Радослав Игнатов

Ярката бяла маса блесна за последен път пред притворените му клепки и се сви - остатък от съня, който не помнеше. Наслоените една върху друга форми с човешки крайници се разлетяха като врани из пустото, празнозвуко небе. Главата на семейството усещаше, че вече е утро и че все още не се е събудил съвсем. Продължаваше да лежи със затворени очи, за да не види настъпващия ден. Когато отвори очи, стаята тънеше в дълбок син сумрак, а старицата се беше надвесила над лицето му и се взираше в него. По перваза на прозореца приглушено гукаха гълъби.
- Марш в леглото! - издаде къса команда възрастният човек, и старицата покорно затътрузи нозе по пръстения под към глъбините на оцелялата и тази нощ съборетина.
От лежането на кушетката тялото му се беше вдървило и изтръпнало, а устата му беше пресъхнала като след дълъг запой. Тъй като Топури вече не помнеше кога за последен път се беше докосвал до чаша, усещането му се стори странно и го подсети, че по въпроса трябваше нещо да се измисли.
Надигна се бавно и с пъшкане, после се отправи с несигурни крачки към единствения прозорец, който гледаше право към двора. Изровеният от планинските порои, времето и набезите на диви животни двор наподобяваше бойно поле след няколкодневно сражение. Въпреки обилната растителност, обкръжаваща пространството, което семейството му обитаваше през деня и което наричаше двор, в диаметър двайсет метър около къщата нямаше стръкче трева.
Слънцето нахлу в очите му заедно с мизерията в цялата гледка. Светлината, която струеше върху перваза и се разстилаше в босите му крака, осветяваше протритите места по непраните от години черги. Някога чергите бяха изпъстрени с шарки, но сега бяха толкова износени и избелели, че шарките не личаха изобщо.
Топури се обърна с гръб към прозореца, направи няколко крачки, откри каскета си върху седалката на единствения стол в стаята, нахлупи го над очите си и излезе. Каскетът му като че ли беше от камък, издялан от Микеланджело, великият скулптор на италианския Ренесанс.
Бе още ранно утро, но жегата навън беше непоносима. Когато, бос, облечен в мръсно бяла юнашка фланелка и прокъсани тук-там дочени панталони се озова в средата на двора, гледката доби още по-тягостен вид. Беше висок и слаб, с дълги, сякаш развинтени крайници, изпити брадати страни и високи скули. Имаше дълга коса, недокосната от годините. Тъмните му, дълбоко хлътнали очи бяха големи, печални, а ръцете, с едри пръсти наподобяваха сбор корнишони. Нямаше вид на човек, който има много приятели.
С все тъй несигурни крачки възрастният човек се запъти към малката тутма дървета, разкопча панталона си, клекна, по-скоро по навик, отколкото от някаква нужда, после след дълго безплодно очакване се надигна, закопча панталона и пое по пътеката към реката. Преди разсъмване бе паднала тежка роса и когато стигна брега на вира, той откри, че се беше измокрил до кости. В огледалото на вира се отразяваха тежките прически на увисналите към водата върби и късче небе с розови облаци, а по водата тичаха с високите си крачка водни паяци и оставяха след себе си леки концентрични кръгове, които дълго се задържаха над неподвижната й повърхност. Всичко това, заедно със здрача, загнезден между короните на върбите, с тишината, с блудкавата блатна миризма на застоялата речна вода, с острия аромат на папур, тиня и блатна трева, изпускаща омайно приспивно ухание, замая главата му. Топури се повъртя по тревясалия бряг, после в порив на нямо безсилие се бухна във водната шир, без да снема каскет от главата си.
Главата с каскета дълго се люшкаше над огледалото на водата с неравномерни отривисти движения. През това време Топури отчаяно се затюхка: Бре мааму стара, бре мааму стара: налагаше се да си помисли! Не е това шега работа…
Циганинът напусна прегръдките на водата. Пред устата му на пресекливи струйки се нижеха пръски вода. Вода се стичаше и от каскета, оросявайки и без това осеяната му с водни капки брада.
