Георги Спасов

I.
“Белият лебед” бе от новите кръчми, които откриват пред по-големите предприятия: дървена барака с тъмнозелен униформен цвят и ръждясал ламаринен покрив, върху който кацаха само сиви, неугледни врабчета. С годините боята бе потъмняла още повече, ветровете и влагата я бяха олющили и набраздили, а до здравата циментова основа дъските бяха изгнили и тя приличаше на общо взето здрав, но останал без нозе инвалид. Само фирмата бе устояла срещу времето и блестеше с яркочервената си боя, независимо от сезоните. Въпреки това, изглежда, никой не си бе дал труда да я прочете или по някакъв друга, незнайно каква причина, всички й викаха “Капана”. Дори веднъж някакъв приятел на кръчмаря Цеко се бе лутал цял предиобяд да я търси, питал всеки срещнат за “Белия лебед”, но всички вдигали рамене; едва когато попитал за Цеко, го упътили.
Върху двата прозореца бе закована мрежа, която също бе ръждясала, а в малкото пространство между нея и стъклата вятърът бе складирал прах и ситни клечории, усърдните паяци бяха изплели гъста паяжина и вътре цареше от нищо несмущаван полумрак, толкова затлъстял с времето, че дори когато вечер запалваха четиридесетватовата електрическа крушка, тя светеше мътно и неопределено като ореол на светец само над тезгяха, над който плувваше едрата четвъртита глава на кръчмаря. Самият той бе с широко сърце, знаеше имената на всичките си клиенти, на мнозината, които падаха до вересия, знаеше дори колко аванс и какво изплащане получават в края на месеца, и безпогрешният му тефтер отпускаше вересия само до тези граници.
След това, както се изразяваше той, доверието се вдигаше, докато човекът донасяше аванса или заплатата си, сметката се заличаваше и се отваряше сметка на чисто.
“Добри сметки - добри приятели!” - беше обичайният му лаф, но го казваше съчувствено, с мека разбираща усмивка и никой не му се сърдеше, а и не смееха да му се сърдят, защото и сръднята оставаше за тяхна сметка - силата беше на негова страна, а силата дава правото. Рядко повишаваше глас, но и клиентите му не бяха претенциозни, а кръчмата беше в привилегировано положение - обслужваше работниците от градската кланица, с чието ръководство Цеко беше установил много добри отношения и върху скарата вечно димяха дреболии, разни евтини изрезки, тлъсти ребра, които бяха отлично мезе и не се намираха в другите кръчми.
“Всяко магаре заслужава самара си, всеки мъж - жена си, всяка жена - мъжа си, всеки клиент - кръчмата си, всеки кръчмар - клиентите си! - на скороговорка успокояваше някой недоволен клиент кръчмарят. - И ти не ми харесваш, но не мога да те изгоня, защото сме вързани в един и същи възел!”
Гласът му понякога бе строг и заплашителен, но то бе рядко; по-често се показваше като веселяк и шегаджия, което допадаше на работниците. Когато някой клиент, от когото бе “вдигнато доверието” протестираше, той се усмихваше широко и викаше да го чуе цялата кръчма: “Работниците от едно предприятие могат да издържат един кръчмар, но един кръчмар не може да издържа работниците на едно предприятие. Нали така?” “Така, така!” - се съгласяваха с него повечето присъстващи, той пускаше още някоя шега и инцидентът приключваше със смях.
Денят, в който Христоско застана пред прага на “Белия лебед” и прочете табелата, сърцето му се обърна от неясен смут от едно странно случайно съвпадение: беше ученик в трето отделение и имаха за учител едни смахнат даскал, който на шега го кръсти Лебеда. Децата не знаеха какво е лебед, защото в Тракия тази птица не вирееше, но подеха прякора и тъй си остана оттогава - Христоско Лебеда.
След това свикна с табелата и откакто постъпи на работа в кланицата, се хранеше тук, макар че, особено вечер, кръчмата бе претъпкана.
Христоско влачеше съществото си от Бесапра, село отстоящо на 30 километра от града. Беше 53-годишен, висок, здрав и силен. На младини бе красив като ангелите, изрисувани по стените на селската черква. Златнорусите му коси, меки и къдрави, се виеха като ореол над продълговатото му чисто лице, което излъчваше доброта и наивност и винаги бе добродушно усмихнато, сякаш озарено от вътрешно сияние, защото можеше да си говори с всичко на тоя свят, а и съдбата още не беше му показала средния си пръст.
Заради това някои смятаха, че не е съвсем на себе си, но други, особено възрастните, го почитаха и уважаваха, макар че не го разбираха съвсем, пък и не беше нужно; един се ражда сакат, друг - глух, трети - улав, а Христосковият недъг, ако това беше недъг, не пречеше на никого, дори често ги дивеше, а на него му беше хубаво. И как нямаше да му бъде хубаво, когато седеше под стария орех и си говореше, например, с времето, което господарува над всичко: “Време, време, накъде си се запътило?”, а то му отвърне: “Не виждаш ли: водя ти лятото да го оглавиш, да го завържеш на сноп, да му очукаш златното зърно, да го насипеш в хамбара, да ти изкара до пролет децата и тебе, и жената; за семе да има, за просяк да има; и още - от тебе сребро да покара, но ти не се бой: снегът не събаря планината, бялата коса не събаря човека, белият кон не издънва пътя.”
Или: седи Христоско в браздата, браздата дими, топли го и му приказва: “Дай ми зърно, да ти върна сто!” “Ще ти дам, браздичке, сто, да ми върнеш хиляда, ще ти дам хиляда, да ми върнеш сто по хиляда!”
Приказката на браздата е истинска. И на месечината приказката е истинска. Послушай, повярвай: “Ще ти пратя ветрец, ако съм с харман, ще те плисна със дъждец, ако съм със лик разлян!”
Или: попиташ ли наесен тополата, ще ти кажат всичко листата й за зимата…
Тъй вървеше Христоско през дните и сезоните: предсказваше дъжд и хубаво време, каква рожба ще се роди; знаеше лек за всякаква пришка, за главоболие и корем; цереше натровен добитък; ако някому закелявееше градината, пак до него допадаше. Само понякога ухото му отслабваше, та не чуваше добре и изпадаше в грешки, за което го коряха съседите, но и грешката е сладкодумна - следващият път не те оставя, а ти жужи в ухото като разлютен комар и не те оставя да я повториш, или те предпазва от гордост и те държи на човешкото ти положение, макар че и то не е сигурно, но и несигурността е хубава, защото така ти се услаждат дните, хлябът и солта, и ти е сладка жената, докато си над нея, а паднеш ли, сладни ти горчивината, защото и горчивината има сладост и ако не струи като мед, лекува.
Живееше Христоско като пчела, замаян от всичко, до което се допреше, без да отбира, защото в отбира човек се губи - тъй му се струваше на него - което е, това е: смокинята расте и налива сладост, под нея расте пелинът и налива горчилка - от една земя пият сила, но различна сила, и с това помагат на земята да се освобождава от силата си и да налива нова, да множи годините си, както те множат годините на човека, а човекът множи годините на селото си.
Тъй беше и когато легна за първи път до жена си Цвета: в първия момент се смути, но месецът му откри гърдите и раменете й, той се хвана за тях, повдигна се на пръсти и загреба в друго поле - росно, бездънно; бялата светлина на плътта й го омая като изворна вода, извряла от незнайни дълбини, и той живя така, докато тя набъбна и го отби. После го отбива още на два пъти, докато се родиха дадените им от Бога деца.
Само веднъж, още като дете, той бе поискал да бъде друг и чудото стана. Чичо му Георги си беше дошъл в отпуск: беше войник, служеше в кавалерията, бяха го пуснали с коня и със сабята, с фуражката и с дългия непоръбен шинел. Качи се Христоско на коня и препусна през селото, в ушите му забуча вятърът и го погълна, занадпрепускаха се, достигнаха моста и прелетяха над него, стигнаха чак в Пловдив, а след това селяните го питаха в магазина: “Като какво ще рече това Пловдив?”, а той им отвърна също като чичо си, че Пловдив е град, колкото сто села, но е далече, много далече, чак там, откъдето изгрява слънцето!
