Юлия Вапцарова

* * *

Опитах в сянката на думите си
да се скрия.
В пулсиращия хаос да се закрепя
и на живота си да опростя
битките изгубени нахалос.
Или той на мене да прости.
Потърсих упование в звездата си.
(Самичка тя не може да пребъде –
умира, жалеейки за моята съдба.)
Облякох вече всички цветове –
не заприличах на дъгата.
Остава ли ми нещо след това?
Светът и в него аз.
Не зная…
Каквото и да кажа е мълчание,
в което съм се притаила.

* * *

Животът ни – остров
от време
е пленник на сили незнайни.
Всъщност,
каквото и да представлява,
не го одобрявам,
не го и отричам.
Нито едно от нещата,
за които си мисля,
не е по-налудничаво
или по-прекрасно
от самия него.
Но аз не влизам в сметката.
Кой ли си е направил труда
да ме пита?
Още една причина
да остана тук
известно време.
Предизвикателство!

* * *

Една луна
за всички тъмни нощи.
И вятърът,
гальовен, зъл, себичен,
И пролетта,
в която вярвам още,
живеят в мен
и аз на тях приличам.

* * *

Не си спомням
кога настъпи преходът.
В един невъзмутим
и безучастен ден,
никому ненужен.
В утробната среда
на бурята,
изпълнена с ярост,
готова да ме срине.
Или в онзи щур,
възхитителен миг,
неотминал напълно…

* * *

Тази ожесточена настойчивост,
с която изграждаме дните си.
Тя никога не ни оставя
да спрем.
Отвява ни от място на място.
Могъщо искри
в настървения плам на очите ни.
Опипва пътя
по нажежения от предчувствие склон –
винаги по-висок
отколкото предполагаме.
Тази отчаяност,
с която убиваме дните си.
Надига се яростно
с ръст исполински.
Расте като тумор злокачествен
в нас –
по-безмилостна
от раздираща мъка.

Тази ожесточеност,
с която умираме!

* * *

Понякога нощта е дълга.
Огромен лабиринт
от хиляди съмнения,
останали без отговор,
където мислите се гонят,
деформират,
и умират, като болка,
в която търсиш да откриеш
себе си.

Сам!
Както може да бъде сам
човекът!

* * *

Докосвам плахо тази болка –
частица от самата мен.
Фиксира ме с оголен поглед.
Не се променя.
И не спори.
Уверена и съвършена –
фрагмент от грозен сън.
Потулям я грижливо
и усещам:
в мен, тя е най-истинското нещо!

* * *

Затвори очите си,
разпилени по пътя.
Молитвеният шепот на звездите
ще нахлуе в теб.
Послушай цветовете.
Послушай светлината.
Наситената с прошка тишина.
Зад своите оазисни клепачи
приюти света
и бездната на хаоса
ще свърши.

* * *

Някога, някъде,
ще те настигне щастието –
разказва старата река, –
в непрогледния хаос,
в увисналата
между две бури тишина,
в спомена за нещо,
което никога не се е случило.

Някога, някъде… –
припява реката.