- Не е това шега работа, не е това шега работа - мърмореше си човекът. - Трябва нещо да се измисли!…
Решение да измисли нещо обраслият в дълги повесма коса и петдневна четинеста брада циганин взе, но преди това трябваше да разреши друг един важен въпрос: за да мисли човек, необходима му е енергия. Енергия обаче от спущи боже не идва!…
Изпадналият в горестно настроение човек сне каскет от главата си, за да се почеше по нея. Увисналите от двете страни на лицето му фъндъци коса, подети от лекия летен ветрец, щръкнаха и се пръснаха във всички посоки. Тялото му дълго време се гърчеше и тресеше, косата стърчеше и мърдаше, сякаш през тялото му минаваше електрически ток.
Трябваше да му удари едно!…
Макар и мудно, умът му ускоряваше дейност.
Ще отиде той долу в дома на англичанина Том Кроуз, и ще каже:
- Добър ти ден, англичанино Том Кроуз, да го кажем - ще каже. - Ти добре се засели от Англия чак в нашето село. Напоследък това е модерно. И откакто си се заселил, ние с теб сме съседи. Но с теб нещо отдавна не сме се виждали - ще добави.
- О, Топури, дал Бог добро, дал Бог добро. Айде хай! Хай! - веднага ще се отзове англичанинът Том Кроуз, но няма да вдигне лице от тежката мраморна маса. Напоследък англичанинът Том Кроуз все седеше на масата, надвесен над ръкоделието си, все нещо чете, все нещо дращи своите заврънкулки. - Дал Бог добро, да го кажем! - ще каже още веднъж англичанинът Том Кроуз през облака дим от дебелата пура. После ще тръсне пурата си във вързания със синджир към циментовата площадка под масата пепелник, ще се облегне с лакти на също тъй здраво завързаната с тежка верига към циментовата площадка мраморна маса и ще рече: - Какво те води например насам в този ранен утринен час, скъпи приятелю?
Ще го погледне англичанинът Том Кроуз тъжно в очите него, Топури, а той, Топури, още по-тъжно ще му продума:
- Имам проблем, англичанино Том Кроуз. Такава мъка ме е обзела, че ми иде да се махна някъде много, много далече от тази държава!
- Нещо по-блед от обикновено ми изглеждаш на мен ти напоследък, Топури - угрижено ще рече англичанинът Том Кроуз, въпреки че под гъстата растителност, превзела лицето на Топури, няма да се забележи и един квадратен сантиметър от мургавата му кожа. Топури ще изрази горещо съгласие, а англичанинът Том Кроуз ще забие отново очи в листовете на масата, големи като артилерийски мишени. - Повече яйца ще трябва ти да ядеш!
- Как ще ям повече яйца аз, англичанино Том Кроуз, като дъщерите и синовете ми, преди да гътнат кокошките до една, пребъркваха полозите още в ранни зори?! А и хората са едни - не обръщат и капка внимание на човешката личност! Вие най-добре познавате несправедливостта на съдбата - срамежливо ще снеме Топури очи към циментовата пътечка, която отвежда право в кухненското помещение на англичанина Том Кроуз.
- В наше село винаги е така - ще каже иззад дима на пурата англичанинът Том Кроуз. - Не умеят при нас да опазят човека!
- Да бе - сговорчиво ще се съгласи със събеседника си Топури, после печално ще додаде: - То, докато е жив човек, никой не му обръща внимание. Чак когато вземе да ритне камбаната, тогава разбират хората какъв човек са загубили!
- Не говори така, приятелю мой! - ще въздъхне горестно англичанинът Том Кроуз. - Не бива да се отчайваш, животът е низ от непрекъснати изненади…
- О, и да взема да се гътна аз да умра, за мене си никак ме не е, аз и без това ще умра! - ще прояви настоятелност той, Топури. Заканата щеше да направи силно впечатление на англичанина Том Кроуз, той щеше да отлепи лицето си от четивото, с което се занимава.