После Христоско разбра, че чичо му Георги е сбъркал. Чудеше се как може да е сбъркал толкова, защото след много години пуснаха рейс, отначало веднъж в седмицата, после всеки ден и хората стигнаха до там за по-малко от час. Сигурно, когато беше жив чичо му, светът е бил по-голям, а после се е смалил - тъй си обясни Христоско това, защото чичо му беше широк човек и не падаше до лъжа, както всички от Пенчовия род, защото кройката им беше такава - на думата си мряха.
… На другата сутрин чичо му си тръгна и не се върна вече, но Христоско го запомни, запомни и коня и веднъж, след много години, срещна коня; може да не е бил същият, защото Христоско бе вече на 45 години, но беше също като оня и той го купи. За 50 000 лева го купи - такъв кон за 50 000 е съвсем на сметка. Още на първия Тодоровден се надбягва с него и изпревари всички - после всички говореха за тоя кон: “Не кон, а змей!”, което си беше вярно защото всички коне му видяха опашката, а той не видя нито една, защото Христоско бе на него, разбира се, без сабя, шинел и фуражка, които отнесе войната с чичо му, защото на Христоско му трябваше само кон…
Тоя кон му видя после сметката на Христоско.

II.
Веднъж на Христоско му беше тъжно и той попита врабеца накъде е отлетяла надеждата; врабецът се почуди, почуди и литна да я търси, но не се върна и гнездото остана празно под стряхата. Като него остана празно и Христосковото сърце в онази есен, когато му взеха коня. Нея година Бог и Стилян Диманов, който бе председател на кооператива, издевателстваха над опустошената селска душа. Стилян събра добитъка и навърза 112 коня на гола поляна, защото нямаше обор за тях, а Бог изпрати сух мраз. Беше паднал вече сняг, когато успяха да вдигнат навес и да го оковат с влажни кавакови дъски, но преди това умряха 47 коня, а Христосковият Буен се разболя, макар че всяка вечер Христоско се промъкваше като крадец между конете да го храни и разтрива, въпреки че Стилян беше забранил. Само кожа и кости, Буен оживя и се хвана за зелено. Христоско поиска от бригадира да работи с него, но той го изруга - имало заповед отгоре никой да не работи със своя си добитък, за да се лекувала частнособственическата им болест, която била по-лоша от охтика.
Тръгна подир чужд кон Христоско, а подир неговия тръгна Теньо Чанчов, дето в живота си не бе виждал кон.
Тъй започна всичко. Теньо бе не само неопитен, но и жесток. Веднъж го свари да бие Буен с климията - конят бе засякъл насред Арка. Притъмня му на Христоско пред очите, изтръгна климията от ръцете на Теньо и го натири, а той сам прибра коня и каруцата. На другия ден го извика Диманов и го руга дълго.
“Колко пъти ще ви набивам в дървените глави, че тия коне и волове не са ваши, а на кооператива?” - рече, повтори му го няколко пъти и го предупреди, че ако още веднъж се доближи до коня, ще го изгони от селото.
Христоско се уплаши не на шега. Разказа на Цвета, но тя го укори: “Кон! Умрял ти и конят; ние хляб нямаме да ядем, той - конят!”
Боля Христоско и две години не се доближи до Буен. Веднъж, беше по гроздобер, видя коня вързан до каруцата. Огледа се: наоколо нямаше жив човек и той се доближи, повика го, но конят не се обърна. Бръкна в торбата, отчупи къшей хляб и го поръси със сол. Приближи се и най-напред потупа коня по шията.
Внезапно Буен се обърна, Христоско зърна за миг само бялото на непознати злобни очи и в следващия момент зъбите на коня се впиха в устните ми у ги изтръгнаха. Ливна кръв и го ослепи. Жестока болка го прониза, преди да изпадне съвсем в несвяст почувства тъп удар в корема.
Свести се в болницата.
После, когато за първи път се видя в огледалото, изпита неповторим ужас: оттам го гледаше застинал в жестока сатанинска усмивка призрак, също като детските му видения след приказките на баба му за караконджолите, които пиели само човешка кръв.
Заживя с новото си лице, но това вече не беше живот, а само умиране.
Започна да се плаши от светлината, защото тя го сочеше на всички и от нея нямаше къде да се скрие. Срамуваше се от лицето си; дори пред децата си гледаше да се мярка по-малко, но най-голямата му болка беше Цвета. Тя дълго плака, след това се успокои, но той беше сигурен, че тя страда заради него. Та нима можеше да го обича такъв?
Започна да я отбягва денем, а нощем я загърбваше и се правеше на заспал, макар че тя понякога слагаше ръката си върху гърдите му, както правеше това преди.
“Съжалява ме!” - мислеше си той, скърцаше безгласно зъби и страдаше жестоко. Притесняваше го и това, че без устни трудно се хранеше, трудно пиеше вода, а говорът му приличаше на ломотене - думите излизаха изкривени, осакатени и неразбрани и трябваше да повтаря и затваря казаното, за да го разберат, и хората престанаха да се допитват до него, едно от съжаление, друго, че всяка вечер радиоточките разгласяха прогнози за времето. Остана Христоско сам с мислите си, но и те го гнетяха, та не намираше място в себе си: ходеше като с примка на шията, която непрекъснато се затягаше.
Двамата му сина се запиляха по строежите: по-големият, Киро, се вестяваше веднъж-дваж в годината, колкото да не се забравят, но по-малкият Иван, вече две години не бе идвал, дори писма не пишеше.
“Всеки с късмета си!” - отрязваше, когато Цвета го заговореше за тях, и с това приключваше, защото в душата му се надигаше свирепо течение срещу самия него: мислеше, че ако не беше му се случило тъй, децата нямаше да забягнат. Дъщеря му, която бе омъжена в селото, почти престана да води внучето у тях, защото се плашело от него, макар че, щом пристигнеха, той си намираше работа из двора и го гледаше отдалече, но не изпитваше радост, а само тежка, затаена като блатна вода мъка.
Възрастните от селото продължаваха да се държат топло и сърдечно с него, въпреки че избягваха да го гледат в лицето, но младите му се присмиваха, кривяха се след него и това го озлоби и отчужди. Искаше да умре, но не намираше сили да сложи края си и продължи да умира бавно.
Само понякога изпитваше радост в сънищата, които го навестяваха, ако успееше да заспи нощем, но и те пресъхнаха, сякаш цялата му душа бе пресъхнала и не бе останала живителна капка вода в нея, за да замеси сладост поне в съня му.
Веднъж сънува, че Цвета е родила дете: понесоха го да го кръстят в църква, но когато го разповиха, за да го потопи попът в светената вода, то зина със свинска зурла, заквича пронизително и хората се разбягаха; куполът на църквата се разцепи, рухнаха стените и той се видя гол сред развалините, обвит в прах и дим, вонящ на свинска смрад, превърнат в нерез, обезумял от похот. Изведнъж се намери в кооперативния свинарник, втурна се към свинките, но те бяха много, блъскаха се, всяка искаше да бъде първа и той не улучваше мястото, макар че изгаряше от страст, докато една от тях отхапа члена му и той осъмна ослепял, изнурен, безумен…
На другата вечер остана да спи в стаичката на кьошка и повече не слезна да легне при Цвета.
Ходеше на къра и макар че през всичкото това време се давеше в собствената си пот както преди, не усещаше лечебната сила на умората; мускулите му окаменяха, походката му се вдърви, угасна мъжката му сила, нераздвижвана от обич и от страст - две изгнили ябълки на изсъхнал клон се гърчеха между бедрата му; гнилотата им се просмукваше в кръвта, която я разнасяше по цялото му тяло и той се затвори като врата със затъкната ключалка, в която не надничаше никой.
Сива, тежка пяна покри и полето; подивяха дърветата, скършиха се гласовете на птиците и тревите, слънчогледите следваха слънцето с мъртвешки лица, сякаш вървяха след бавната стъпка на тъмничен ключар; диво до полуда бе небето, избивано от знойна пот, сякаш се бяха разпаднали вечните закони, които движеха земята и вселената, кръглите звездни нощи и отвесното пладне, зорите и залезите; в календара се заселиха еднакви безименни дни, нацупени и зли, които се въртяха и скърцаха като несмазан рудан около оста на живота; сезоните вървяха, завързани един след друг като безсловесни впрегатни добичета, които влачеха тежката кола на времето, без да оставят следи в сърцето му, застинало като осланен щурец.
