което си е исторически наше.”

Струва ми се, че много точно авторите на Програмата на БРЦК и на националната платформа на ВРО са си казали думата по този въпрос. В точки 6,7 и 9 четем: “Ние нямаме претенции на исторически права и затова оставаме на самия народ да реши своята съдба…”, “… Ние не желаеме да владееме над другиго, затова и не позволяваме да ни владеят и другите”, “Ние принимяваме и гърците в числото на нашите приятели, ако само тия се откажат от своите досегашни панелинистически цели и исторически претенции.” Без да се произнася конкретно по националните права и задачи на нашия народ, Апостола определя етническите граници кратко, но точно “там, където живее българинът”.

Социалната мотивация за характера на обществения строй е в тясна връзка с националната идея. Левски приема тази мотивация с постигането на демократичната република като единствена гаранция за изграждането на гражданското общество в освободена България. Различни са тълкуванията за характера на тази република. Каравелов и Ботев я виждат като Швейцария или Съединените американски щати.

Републиканският идеал на Левски за бъдещото устройство на освободена България никъде не срещаме в устава на ВРО от 1872 година. Широко прокламираните забележителни негови идеи за държавност и нация проникват в структурите на ВРО. Лелеяната мечта за обединена българска държава виждаме в редица документи, наследени от Апостола. “В Българско не ще има цар, а народно самоуправление”, “Свобода и чиста република” и редица други от този характер. И макар ВРО да е нелегална институция, тя безспорно е първообразът на новоосвободената българска държава. За съжаление последвалите събития и некадърността на българските управници не успяха да реализират идеите на великия Апостол на свободата.