- Човекът е звяр - ще пристъпи още по Топури напред. - Ей така, ще изляза от вкъщи аз да се поразходя някоя сутрин да видя съседът ми жив и здрав ли се чувства, и ще умра някъде надолу из пътя. Никой няма да ми обърне и капка внимание, никой няма да плаче на гроба ми; ни опело, нито цветя! Кой съм аз за населението, значи? Най-обикновен циганин от електората, например.
- Ром си, Топури - ще рече успокоително англичанинът Том Кроуз, после ще отвори уста нещо да продължи, но Топури ще го прекъсне:
- Ром съм аз - ще го погледне право в очите Топури. - Ром съм, ама съм циганин. Не знаят нашенци да се грижат за етническото си население, а когато се гътне по пътя Топури, тогава ще вземат да се изтрепят да викат, че сме ние сега демокрация, че всички сме братя и сме сестри и че между нас двамата няма никаква разлика, да го кажем. Ти си чети - уж ще тръгне да си върви той, Топури, - а аз ще се понапрегна с последни усилия, да не взема да направя някоя глупост и да се тръшна тук, право в средата на двора ти. Ще си вървя…
- Седни, Топури, седни. Седни на моето място! - ще се сепне и скокне на крак англичанинът Том Кроуз и с бързи крачки ще се запъти направо към кухнята. - Седни на моето място, а аз ще изтичам да донеса нещо за пиене - трябва малко да поукрепнеш!
- Да, ще седна - ще отвърне с достойнство той, гражданинът Топури. - Благодаря за вниманието, скъпи мой приятелю!…
- Всъщност, от прекалена заетост, всички ние имаме толкова отвратително отношение към хората, че да се чудиш и маеш - ще се върне и ще тропне завчас шишето уиски на масата англичанинът Том Кроуз, после ще напълни догоре чашите в другата си ръка. След това ще се чукнат и ще обърнат на екс питието - той, Топури, седнал на масата на Том Кроуз, Том Кроуз, прав и изпълнен с вълнение. А след това ще повторят. Тогава, с омекнал от плъзналите в мускулите му меки вълни на изпитото глас, той, Топури като в стихотворение, угрижено ще започне:
- Интересна работа е това нещо животът, западноевропеецо. Ето например, на мен тия дни първом изчезна едната ми дъщеря, да го кажем. Последва я втората. След нея изневиделица в пространството се стопиха един по един синовете ми. Когато и жена ми взе, та изчезна, веднага помислих, че първо от нея трябваше да започне цялата работа, ама нейсе. Мигар някой от моите хора ще вземе да побегне нанякъде, за да се върне насам с нещо за ядене. Да забегне от вкъщи на всеки от тях се е случвало, но всеки се връща назад, след като е вече изпил, изял и превърнал в тор придобитото с измама и кражба по пътя. Даже лайната си, ще ме прощаваш за израза, на чужда земя ще изтропат - ще въздъхне изтежко Топури, и ще протегне ръката си с празната чаша за още. След като желанието му щеше да бъде удовлетворено, той многозначително щеше да произнесе: - Ако не стане така, главата ми отрежи, вера ти казвам! Ние като сме обикновени и прости цигани, да не би да не гледаме телевизия!…
След последната фраза, която умът му бе произвел по някаква напълно необяснима инерция, Топури подскочи като ужилен. Той напрегна всичките сили, с които тялото му разполагаше в този момент и петите му затупуркаха по горещия асфалт надолу по пътя.