Обездуша земята, доскоро населявана от вили и самовили, от юди и гелощини, от веди и самодиви, от нощни духове и бродници. Не горяха белите бездимни огньове и нощите на откровенията, когато небето се разтваряше, за да прочетат посветените съдбата на света; тихо, оглушително тихо стъпваха и отминаваха през селото коледните празници и ветровете освирепяха - излитаха като зли кучета и ръфаха костите на полето; страхливо стъпваше Великден и под стъпките му никнеха кървави великденчета, които никой не береше; идваше лятото и отминаваше с издута от неотронена въздишка гръд, прегърбено и смазано от безпощадната мараня - от това ли, или от друго билките изгубиха чудодейната си сила и Христоско престана да ги бере, суши и подрежда по гредите на опразнената плевня.
Продължаваше да се трепе от работа, но усещаше нейде в дълбините на сърцето си, че човешкото не е в това да ореш и да засяваш земята; истински човешкото е в насладата, която изпитваш, когато съединиш своите с нейните сили, за да ги превърнеш в хляб на живота, но насладата бе се преселила в незнайни краища и той живееше свит в килията на собствения си затвор, без изгледи да излезе някога от нея…
Изминаха пет лета и най-подир дойде това с Цвета и бригадира Тодор. Той го очакваше, само не знаеше деня. Когато дойде денят и той узна, пак не намери сили да сложи край на съществото си. Отиде до кладенеца: подводното небе го подмами, но то беше само за миг; после другото, истинското небе, го вдигна на крилото си, той тръгна по него: беше дете, покрай плетищата цъфтяха великденчета, момичетата ги беряха и свиваха венци; черковната къмбана заби високо и тържествено, от небето заваля ябълков цвят, поръси го, усети мирис на топъл хляб и козунак, червените яйца заиграха пред очите му; валеше дъжд, грееше слънце - лисиците се женеха; подсвирна кос в овъглената си дреха; Марица се разля, стигна до тяхната къща, но слънцето й се закани и тя се върна, превърна се в облак, той се разстла зелен, обхвана небето, но духна вятъра и от него заваля златно-златно жито…
Тогава си тръгна. Стана колач на конвейра в кланицата - единствената работа, която успя да намери. Колеше телета, овце, бракувани волове, крави…
Веднъж сънува, че трябва да коли коне. Една дълга редица коне примирено чакаше. Той приготви ножа и зачака. Първият кон беше Буен - без устни и плачеше.
“Убий ме, да не се мъча!” - помоли Буен и Христоско заплака. За първи път - насън…

III.
Когато Христоско си тръгна без “сбогом”, понесе целия товар на живота си, всичките си дни и нощи, цялото село с къщите и дворовете, последваха го пътищата и нивите, гласовете и скърцането на впряговете и през целия път до града му се струваше, че няма да издържи и ще рухне под тях. Само първата нощ, която прекара във фургона, говори с Цвета. Тогава й каза:
- Не си виновна! Няма да хвърля камък срещу тебе, защото си направена от хубост и светлина и не е подадено на грозните да съдят красивите, както не е подадено на грешните да съдят праведните. Праведна си, защото си хубава. Хубостта трябва да живее, а не да умира с умрелите, да кукува със закуканите, да пепели с изгорелите, да боледува с болните, да куца със сакатите, да хромува с хромите…
Сърце нямам да те прежаля, но нямам очи да ти се радвам, нито ръце да те милвам, нито нозе да те следвам; гръм падна връз мене - мой е грехът; светкавица ме ослепи - моя е нощта…
Не се измъчвай - мъката е за мене. Не се загробвай - гробът е мой.
Не се зачерняй - хвърли черната кърпа, облечи везан сукман, хвани се първа на хорото и се пусни последна. Играй - да звъни под тебе земята, пей - да ти завидят птиците.
Засмей се - за тебе е небето.
За тебе е земята.
Закичи се с трендафил - трендафилът е за тебе. Умий се с роса - росата е за тебе.
Всички пътища са за тебе: накъдето и да тръгнеш, на свое място ще стигнеш, в свой дом ще влезеш, на своя постеля ще легнеш - хубостта ти ги дава.
Всичкото време е за тебе - нощта не те заличава…
… До видело се мята Христоско в огъня на душата си, отровен от мъката си, задушен в примамката на безсилието си, задавен от думите, които се гърчеха в него като голи птичета в отвеяно от вятъра гнездо, което се носи незнайно къде, движено от неведомите сили на черна бездънна прокоба.

IV.
Христоско седи в тъмния ъгъл пред чаша вино и гледа Цеко, който се върти като завързано за тезгяха куче, стига до рафтовете, надига се на пръсти, след това синджирът го връща отново, брои пари и блести бездушно със зъби. “Забравил си е душата в къщи - мисли Христоско, - или я е изтървал някъде из града; колко му е на човек да си изгуби душата!”
Той глътна въздуха, белязан с бели петна от задуха, от думите, които се блъскат в него.
- …оруспия, чиста оруспия ти казвам. Отмъкна ми часовника, швейцарски…
… светих му маслото, щото брата отиваше, а след това братът се ожени, деца завъди, а аз - в затвора. Децата не бивало да знаят, че чичо им е в затвора и ме отписал. А мама ми викаше: “Ще те дочакам, синко, да излезеш…” И ме дочака. Излязох, ей, излязох на бялото видело…
… аз роб й ставам на нея, а тя - при кучето, вика, ще спиш, щом се връщаш по нощите пиян-залян. Аз - пиян-залян! Не е било ден в календара…
… та викам, руснаците пратили спътник на небето да видят Господа, а? Бравос. То и аз едно време, след Първата световна, имах едни биволици, ама биволици да видиш: като ги впрегнах заран в Ямурчово, надвечер в село Мечка стигнах, у свата де. Па като почнахме едно пиене, та после едната биволица, да прощаваш, я хвана диярия и я държа цяла седмица, докато изпихме бъчвата, а жената после и тя…
… ти мене ме знаеш: най-много мразя кражбата, лъжата и псувнята, мамка им мръсна, ама тоя коч ми беше легнал на сърцето…
Дъхът се трепе в душното, като че ли изкачваш баир, гълчавата ти запушва ушите като с памук, виното ти вади душата като поп, сякаш си на изповед, но при Христоско не е седнал никой и той мълчи в зноя на душата си. В кръчмата влизат все нови и нови хора, тя е все пълна и все се намира място за още един човек, сякаш дяволът е наредил тъй - да е по-голяма от земята, на която хората и народите се погубват като мухи.
Най-после идва и Диньо. Той е дерач от същия конвейр, на който работи Христоско, единственият с когото Христоско намери думи за разговор. Няколко пъти той влиза в общата стая за почивка, но там мъжете и жените разтоварваха умората си с груби цинични шеги и неговата селска свенливост не го отпускаше нито за миг, през цялото време се чувстваше напрегнат и ако някой се опитваше да го въвлече в тях, изпитваше глуха, трудно удържима неприязън, която скоро отблъсна всички от него. Въпреки че зимата беше в разгара си, излизаше да почива в задния двор. Беше си домъкнал под капчука един кафез - точно срещу фургона, в който живееше, откакто работеше тук. Снегът не бе успял да затрупа съвсем ръждясалите тенекии, консервните кутии и гниещите рога, копита и други боклуци, но той не ги виждаше - живееше в унеса на собственото си страдание, загърнат в него като пашкул, изпълнен с ненавист, защото нелепата случайност го бе ограбила до дъх - чувстваше се сдъвкан и изплют като кората на изгнил плод.
Христоско почти не познаваше другите работници, знаеше имената само на пет-шест от тях. Мястото, където работеше той, бе отделено със стена, в която имаше прорез, който обикновено бе закрит от заклано животно, и той почти не ги виждаше. Срещаше някои от тях по време на почивката и сутрин, ако се отбиеше в общата стая, но това ставаше рядко, тъй като за по-удобно се обличаше във фургона, а не в общата съблекалня. Освен това почваше работа преди тях и свършваше по-рано, докато те деряха и разрязваха животните. Самотата обаче не му тежеше особено.
Диньо седна срещу него и Христоско попита:
- Кво ново?
- Има ново. Нощес слънцето се отелило и на небето има ново слънце, но никой не знае, щото много прилича на старото.
- Значи, не е ново - рече Христоско, колкото да каже нещо.
- А, ново е, само че няма как да се разбере.
- Ти кво го овърташ? - запита Христоско.
- Не го увъртам, ами съм махмурлия…
Христоско стана, взе наведнъж три бутилки вино и наля. Диньо изпразни на един дъх чашата си и я напълни отново. Изпитаното доволство оживи лицето му, сивопепелявият цвят се олющи и след всяка изпита чаша то се зачервяваше, усмихваше се и ставаше някак лекомислено. А може би на Христоско така му се струваше, защото Диньо започна някаква иманярска история, която не завършила благополучно, защото някакъв новак проговорил точно тогава, когато напипали имането.
- Пропадне ли веднъж, такова имане на същия човек не се явява! - заключи Диньо и въздъхна. - Ама съм купил карта - продължи той, - с която и сляп да съм, ще пипна пендарите. Цял казан турски пендари, съвсем сигурна работа. Триста лева чиста пара броих за картата.
- Излъгали са те - възпротиви се трезвият селски ум на Христоско, въпреки че виното бе започнало да го оплита в паяжината си. - Кой ще ти даде карта за триста лева, като сам може да вземе пендарите?
- Ха, ще вземе. Как ще ги вземе, като човекът е турчин, изселил се е и сега не може да се върне? Вече шеста година чакам сгода - сниши глас той. - Пендарите са край една пресъхнала чешма, има я на картата и я намерих. Работата е съвсем проста - и дете може да я свърши. Вземам прът, дълъг три метра и нахлузвам каскета си на върха му. След това слагам пръта на върха на чешмата; там, където падне сянката на каскета, трябва да се копае на дълбочина три метра и ще се намери казанът.
- И защо досега не си го изкопал? - попита Христоско подигравателно, но Диньо не се усети.
- Лошото е, че цялата работа трябва да стане точно в дванайсет часа през нощта срещу Димитровден, а той се пада през ноември. За да се види сянката на каскета, трябва да има ясна месечина. А през тия шест години времето все лошо: ако не вали, има мъгла, ако няма мъгла, е облачно, сякаш напук на мене - месечина ни веднъж. Но ще има и ще ги найда, ще си жив да видиш - заключи убедено дерачът.
Христоско не възрази повече. Виното го бе размътило и душата му искаше покой, само му стана малко тъжно за Диньо, защото дерачът беше свестен човек, без дувари и долапи, смяташе го за сериозен, а сега му се откриваше друг.
- Ще му сложа край на тоя чекрък! - рече замислено Диньо и го помоли да поръча още една бутилка.
- Какъв чекрък? - излезе от мълчанието Христоско, след като донесе бутилката.
- Тоя, дето го въртим, и дето той нас върти - отсече Диньо. - На всеки човек му е даден един живот като една нива: да я изоре, да я засее и да я пожъне. А ние… кво? Нито орем, нито сеем, нито жънем. Буренът ни е превзел и ни яде. Каменясваме. От нас и мера не става…
- Ти какво се окайваш? - запита колачът. - Жена имаш и деца. Какво повече?
- Жена и деца - провлачи глас дерачът. - С безплодна жена може да се живее, а на лошата и плодът й е горчив. Нямам жена - повиши глас той. - И деца нямам. Превзе ги, отлъчи ги от мене. Сам съм… като Левски на бесилото - додаде той любимата си приказка.
- Не си казвал друг път.
- Кво да казвам, като не е за казване. “Държа те по милост в къщи!” - ми реди. Милост! Съжалил вълкът овцата, та й оставил вълната и рогата. Не ща милост! - изкрещя той и отново изпразни чашата. После продължи по-тихо:
- Всеки мисли, че е по-голям от сянката си надвечер. Едно време беше по-друго - имаше Бог, съвест. Погребахме ги. Сега си крадец, ако те хванат. Ако те осъдят, си убиец, иначе - не! А кой съди? Ти ми кажи кой съди? Ако не знаеш, ще ти кажа. Съди Янев! А ти знаеш ли кой е Янев? Не знаеш. А аз го знам, защото живее близо до нас. Майка му живее в приюта, а той дава стаи под наем. Кажи ми сега, може ли такъв да съди?
- Не знам - рече Христоско, като скришом се мъчеше да преброи колко дребосък му е останал, дали ще има за още една бутилка, или ще се наложи да ходи до фургона, защото вересия не оставяше - беше го срам да прави дългове за пиене.
- Не знаеш! - презрително го заимитира Диньо. - Аз ти казвам, че майка му живее в приют, а ти - не знаеш. Та помисли, къде му е човещината на това лайно? Плува отгоре, щото е чисто лайно. Лайната плуват отгоре - от мен да го знаеш…
- Зарежи ги! - рече Христоско, на когото разговорът тази вечер не се харесваше.
- Зарязал съм ги. Затуй съм купил оная карта. Ще намеря пендарите и ще си откупя децата. Ще й затъкна с пендари гръкляна на оная кукумявка. На, ще й кажа, яж и сери пендари, а на мене ми върни децата! Тъй ще й река, защото тя за пари ме отлъчи от тях. Прав ли съм, а?
- И с казан пендари няма да си върнеш нищо - рече Христоско, като мислеше за себе си, - защото и твоето, и моето имане са като на рака - назад.
Стана и като се олюляваше, отиде да донесе друга бутилка.

V.
На другата сутрин Христоско се събуди с огромна, сякаш изпоядена от рояк оси, глава. Не помнеше кога са се разделили с Диньо, нито как се е добрал до фургона. Едната обувка беше на крака му, но другата я нямаше. Кракът му беше мокър и кален и той разбра, че я е изтървал при прибирането снощи. Затова надяна ботушите, слезе долу, изми лицето си със сняг и тръгна по алеята към “Капана” да я търси. Намери снощните си следи, които се бяха отклонили от отъпканата пътека и откри обувката закачена за един розов храст. Пъхна я под ватенката и влезе в кръчмата.
Пръв в очите му се наби Диньо, който бе седнал в същия ъгъл, сякаш не бе ставал от снощи, само че сега пред него имаше бутилка бира. Други десетина работници, с тревясали лица и подпухнали очи, прогонваха сутрешното треперене на ръцете кой с вино, кой с ракия, кой с бира, а някои с мастика и коняк. Стефан Топуза, изглежда поиска втора чаша вино, защото Цеко се развика:
- Преди смяната - само по едно! И тръгвайте, защото ще закъснеете.
- Кланицата няма да избяга - възрази Топуза.
- Тебе ще изгонят, глупако! - поясни Цеко.
- Кой? - наежи се Топуза.
- Началникът, кой. И пита още!
- И той е гол под ризата си! - на Топуза изглежда му беше крива колата тая сутрин и започна да се заяжда.
- Слушай, Топуз - кръчмарят стана изведнъж сериозен, - тоя ред съм го създал аз и ако не ти изнася, иди си потърси арменски поп!
- Хей, Топуз - извика Диньо от ъгъла, - не търси арменския поп, ами иди на черква в неделя да запалиш свещ на света Богородица.
- Свещ ли? Що да й паля свещ на Богородицата? - хвана се на въдицата Топуза.
- Да те пусне глупостта ти в отпуск, та да има време да изтрезнееш! - сложи капак Диньо и дрезгав смях съпроводи Топуза, който изпсува мръсно, плю и тръшна вратата зад гърба си.
Христоско, който чакаше да свърши разправията, тръгна към тезгяха, но Диньо му направи знак и той отиде първо при него.
- Седни де, - покани го той. Няма ли да пиеш една бира?
- Сутрин не пия - отвърна Христоско. - Пък и време няма.
- Вземи тогава на мене една - примоли се той и на Христоско му стана ясно, че Диньо се заяде с Топуза, за да се хареса на кръчмаря, но му взе бира. Излезе и почувства, че главата му се поизбистри.