… Тъй стояха един срещу друг англичанинът Том Кроуз и Топури, между тях, масивна метална маса с мраморен плот, предвидливо завързана със стоманена тежка верига към нарочно побита дълбоко в цимента халка. Освен вързания със синджир за масата пепелник, на плота на масата, надянати на също тъй стоманени верижки, се мъдреха две вилици, метално блюдо с едри пържоли, и бакърена дълбока паница, пълна догоре със зеленчук. Англичанинът Том Кроуз здраво стискаше в двете си шепи дебелостенна висока бутилка, в която, спираща с вида си дъха, се полюшкваше кехлибарена течност. Сякаш отгатнал скритите мисли на циганина, англичанинът клекна, пъхна бутилката между коленете си, сбра в здрава хватка мускулести си бедра и забърника нещо под масата. Отдолу тънко прозвънна шумът на метал. В следващата секунда Том Кроуз бодро се беше изправил, в лявата му ръка стърчеше бутилката, в дясната проблясваха брънките на познатите на Топури синджири, наподобяващи капистри за крави. Без да се затруднява никак в движенията на заетите си ръце, англичанинът надяна халките в ръкохватките на две канчета от алпака, които извади от дълбоките джобове на панталона си, халките прищракаха с механизмите си; без да изпуска за миг бутилката, чуждоземецът прибърса с пръстите на свободната си ръка вътрешностите на лъщящите ослепително на слънцето съдове, питието беше разлято. Движенията на англичанина бяха премислени: къси, точни, отсечени - като на фокусник. На главата му, прихлупен до веждите, се мъдреше поразително приличащ на мраморния каскет на Топури. Топури хем следеше движенията на съседа си, хем се любуваше на кротналото се с нежните си сияния кехлибарено питие в канчетата; погледът му не се отделяше от тежките панталони на англичанина, тъмни като канализационни тръби. Иначе облеклото на чужденеца се състоеше от оранжеви сандалети от изрезки изкуствена кожа, тъмносива, никога незамърсяваща се риза и грубо затворено сако. Раменете на сакото бяха тесни, а джобовете му се издуваха, сякаш в тях имаше тухли.
- Втора употреба - осведоми Топури англичанинът Том Кроуз. - Тази държава ще ме съсипе! Богат избор - фасонът един и същ. А цветовете? Богат избор на цветове! Черен, черносив, сивочерен, черносивкав, сивкавочерен, чернокаменен, аспиден, шмиргелов, цвят на суров чугун, кокосов цвят, торфен, земен, сгуриен, цвят на кюспе и такъв цвят, който в родината ми едно време се наричаше “сънят на разбойника”. И си вървя тук аз ей така в тази страна, с нейните живописни междуселски пътища, чудно хубави безкрайни простори, поетични картинки и миризливи галоши. А храната? - не спираше да бучи с мощното си басопрофундо англичанинът Том Кроуз. - Защо е това нехайно отношение към стомаха на човешката личност? Целият свят яде. Хората ядат навсякъде: вкъщи, на улицата, на работа, в театъра, в киното, ядат на стадионите и по корабите, във вагоните и на гарата, даже във въздуха - на десет хиляди метра над морското равнище хората също ядат, за да пристигнат там, където са тръгнали. А храната трябва да бъде не само механическа смес от калории, витамини, нишесте и основи. Тя трябва да бъде вкусна, топла или студена, в зависимост от това как е прието да се вкарва в човешкия организъм!…
Човек с капризен и изтънчен темперамент, англичанинът Том Кроуз не спираше да говори. Топури отдръпваше от време на време глава назад и страхливо примигваше.
- Човек е дошъл на този свят, за да живее - приключи тирадата си англичанинът Том Кроуз. - Да живее! А за тази работа, както е известно, се иска атлетическо телосложение, здраво сърце, прекрасни дробове и много свободно време. Хай! Айде наздраве! - вдигна канчето англичанинът. Синджирът, провесен под канчето, меко прозвънна.
Въпреки че не изтърва момента да вдигне своя съд с питие, Топури продължаваше да примигва объркано. Какво в момента представляваше той? Нищо. Пресечена нула!…
Циганинът мислено се обърна и прекара очи по изминалия път на живота си. Това беше път на човек с вечно протегната за подаяние ръка. А въпреки дрехите и може би точно заради тях, съседът му беше отбран, вносен, и въпреки дрехите втора употреба, по-хубав от всички в селцето.
Погледът на Топури стана зареян. Той забрави скъпото питие, забрави пържолите. От мислене, заболя го глава. Обърна канчето наведнъж. Люлеещата се тъмно златиста течност в бутилката, изправена в лопатообразната длан на англичанина Том Кроуз вливаше обаче в ума му кураж и надежда. Изпитото също му придаваше кураж и надежда. И той заговори. Преди Топури да започне пламенното си слово, пиха по още едно.