Когато влезе в съблекалнята да си вземе от шкафа ножа, вътре ехтеше кикот. Разбра, че тая нощ някой обрал Цено Бекяра. Цено беше стар ерген, прехвърлил четиридесетте; отличаваше се от другите с това, че не пиеше и обичаше да се конти. Разправяше, че имал дванайсет ризи - за всеки месец по една, и не знам колко си костюма.
- Обрали го до шушка - кискаше се Мара, която носеше останалият й от бурните й момински години прякор Кофата. - Оставили само голия му… ергенлък. Цено, не се стряскай, аз и без риза те вземам, само че първо трябва да идеш на ковача да те наточи…
- Кво ще ми точи ковача, мене всичко ми е наточено - ухили се Цено.
- Акъла, акъла да ти наточи - уточни Мара и го удари по рамото толкова силно, че той залитна и усмивката му се превърна в болезнена гримаса. Нов смях изпълни стаята.
- Ей, хайде да почваме, че началникът пак ще пищи - обади се Ваньо Трътката.
- Майната му, да пищи! Ако зависеше от него, часовниците щяха да вървят по-бавно, докато сме на работа - рече Мара, седна на масата и започна да запрята ръкавите си, сякаш щеше да се бори с някого.
- На всички хора Господ дал ръце да работят и уста да ядат, а на него дал само уста, и то да се кара - подхвърли някой.
Както ставаше и много други сутрини, полетяха обиди и шеги за началника на цеха Дребов.
- Маята му такава, какво да искаме от тестото…
- Началниците като Дребов не ги садят и не ги поливат, тях дяволите ги разсаждат да ни мъчат…
- Другари - обади се някой с тънкия писклив глас на Дребов, - колко е часът, та не сте по работните си места? - имитацията беше съвършена и това предизвика нов взрив от смях.
- Копой!
- Спукан плондер!
- Па какъвто е чистичък, каква бяла престилчица има - в пазва го слагам - обади се отново Мара Кофата.
- На плашилото и генералски шинел на окачиш, пак си остава плашило - избоботи Широ. Широ викаха на Димо, който харчеше широко, оттам тръгна Димо Широкия, а по-късно, за краткост, стана Широ.
- Да, ама той е началник и аз него си искам - закикоти се тя.
- И козелът има брада, ама никой не го кани за поп - продължи шегата Широ. - Дребов най-много да ти опикае коляното, по-горе, бас държа, че няма да стигне.
Христоско неволно се обърна към вратата и застина като втрещен - там стоеше Дребов, пребледнял, с треперещи безкръвни устни. Изглежда забелязаха Христосковата уплаха, защото млъкнаха изведнъж. Настъпи гробна тишина. Дребов се съвзе и каза строго:
- Днес на всички пиша закъснение. После да не идвате да се молите! - и излезе кръгом.
- Видяхте ли? Аз на кого казвах - рече със съжаление Ваньо Трътката.
- Тиквеник! - процеди през зъби Мара, но не се разбра дали се отнася за Трътката или за Дребов.
- На умряло куче нож вади! - обади се Топуза.
- На сухо лайно зъби скърца! - допълни друг.
- Потъналата гемия от бури не се плаши! - рече Широ и излезе. След него тръгнаха всички; скоро всеки застана на мястото си и конвейрът заскърца. Пуснаха овце за клане. Христоско се съсредоточи в работата си и не чуваше нито отчаяното блеене, нито виждаше изцъклените им от страх очи. Скоро престана да вижда и ливващата на вълни яркочервена кръв на животните. Не чуваше и скърцането на конвейра. Мислеше за сутрешната случка. Повечето бяха възрастни, улегнали хора, с тежки семейства, а се държаха като деца. Неговата селска сериозност не приемаше това за нормално. Постоянно се караха помежду си, ядяха се един друг, заканваха се, понякога дори и се биеха, но им минаваше бързо, бързо се сдобряваха и отново се караха. Това го учудваше, защото на село за такива думи, каквито си разменяха те, хората не си продумваха цял живот. “Конвейрът - мислеше си Христоско. - Вързани са за конвейра като коне за общ коневръз - и да се ритат, не могат да се разделят.”
“И какво като кичат с подигравки началството? Магарето от прякор няма да умре - упрекваше ги той. - Вредят само на себе си.”
- Хей, бай Христоско, дръж! - извадиха го от мислите му двамата работници Рангел и Пейо, които връзваха овцете и ги окачваха на куките на конвейра. Бяха погнали една бяла, с малки остри рога и пеещо звънче, коза.
- Каква е тая коза? - запита той.
- От стадото е - отвърна Рангел. В това време козата се шмугна под закланата овца и влезе в общото помещение, където работеше бригадата.
- Дръжте я! - викна отново Рангел, но тя побягна и с няколко скока се озова на едно електрическо табло.
Всички зарязаха работата и я наобиколиха, а тя, покатерена горе, ги гледаше с кротко уплашени очи.
- Ох горката, ще я колите ли? - запита възрастна жена.
- Не, ще й баем за здраве - рече Пейо и посегна да я хване, но тя направи нов отчаян скок, кацна за миг върху струпаните на камара сандъци и излетя като стрела в задния двор.
- Ще й хванеш гласа на звънчето - рече доволно жената.
Пейо хукна след козата, но никой не го последва и скоро той се върна, като псуваше дяволското изчадие.
- Отърва ножа козичката - обади се някой.
- Ами, отървала го е. Тук отърване няма - възрази друг.
Скоро всички се върнаха на местата си и конвейрът заскърца отново.
Въпреки това козичката оцеля. Вечерта тя дълго се блъска в телената мрежа, жалното й мекане омилостиви Христосковото сърце и той я подмами с коричка хляб, хвана я за тънките рога и я върза във фургона. Изглежда в стадото тя е била любимка на овчаря, защото бързо се привърза към Христоско и заживя при него - фургонът беше широк и той й определи единия ъгъл. Вечер я връзваше, за да не го буди нощем, но сутрин я пускаше. Единственото неудобство беше, че трябваше да държи отворен фургона, но не му даваше сърце да я държи все затворена.
Отначало я хранеше само с хляб, после купи малко царевица и жито; сено на пазара не се продаваше, а на него не му се ходеше по селата, пък и превоз нямаше, но то не беше нужно толкова. Февруари се изнизваше, скоро щеше да дойде Марта, а от Марта до тревата е един хвърлей време.
Тъй Христоско имаше с кого да разговаря, когато оставаше във фургона, но това време беше все по-малко и по-малко, защото когато не беше на работа, стоеше в “Капана”.

VI.
Христоско беше счупил огледалото в умивалника преди десетина дни и все още не бяха поставили друго, но винаги преди почивката, когато идваше да се измие, мисълта му го предаваше; без огледало дори нещата ставаха по-страшни, защото призракът на лицето му приемаше произволна големина, а очите му виждаха само шестте оголени, черни, разядени зъба и неравните заръбени рани на отхапаните устни.
Тръсна глава, призракът се разпадна на бели облачета и той продължи да мие ножа. По дръжката кръвта беше засъхнала и дълго я човърка с нокът, после изми ръцете си, свали кървавата мушама, но го домързя да измие и нея, въпреки че кръвта щеше да се спече и след смяната щеше да изгуби много повече време.
Мина покрай конвейра, върху чийто огромни куки закланите телета все още потръпваха. Изцъклените очи и острата миризма на кръвта вече не му правеха първоначалното потресаващо впечатление; той дори не ги забелязваше, както дерачите не забелязваха потръпващите, все още живи мускули, макар че продължаваше да ги сънува нощем и да излиза от кошмара им като след дълго бездиханно потопяване във вода.
Седна на кафеза.
- Бай Христоско, ей, бай Христоско! - чу глас зад гърба си, но се направи, че не чува. Нечия ръка го разтърси по рамото и той се обърна - беше Диньо.
- Търсят те. Жена ти те търси, на портала…
Жена му… на портала! Това го обърка.
- Не чуваш ли бе, човек? - с явно раздразнение го раздруса Диньо.
- Чуя, чуя. Ида - успя да изломоти. Привдигна се, но някаква отмала го превзе и тръгна с треперещи нози. Буцата, която от дълго време затъкваше гърлото му, се разми, горещ лъх го люшна от вътре. Излезе по алеята, зимното слънце го ослепи; отново почувства оня постоянен страх от светлината, който го преследваше след неговото нещастие, и заби поглед в разкаляния сняг на пътеката.