- Ти, англичанино Том Кроуз, си начетен и образован човек - поде с ласкав тон издалеч циганинът Топури. - Бих казал даже, че си много начетен и образован човек!…
Говореше като че ли четеше по книга. Но ако четеше словото си, непременно щеше да се запъва. Топури не се запъваше никак. Еднакво внимателен както в приказката си, така и при слушането, англичанинът следеше мисълта му с огромно внимание.
- И тъй като имаш атлетическо телосложение, здраво сърце, прекрасни дробове и много свободно време, все обикаляш нагоре из камънака с чукче в ръка и раница на гърба. Какво търсиш?…
Топури не усети как хвалебствените му думи бяха завършили с толкова конкретен въпрос. А не можеше да отрече, че този въпрос измъчваше съзнанието му от дълго време насам.
- Руда - кратко и безхитростно отвърна на въпроса му англичанинът Том Кроуз. Гласът на англичанина прозвуча веднага след гласа на Топури.
- Руда ли? Че в селото има рудник, откакто се помня - зачуди се също тъй веднага безхитростно и кратко Топури. - Под нас е пълно с уранова руда! Под нас гъмжи от уран, и може би затова в селото няма читав човек - ни с тяло, ни с ум…
- Не е трудно да се досети човек - продължи с откровението си търсачът на полезни изкопаеми в родината на Топури. - Особено като се има предвид, че и на повърхността на земята гъмжи от уран. Но в рудата, която аз изчуквам от камънака над селото, има други съставки…
Канчетата отново бяха напълнени. Англичанинът и този път пресуши своето на един дъх, тежко въздъхна, по челото му изби пот и забравил железните закони на тайната в конкуренцията на професията, която цял живот бе упражнявал, започна своята изповед. Доверявайки се на пълната неграмотност на събеседника, откровението му с всяка част от секундата прерастваше в открита възбуда.
- Една сутрин тръгнах из планината на поредния си обход - започна англичанинът след като прочисти глас и запали благоуханната пура. - Предишната нощ се бе излял пороен дъжд. Минах от другата страна на балкана, отклоних се на юг, погледнах към планината оттам, - посочи неопределено планината потъналият в размисъл англичанин, - и ми се стори, че част от нея блести неестествено под ранното утринно слънце. След час път установих, че хребетът на планината в тази й част блестеше от хиляди малки поточета, изпълнени с водата на нощния дъжд, които се спускаха по склона на планината…
Англичанинът помълча някое време. Топури знаеше за коя част от планината му говореше той - хиляди пъти бе ходил за диви ягоди, малини, гъби и охлюви по онези места, но не разбираше дума от онова, което му се говореше. Цялата му фигура го излъчваше. Беше му безкрайно интересно обаче да слуша. Думите караха пламналата му от изпития на гладно алкохол глава да ехти, пръстите му сами грабнаха забравеното на плота на масата канче и след като англичанинът разля по равно в празните съдове, побута нетърпеливо англичанина да продължи.
Пиха съсредоточено, внимателно, всеки потънал в собствените си мисли. Въпреки адската жега, налегнала цялата гледка, над главите им лъхаше приятна прохлада. Над масата се беше надвесила тъмната сянка на ореха. Наближаваше пладне. Фиксирал цялостната осанка на мургавия си гост, англичанинът още по-спокойно отпреди продължи да говори. Трябваше да изрази докрай работните си тежнения.
- Съставях карти в движение - рече, все едно че не беше прекъсвал изповедта си Том Кроуз.. - Взех и пясъчни проби от коритата на потоците, като започнах от повърхностния слой , а после задълбах до основата. След това се заех със самата планина.
- Чак след това ли? - прояви любопитство Топури. - А дотогава какво беше правил?