За секунда зърна Цвета, която стоеше срещу затворената врата на портала, разделена на квадрати от телената мрежа. Видя я и буцата го изпълни отново, дрехите му внезапно отесняха и той усети острите им ръбове да се впиват в тялото му и да изръгват дъха от гърдите му. Забави крачка. Хубавата й едра снага го изпълни с безкрайно презрение към себе си. Искаше да потъне в земята, но тя, немилостивата, го държеше.
Когато отново вдигна глава, беше на крачка от нея. За миг мярна лицето й: тъжно и бяло, но избягна насълзените й очи. Забеляза, че гумените й ботуши са целите в засъхнала черна кръв и мислите му съвсем се объркаха.
- Христоско, Христоско-о! - проплака Цвета и падна на гърдите му. Ръцете й се плъзнаха по раменете му, притиснаха го и той се усети неподвижен. Безкрайната му мъка го заключи и не успя да каже нищо, само изскърца със зъби.
- Прости ми, Христоско, и си ела! - изхълца тя.
Молбата за прошка изплющя като камшик и го разряза. Измина един безкраен миг, преди да се свести от удара и да отговори:
- Простил съм ти… а за мене място… там няма.
Напрегна волята си и успя да я отдели от себе си, но все така отбягваше очите й. Цвета се застоя с усилие и продължи да плаче със сподавен, преглъщащ сълзите, стон. Този стон го върна далече във времето, което смяташе, че е погребал.
Режеха с Цвета царевичака и седемгодишният им син Киро хленчеше и искаше непрекъснато сърп и той да помага, но Христоско не позволяваше. Отиде до кантона за вода и когато се върна, свари Цвета да превързва порязаната ръка на детето. Това го разгневи, тя му отвърна нещо и я удари през лицето. Рукна кръв и той, разгневен още повече, я натири да си върви в къщи. Вечерта, след като си легнаха, от не я се изтръгна същият стон, тя се притисна към него, от очите й течаха обилни сълзи и обливаха лицето му, докато го целуваше топло и предано. Отдаде му се силно, страстно и на него му се стори, че за първи път я облада докрай.
Сега в него се надигна същата вълна, кръвта му загърмя и той забрави себе си, света и мястото, където стои: стана само мъжът - безпаметен, силен, неутолен. Пристъпи крачка към нея, но тя, изглежда, усети инстинктивно какво става с него, вдигна ръка, сякаш да се отбрани и всичко рухна.
Той се обърна рязко и се отдалечи бързешком, уплашен, преизпълнен от гняв към себе си.

VII.
Тая вечер Христоско не отиде в “Капана”. Поседна във фургона уж за малко, но очите му се обърнаха наопаки - в друго време: под големия бряст, на края на селото, където чакаше Цвета. Тя дойде в мига, когато последният слънчев лъч се заби в земята и от нея изригна мрак; мракът се разпростря бързо и ги скри от големите любопитни очи на селото, които денем оглеждаха всички посоки на хоризонта, но вечер, преди да се затворят, брояха стъпките и отбелязваха кой къде ходи, с кого се среща, какво прави, за да не остане нищо скрито и да не бъде изненадано от непредвидена вест. Христоско и Цвета знаеха това и влязоха в недоправената къща на Кънчо Таука.
Усети топлото рамо на Цвета, нейното премаляло тяло се отпусна в ръцете му; той се стъписа, но ръката му се плъзна по шията, напипа топлите й тръпни гърди, откри раменете й; месецът надникна през зейналия прозорец, усмихна се и ги освети; нощта се разпадна и той полетя. Когато се върна, Цвета плачеше и преди още да я беше пуснал плачът, си тръгна.
Свит в мрака на фургона, той улови нишката на живота си: дълго се изкачва по нея, докато, задъхан и тръпен, попадна на мястото си, където светеше със светлината и дишаше и издишаше въздуха с еднаква наслада, без отличие.
Дълбока и светла бе нощта в очите му: с исполинско небе, светеше с безброя на звездите си. Златна луна поръси сенки по земята; сенките се кълбяха, искряха и обгърнаха с тайнственост душата му, която запретна лакти и замести светлината: от скалата на Самодивското изригна жена-самодива - той я видя ясно, макар че бе прозрачна като пролетна мъгла.
Той се настани във всяко нещо, сякаш щеше да бъде завинаги, както беше настанено селото, от което черковната камбана отнасяше хора, но хората не намаляваха, както зимите и жътвите не отнасяха нищо от полето.
Стресна се отчаян, сякаш светът бе изтървал внезапно усмивката си.
“Бог да ми е на помощ!” - въздъхна той и се усети неподготвен за света. По-рано зад мълнията виждаше дъжда, зад дъжда житото, зад огнения змей на слънцето - деня, който започваше и свършваше безначален и безкраен.
Усети се незван гост, в края на трапезата, до който не стига хлябът и виното; само трохи, трохи от… пясък.
Сърцето му заблъска, сякаш в него се блъсна ехото на живота, с безбройни гласове, които не отвръщаха на ничие повикване или стон; не, те просто съществуваха сами за себе си като отделни звуци, срички, думи; понякога думите се съединяваха, съюзяваха се и добиваха някакъв смисъл, или подобие на смисъл, но той бе също толкова трудно доловим, толкова непознат, че Христоско не можеше да се домогне напълно до него, до усещането, че всичко това има някаква посока.
Неизлечима жажда, жажда повече от глад, по-голяма от страх - постоянно вцепенение - от него се мъчеше да изскочи като удавник над тежестта на водата, но тя го притискаше със сила, която той не разбираше, но беше цял във властта й.
Имаше време, когато се чувстваше определен от присъствието си в селото, на къра, в Цвета, в децата, в умората - един затвор, който му даваше повече свобода от цялото му сегашно съществуване без длъжност - не беше нито мъж, нито баща, нито съратник - бе изгубил сърцето, което му даваше сърце за живот. Бе живял в подчинение: да оре, да сее, да жъне, да седи вечер край огнището, загледан в играещите пламъци, чиито причудливи превъплъщения го изпълваха с нежна тъга по неуловимата и неразгадаема магия на собственото му същество, което веднъж виждаше в пламъка алчен и ненаситен звяр, който ръфа лакомо дървото, а само след миг се превръщаше в тръпна нестинарка, която играеше върху жаравата с нежните си нозе, заплетени в алена фуста, или в разгърден ездач, чийто кон се втурва с развятата си грива в пламналата паст на залеза. Неизлечимо бе желанието му да разбере собствените си превъплъщения в нещата, които имаха все един и същи имена, но никога не бяха едни и същи; в тях имаше повече скритост, отколкото яснота, повече несигурност, отколкото сигурност, макар че свидетелстваха постоянно за себе си. Загледаше ли се в Млечния път, се питаше накъде води той, защо трепкащата звезда полита и изчезва изведнъж, но небето си остава цяло и недокоснато, от каква скрита мъка се топи лицето на луната и защо след време засиява отново непокътнато - всичко това го караше веднъж да се чувства на свое място, сякаш всичко му подвластно, а друг път - сякаш е протегнал ръце да откъсне някаква невидима ябълка, напрегнал се е докрай и всичко в него звъни и… аха… ще се скъса и ще се разпадне на хиляди малки парченца, всяко от които боли още преди да се е откъснало.
Христоско викаше на помощ думите, но те бяха безсилни да поберат в себе си мъката му, защото ги ограничава мисълта, а мъката не е мисъл - тя е човек, друг човек, който гори върху кладата на сърцето си и се извисява над пламъка, над дима и, макар че е завързан, е готов да се роди отново някъде другаде, там, където искри надеждата, но тя бе отлетяла някъде в далечното недостижимо минало, за което още не е открит път, и никакви превъплъщения не могат да я върнат дори за миг.

VIII.
- Деца - каза тая нощ Христоско на децата си, - аз погребах дядо ви Гиго. А дали вие ще погребете мен и дали вас ще погребат децата ви, да остане тъй нанизан светът - човек след човека и да продължи да се движи, както се е движил досега от само себе си и от Бога? Човек се търкаля като снежна топка по стръмно - никой не може да се спре, нито може да се отърси от дните си и туй, дето е насъбрал през тях.
Когато Бог отлъчи някого от другите хора, той му дава и по-други очи - да вижда с тях, а не само да гледа. Дядо ви Гиго беше отлъчен човек и защото разбираше човешките работи, приказката му беше все натъкмена. Веднъж той ми каза:
“Като впрегнат магарето и окачат на пръта стиска сено, то върви след сеното и влачи каруцата. Тъй и людете вървят след стиската си и влачат своята каруца. Човек се познава по стиската. Един гони пари и имот, друг - чест и достойнство, трети - големство, четвърти Бог знае какво, всеки според маята и мярката си.
“Суета на суетите” - е речено в Еклесиаста. Свинята сънува пълна копаня и топла кочина. Туй, що прилича на магарето, загрозява човека. Туй, що прилича на човека, не отива на магарето.
Което е, не е едно и също на две места. Което е днес, не е същото утре. Най-голямата муха е по-малка от най-малкия бръмбар. От гъсеницата излита пеперуда.
Има и друго:
Комуто е писано да го обесят, не може да се удави.
Има и трето:
Човеците умират, но човещината остава. Туй му е стиската на човека. Другото е лъжа.”
Тъй ми рече дядо ви Гиго тогава.
Заклинам ви да ме погребете при него - време мина и един гроб ще стигне за двама ни. Човек умира лесно, когато знае, че отива на свое място…

IX.
Нощта бе изцедила червенината от лицето му и то бе жълто, хлътнало; очите му гледаха мътно - пресъхнали извори, без мекия блясък на дълбината; очи не за празник, а изпосталели кучета, които дремят в сянката на зимата; просяци, които не са чули звъна на блюдото; но не - всичко е без значение - и с очи, и без очи трябва да се стегне, да върви - слънцето не чака, изкачва се, буни небето и то ехти; облакът - вода и пламък едновременно, изтича, точи въздуха - сега може да въздъхне и въздъхва дълбоко, отчаяно, сякаш останал без сили да си поеме нов дъх, но не…
Събужда се. Вчерашното утро е оживяло в днешния сън. Навън пак вали и той залепва нос на малкото прозорче на фургона. Дълго се взира, докато потъна в него.
- Излишен си, излишен - рече Христоско на дъжда, който свличаше мръсния сняг от покривите, защото в ума си имаше друг дъжд. - Дъждът прави живота, а ти какво правиш? Кал - ето това правиш! И мръсотия. Падаш на голо, ялова ти е капката. Роден си за семка, а влачиш чернилка. Ялова е светлината, която си откраднал от слънцето, затуй си мътен.
Предназначение нямаш: жито няма да станеш, нито трева, нито цвете, нито дърво; листо няма да измиеш, нито пъпка, нито лъч, нито песъчинка; чело нямаш, очи нямаш, не дишаш - мъртъв си, гной влачиш, трън в окото си, скала, къртичина, змийски език, отрова за рибите, за врабчето, камък в стомаха на земята, сажди, пепел, цимент, поливаш стърнища; без език си, прогнил зъб; скърцаш, не ромолиш; не си зелен, не си син: сив си, бездомен; червеи храниш, невестулки къпеш, клони кършиш, ломиш дървета, хапеш корените, ръфаш костите на умрелите, крадец на светлина, помийна яма; реката щеше да те изплюе, ако имаше устни.
Иди си, пръждосай се, качи се на небето, измий се, дано се освестиш.
Но дъждът не чу гнева на Христоско: цяла неделя, денем и нощем свличаше ръжда от небето, дращеше с нокти покрива на фургона и не му даваше мира. Чак на следващата неделя вятърът свирна и го обърна пак на сняг.

Х.
На Бъдни вечер в “Капана” бе необичайно весело. Най-напред Цеко разигра лотария по 50 стотинки за бутилка коняк, защото била последната. Пусна сто билета, които бяха купени за нула време, защото предния ден бяха получили изплащането. За нещастие на желаещите да спечелят бутилката, в лотарията взе участие и самият Цеко и печелившият билет се падна на него. Тази лотария за сетен път показа, че съдбата си има предпочитания и на един показва средния пръст, а друг и да го замери, пак ще е с късмет. Всички молеха лотарията да се повтори, но Цеко искаше всичко да бъде честно и не се съгласи. И той сигурно би устоял на думата си, но молещите бяха толкова много, че го трогнаха и той се смили. Не пусна втора лотария, но обяви конкурс: който кукурига най-хубаво, ще получи бутилката. За обективност беше съставена тричленна комисия, в която бяха посочени Цеко, като собственик на бутилката - за председател, Теньо Дъбака и Щерьо Щърбата - за членове, избрани по вишегласие.
Когато Христоско влезе в “Капана”, надкукуригването беше в разгара си.
- Кукуригу-у-у! - пропя петел с дрезгав глас, съпроводен от гръмогласен смях, и Христоско се стъписа.
- Кукуреку-у-у! - отговори младо петле. Без да иска, Христоско се бе оказал в центъра на кръчмата и запримига объркано, защото не беше в течение на нещата. Това разсмя още повече препълнената кръчма.
- У, бре!
- Де, бре! - се запровикваха от всички страни кикотещите се работници.
- Дръжте го да му ударим ножа!
- Дръжте младото, младото петле!
- Не, герестия!
- И-и-и-х!
- Бреех!
- Уха-а! - крещяха наоколо.
Някой удари бутилка в пода и тя гръмна, но смехът и дюдюканията удавиха гърма.
Христоско продължаваше да стои зашеметен от врявата. Помисли, че викат и се смеят на него и се повърна назад. Ново кукуригане отвлече вниманието от него. Този път петелът се обади с отчаян прегракнал глас.
- Тоя петел е махмурлия, дайте му бутилката! - ревна някой .
- На него, на него! - заскандира множеството. Следващите кукуригания не възбудиха интереса на полупияната кръчма и тя отново заскандира:
- На махмурлията, на махмурлията!
- Глас народен - глас Божи! - рече Цеко и към него единодушно се присъединиха двамата членове на комисията.
Бутилката бе присъдена на Стефан Топуза, който бе наподобил махмурлията петел.
- Само че аз коняк не пия! - рече той, като взе бутилката. - Менявам я за вино.
- Давам пет бутилки - подскочи Тандема, който пиеше само коняк и свършекът му тази вечер беше живо нещастие за него.
- Давам една каса! - закопа го боботещ глас.
- Две каси! - не остана назад друг мераклия.
Започна наддаване. Тандема образува набързо група. Най-после залогът спря на 20 каси вино, защото Цеко обяви, че няма повече. Седем души от саламджийския отдел, начело с Тандема, спечелиха бутилката. Цеко извади касите и Топуза застана пред тях.
- Да е хаирлия! - извика високо той и се чукнаха с Тандема.
- Да е хаирлия! - отвърна Тандема и двамата щастливци надигнаха бутилките. След това Топуза с широк жест подкани:
- Хайде, наздраве на всички!
Настъпи кратко стълпотворение. Чевръсти ръце заизпразваха касите и скоро цялата кръчма екна от наздравици. Някой мушна в ръцете на Христоско бутилка с вино и се чукна с него.
- Наздраве - отвърна той, вкара пръст в гърлото на бутилката и тапата се удави във виното със звучно “пльок”. Той изля няколко глътки в гърлото си и то тръгна по тялото му като селски разсилен с барабана.
“Я хайде, лозе, леле да те зарежа,
да те зарежа, да те порежа,
да те зарежа, да ти полея,
на всеки корен бялото вино…” - подхвана някои и Христоско се понесе далече, далече…
… Спря коня на синура и се обърна: пред него лежеше права и сочна браздата, обгърната от прозрачен синкав воал, изтъкан от съприкосновението на слънцето с влажната топла утроба на земята; ноздрите му усетиха чистия й дъх, който премина в кръвта му, набъбна и го наля; приклекна, потопи ръцете си във влажната лепкава пръст и те пуснаха корени, по които се заискачва животворната сила, и той се превърна в зелено дърво: клоните му се извисиха високо-високо, вятърът ги обгърна и го люшна. Разлистен, той пое дълбоко дъх, надигна се на пръсти и небето го изпълни до последен предел.