- Бях правил онова, за което вече разказах - не обърна особено внимание на думите на Топури Том Кроуз и продължи да говори все едно, че изнасяше лекция пред не особено внимателен ученик. - Вече знаех, че лабораторното изследване ще установи, че в пясъка се съдържат определени количества алувиален* калай, дребни частици, отмивани в продължение на десетки хиляди години, а това би доказало, че в недрата на моя скален масив има каситерит**. Обиколих цялата планина още три пъти. Събрах седемстотин и петдесет килограма скална маса, които щях да отнеса първо вкъщи, а след това щях да предам на изследване в лабораториите на Българската академия на науките. Оставаше само въпросът колко калай има в скалите. Като се вземе предвид, че калаят върви по около три хиляди и триста долара за тон, икономическите експерти щяха да определят дали количеството калай на тон скала е достатъчно, за да се открие рудник с цялата си сложна техника и бригади работници. Да не говорим, че щеше да се наложи да се улесни достъпът до първата гара оттук чрез теснолинейка, чието изграждане трябва да започне от нула. Мястото наистина е затънтено и не кой знае колко достъпно. Както обикновено в такива случаи, предстоеше всичко да се обмисли добре, да се приеме или отхвърли на базата на хиляди изчисления, свързани с пари до стотинка. Така вървят нещата на този свят, мислех си аз….
Англичанинът Том Кроуз яростно ливна в канчето си почти цялата течност от съдържанието на бутилката, която здраво стискаше в посинелите си от напрежението пръсти. Останалата част от питието Том Кроуз сипа в канчето на Топури.
- От Българската академия на науките се бавеха да ми пратят своите заключения - продължи сякаш никога не беше прекъсвал разказа си Том Кроуз. - Един ден разбрах, че тези резултати никога няма да стигнат до мен. Тогава се надигнах и отидох до София. От всичките ми пратки нямаше и следа. Разбираш ли - почти опря лицето си в лицето на Топури Том Кроуз, като го гледаше тъжно в очите направо от упор. - Нямаше проби, нямаше анализи, нямаше никакви документи. Струваше ми половината спестявания през целия ми досегашен живот, но се запознах с хора, които ако не друго, ме осведомиха за някои неща. Бил съм открил многобройни и повсеместни кварцови жилки и съм бил предположил наличието на калай - клатеше глава сломеният англичанин. - Кварцовите жилки наистина съдържали малки количества калай. Но интерес представлявала самата скала. Многократните и разнообразни тестове доказвали, че скалата съдържа също така малки количества никел с ниска концентрация. Скалните отломъци съдържали и значителни количества платина. Наличието й било установено във всички проби и съдържанието било доста равно разпределено. А трябва да знаеш - обърна се доверително към Топури Том Кроуз, - че най-богатата на платина скална маса в света се намира в рудниците “Рустенберг” в Южна Африка. Там концентрациите, или “градусите”, достигат до 0,25 от унция*** на тон скала. Средната концентрация при моите проби била 0,8…

Ако Топури имаше и най-малка представа от рудодобив и редки метали, щеше да знае, че платината е третият по скъпоценност метал в света. Щеше да знае също така, че докато сега си седи на стола пред мраморната маса на англичанина Том Кроуз и пие от неговото уиски, платината се котира на пазара по 130 долара унцията. Освен това щеше да си даде сметка, че с нарастващия глад за този метал цената му щеше да се покачи поне до 150 долара за унция през следващите три години, а след пет години би могла да достигне 200 долара. За жалост или пък в интерес на неговото лично спокойствие обаче Топури нямаше ни най-малка представа от рудодобив и редки метали, нито пък имаше каквито и да е познания, свързани с полезните изкопаеми. Беше напълно невеж в това отношение. Въпреки че се бе превърнал целият в слух, той продължи да не разбира смисъла на онова, за което му говореше домакина. А англичанинът Том Кроуз не спираше да говори:
- Направих някои изчисления. Двеста и петдесет кубически метра скала при два тона на кубически метър правеше петстотин милиона тона. Дори и при половин унция на тон скална маса, количеството възлизаше на двеста и петдесет милиона унции. Ако разкриването на нов източник на платина снижеше цената до деветдесет долара за унция и ако недостъпността на мястото доведеше разходите по извличането и рафинирането на рудата до петдесет долара на унция, това означаваше, че в моя скален масив лежаха десет милиарда долара. Десет милиарда суха пара!…
След последните си думи англичанинът Том Кроуз нададе рев на смъртно ранено животно, скокна на крак и се стрелна по циментовата пътека, която отвеждаше до супермодерно обзаведената му кухня. Течението, предизвикано от движението на мощното му атлетическо тяло беше толкова силно, че Топури почувства как стола, на който седеше, се помести с няколко сантиметра по посока на кухнята. След броени секунди разгневеният домакин стърчеше отново край масата, като до пръсване стискаше в дясната си ръка нова бутилка. Бутилката беше значително по-обемиста от първата. Том Кроуз наля, Топури пи. После англичанинът се сети, че е забравил да налее на себе си. При следващия замах на Том Кроуз с бутилката, Топури имаше преднина едно канче. Не беше за подминаване, Топури го отчете веднага, после в знак на благодарност се замисли още по-старателно над думите на англичанина Том Кроуз. Напълно естествено бе въображението да не може да поднесе на съзнанието му купа на десетте милиарда суха пара, и то във валута, но той се напрегна и не след дълго разбра, че това бяха много пари.
- Проклета страна! - изригнаха думите от широкото гърло на англичанина Том Кроуз. - Проклети хора! Долнокачествени разбойници! - Англичанинът ливна в гърлото си съдържанието на канчето, сякаш гасеше пожар.
- Ами сега? - заозърта се страхливо Топури наоколо. Освен белите зидове на оградата и провесените от жегата корони на дърветата в двора, той не забеляза нищо особено. - Какво ще правим ние с тебе сега?…
- Какво ще правим… - поклати глава англичанинът Том Кроуз. - Какво можем да правим ние с тебе, приятелю мой Топури. Ще изпием и тази бутилка, а после ще вземем решение…
На първо време те се заеха да помълчат. После, погълнат от професионално вълнение, англичанинът настоятелно продължи да посвещава Топури в тайните на науката геология. Прилежанието му беше трогателно.
Топури така се беше захласнал да слуша гласа му, че не забелязваше как от време на време англичанинът минаваше на английски език. Това обаче не го притесняваше никак.
- Разбираш ли какво ти говоря? - обърна се рязко към Топури Том Кроуз. - Ясно ли ти е за какво става въпрос?!…
Топури не разбираше какво му говори англичанинът Том Кроуз. Топури не разбираше за какво става въпрос. Той се опитваше да изрази съчувствие към англичанина.
- Както и да е - махна с ръка неопределено в пространството Том Кроуз. - Онези, които разбират за какво става въпрос, отдавна знаят всичките тези неща. А аз като последен глупак им се наврях право в ръцете…

… Колкото по пие той, Топури, толкова по изтрезнява. Неопетнената му с кой знае колко значителни размисли глава набъбва, поема, разширява се и пулсира. Подобно чувство никога не го е обхващало досега. Доверието, което му оказва със своето внимание да му говори англичанинът Том Кроуз, близостта, с която го удостоява, авторитетът на сложните думи, приятното усещане, че е човек наравно с останалите, питието - всичко това го тласка в тъмните лабиринти на размишлението. Светът се дели на малък и на голям, прокрадва си път мисълта, и напредва: Аз принадлежа на малкия свят. Живея в това село, откакто се помня. Нещо повече, живея не в селото, не накрай село, а на километри от него. Тук е живял дядо ми, живял е бащата на дядо ми, ще живеят и моите внуци. Мен в горската пустош ме е залъчил животът, а англичанинът, какво беше залъчило англичанина в пущинака? Прогонил го е далече от себе си големият свят. Свят на политици, крадци, хищници и мошеници, свят на измама и шум, свят на лъжа, яростна надпревара, свят на убийства и лошота, свят на скъпотия, свят, пълен с отрова, омраза и студ. Ето така сме се събрали на едно място тук ние с него сега, аз, без да мърдам особено много, той - избягал на хиляди километри да търси тишина и спокойствие. А намерил ли беше англичанинът Том Кроуз спокойствие и тишина? И тук го бяха измамили, бяха окрали до шушка труда му, бяха се подиграли с неговото образование, с ума му, бяха го захвърлили и тук на боклука. Накъде щеше да тръгне от селото този прекрасен човек, за да търси друга тишина и друго спокойствие? Къде щеше да стигне? Каквото и да ми приказват по телевизията, тази държава принадлежи на малкия свят. Но не си ли приличат като две капки вода големият и малкият свят, какво ги кара да си приличат, разликата къде е? Зинало е човечеството да ламне човека, а все се говори за човешката личност - навсякъде по света, и от всичките хора. А се избиваме, гътаме се и се тъпчем едни други, крадем се, лъжем се като цигани и гледаме как да затрием онзи, който е по-високо от нас, как да отбутаме по-дребния и нефелия, по-слабия, по-отстъпчивия, по-смотаняка, по-беззащитния…
Напрежението от споходилите го мисли кара Топури да плувне в потоци от пот. Пот се стича от корена на косите, от челото, лицето, гърдите, гърба, пот облива кожата му в тежка прегръдка, пот го пари отвсякъде, тече на вадички, стига пръстите на краката, пот пълни ходилата на войнишките му обуща от бомбетата до петите, пот мокри седалката на стола под него, пот полива плота на масата.