Песента свърши, но той продължи да стои неподвижен и ням.
- Ти кво си се оклюмал така? - го попита мъжът, който му бе дал бутилката.
- А, нищо - излезе от унеса си Христоско.
- Кой те докара на тоя хал? - изглежда на мъжа не му се мълчеше и се мъчеше да го заговори.
- Един кон… Отхапа ги - отвърна той и се помъчи да се усмихне, но отхапаните устни само се разтегнаха, оголиха още повече зъбите му и той почувства, че човекът потръпна и отвърна очи от него. Уж беше навикнал на тия реакции на хората, но пак усети, че въздухът го стисна за гърлото.
- Казваш кон, а… Добре те е наредил - съчувствено закима мъжът. - А мене - машината. На глей - показа той скритата си до този момент лява ръка, от която бе останал само палецът. - Пак милостива излезе пущината, остави ми палеца да се чеша там, дето не ме сърби - с крива усмивка добави той. Помълча малко и запита:
- Ти кво работиш?
- Колач съм - отговори Христоско и надигна бутилката.
- Ви е колачите сте добре… пара мажете - рече с нескрита завист човекът.
- Пари.. Вятър… - на Христоско му се искаше да му каже, че цял живот би работил без пари, само и само да си върне образа, но го досрамя. В това време около полуизпразнените каси се надигна врява и мъжът се отплесна.
- Не може така - викаше Топуза. - Стига аванта! Трампя вино за мента. Бутилка за бутилка.
- Кво му стана на Топуза? - затюхка се сакатият. - Нивга не е бил пинтия. Сигурно някой го подкокоросва. Ще ида да видя - рече той и скочи.
Христоско остана сам. Уж виното, което изпи, бе малко, но тялото му се отпусна. Надигна бутилката, но тя бе вече празна.
“Свят! Един с една, друг с друга мъка!” - помисли си той, като си спомни за осакатената ръка на мъжа. Неволно направи сравнение със себе си и усети, че му завижда: съгласен е да даде ръка, крак да му изтръгнат, но само да не е това.
Стана, отиде до тезгяха и се върна с бутилка мента. На масата се бе върнал сакатият с две бутилки вино.
- Много си чевръст - рече той. - Изглежда парата те бие. Топуза е хавер, на мене не може да ми откаже. Но добре си направил, виното свършва и ментата ще ни дойде добре - бъбреше и същевременно с неподозирана сръчност изби тапите на бутилките, като ги удряше в тока на обувката си. - А наздраве! - каза, чукна се и като отпи, попита:- Как се казваш?
Христоско си каза името, допря бутилката на долните си зъби и изля част от нея в устата си.
- Добре те е наредил тоя кон - и пиенето не можеш да си пиеш сладко - съчувствено рече той. - Аз съм Цильо, Сакатия ми викат… Зле си, но аз съм по-зле. От майстор саламаджия станах метач. За 320 лева (курсът на парите е преди смяната през 1962 г.б. авт) работя. Точ в точ - за 80 бутилки по половин кило вино. Вари ги, печи ги - толкоз са - ожали се той.
Христоско искаше да възрази, но врявата отново нарасна и той се обърна назад. В отсрещния ъгъл беше пламнал бой. Цеко се мъчеше да ги разтърве, но никой не го слушаше. Размахваха се юмруци и бутилки. Топуза беше грабнал една празна каса и насмиташе всичко пред себе си, докато някой го удари с пълна бутилка в главата и той се свлече на пода. Хвърлена напосоки бутилката удари в лицето кръчмаря и той рухна като покосен.
Настъпи хаос, огласян от див пиянски вой и рев. Кръвта и виното се смесиха. Неколцина лежаха на пода. Боят стана всеобщ. Всички бяха наскачали и с някакво диво ожесточение и стръв се нахвърлиха един срещу друг. Само Христоско стоеше все още на масата си с вцепенена от виното глава, с широко разтворени неразбиращи очи. Една бутилка хрясна прозореца до него и върху главата му и масата се посипаха ситни парчета стъкло. Това го извади от вцепенението и той поиска да си върви, но на вратата хората се блъскаха и биеха и никой не можеше да излезе, пък и той беше много пиян, та не можеше да си пробие път.
- Ех, майчице-е-е - пищеше някой.
- Дръж се оруспийо-о-о…
- О-о-ох…
- Ах, мамицата ти-и-и…
Христоско поиска да се повърне на масата, но някой го удари с бутилка по главата. Изохка глухо и полази на четири крака, стигна до масата, там някой го ритна по ухото и главата му писна, притъмня му за миг, но успя да се привдигне. Срещу него зейна счупеният прозорец, но отвън имаше мрежа. В помътнената му глава се мярна Цвета, така както я видя на портала - разделена на квадрати и напрегна сили. Мрежата се поддаде, той се напъна с цялата си тежест и полетя надолу. Зъбите му заораха в земята, отново му притъмня, но впи нокти в пръстта и запълзя, мучейки като животно.
В кръчмата боят продължаваше. Някой счупи бутилката на Цильо Сакатия и той едва успя да се промъкне зад тезгяха. Нагази в счупени бутилки и разлят алкохол. Нямаше вино и той успя да докопа на витрината случайно оцеляла бутилка ракия. Седна на една каса, отвори я и, защитен от тезгяха, спокойно отпи. Тук, зад тезгяха му беше спокойно и хубаво. Отпи отново и ракията му се услади.
“Ще мина на ракия от утре” - реши той. Извади цигарите и кибрита. Да запали! Нека диванетата да се бият!
Щракна клечката и огнен пламък то ослепи. Наситеният с алкохолни пари въздух избухна, пламъкът се изви, облиза тавана с вихрения си език, полегна обезсилен на пода и отново се въззе по рафтовете.
Див ужас изпълни кръчмата. И макар че настъпи невъобразим хаос, подивелите хора заискачаха през прозорците и вратата. След това се сетиха за пребитите и ги извадиха, вече по-спокойно и организирано. По-досетливите успяха да разбият склада и да изнесат касите с пиенето, но никой не се сети да гаси пожара. След половин час кръчмата гореше като факла.
- Бог да прости “Капана”! - рече някой и това като че ли бе сигнал за ново веселие. Награбиха бутилки и тръгна ново “наздраве”, което заглуши окаяните охкания на пребитите и опърлените. Междувременно повечето от тях се бяха съвзели и също награбиха бутилки.
- Ех, майка му мръсна, кой ме е наредил така? - ревна Топуза, след като дойде от несвяст, но го усмириха с бутилка ментовка.
Щом някой викнеше “наздраве”, цялото множество му отвръщаше, виеше и се кикотеше неистово.
Някой запя “Черен влак се композира”, други подеха, трети скочиха и заиграха хоро. Скоро то се изви около горящата кръчма и я опаса цялата. Земята се разтресе от тежките стъпки на пияните, небето се разтърси от нечовешките им викове и крясъци.

XI.
Когато пламна “Капана”, Христоско вече беше се добрал до фургона. Отворената врата зееше като око на пещера срещу звездната нощ. Той полази на четири крака по стълбата, стигна до дюшека с одеялата, но не ги отметна, а легна върху тях. Усети някаква топлина до себе си и се притисна до нея. Ръката му напипа гореща, обрасла с козина кожа, плъзна се по нея и стигна до рогата. Беше козичката. Тя се размърда и поиска да стане, но той я хвана за рогата, укроти я и я сложи до себе си. Тялото му се изпъна, почувства познат трепет - Цвета лежи до него. Той я прегърна, но този път тя не се отдръпна, само простена като тогава, в онази нощ, когато, както му се стори, я облада за първи път докрай!
… Христоско излезе от фургона и дълго повръща. След това седна на стълбата и загледа с празни очи в безкрайната звездна паст на Вселената. Морава звезда се откъсна и полетя надолу, но той не я видя.
На зазоряване “Белият лебед” рухна. Диньо дерача се приближи и се изпика върху една димяща греда. Пияното множество го последва.
Едва когато се разсъмна съвсем, потърсиха кръчмаря Цеко, но го нямаше. За Цильо Сакатия никой не се сети - той беше изгорял зад тезгяха напълно щастлив…

1976 г.