Топури обходи гледката с блуждаещия си поглед. После вдигна глава и дълго гледа небето, сякаш чакаше оттам да завали дъжд. Накрая поцъка с език и съкрушено размаха ръце.
- Интересна работа е това нещо животът, западноевропеецо - въздъхна Топури. - Къпя се днес аз горе в реката, и мисля. Къпя се аз, мисля, а както си плувам аз във водата и мисля, гледам, рибата се блъска в мен и напира да мине през мене напред, все едно, че съм прозрачен като водата и аз. Аз съм най-обикновен и най-прост човек от цялото село, невидим съм аз и за рибите даже. Ето например, на мен тия дни първом изчезна едната ми дъщеря. Последва я втората. След нея изневиделица като по природна закономерност в пространството се дематериализираха един по един синовете ми. Когато и жена ми взе, та изчезна, веднага помислих, че първо от нея трябваше да се почне цялата работа, ама нейсе. А като ги ти питаш накъде са се юрнали: по бизнес, казва, отиваме! По бизнес. Аз нямам представа какво е това нещо бизнесът, но като се върнат, и шишарките по боровете изяждат. Срам да те хване от хората. Да забегне от вкъщи всеки може и на всеки от тях се е случвало, но всеки се връща назад, след като е вече изпил, изял и превърнал в тор придобитото с измама и кражба по пътя. Даже лайната си, ще ме прощаваш за израза, на чужда земя ще изтропат - въздъхва повторно и протяга ръка с празното канче за още Топури. След като желанието му беше удовлетворено, той многозначително произнесе: - Ако не стане така, главата ми отрежи! Ние като сме обикновени и прости, да не би да не гледаме телевизия!…
Човек с капризен и изтънчен характер, надарен от Бога да помни и сравнява с прозорливостта на пророк отделни детайли от спомените си, англичанинът доби вид на неандерталец, готов да се нахвърли с голи ръце върху мечка стръвница. Той се втурна към входа на къщата си, бави се там цяла вечност, а когато се появи на циментовата пътечка, наподобяваше тежковъоръжен боец от морската пехота на Съединените щати. Топури начаса направи сравнението - не се лъжеше: за да позабрави глада, той по цели нощи гледаше телевизия.
Пушката на англичанина Том Кроуз съвсем не беше ловно оръжие, а помпа, марка “Гласгън”, производство 2005 година.
Тогава Топури изведнъж се досети, че след като всички край него бяха забягнали по света нещо да вършат. Значи и той може би можеше да се захване с най-различен вид дейности. Може би можеше да започне и нещо като бизнес например.

—————————–

*алувиален - наносен - б. а.
**каситерит - калаена руда - б. а.
***унция - /лат. uncia/ В древния Рим - единица мярка тегло; Днес - английска мярка за благородни метали. В Англия и Съединените щати: търговска унция = 28,35 г; монетна и аптекарска = 31,1035 г - б.а.