Иван Странджев

ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ПОЕЗИЯТА

Само си мислех, че думите ще го направят:
както мостът над празната река пренася живите,
както пролетният цвят на дървото узрява в плод,
както облаците доказват небето…

Само си мислех с усилието на стрък трева,
с тихите взривове на хлорофила в крехкото й стъбълце
превеждах себе си на минути и часове,
на тайни и прозрачности.
Само си мислех…

Къде ли съм се запилял със мислите си?!

ЗИМНО ВЛЮБВАНЕ

І.
Вървеше по безкрайна улици.
Над нея се прегръщаха
измръзналите клони на дърветата,
вървеше под небе от ледени прегръдки
и въздишки
в Пловдив,
моят град -
по-възрастен от любовта,
на прага на привличането.

ІІ.
Сама със него беше.
Минутите броеше равномерно
с токчетата от нозе на сиви скакалци,
със пръсти от клавиши
на забравено пиано
/само белите/.
Със него беше,
но не приличаше
на Пловдив,
моят град
и моите измислици за него.

ІІІ.
Опита се да се отдалечи, но бях и там,
на моста върху гърбицата,
и срещу дъждовната аптека,
пред пощата,
и под стрехите на измръзналия римски град,
под пластовете от култури и от смет,
до скелета от древни запознанства,
във неговата непозната писменост -
на Пловдив,
моят град
разлистен.

КАЗИМИР МАЛЕВИЧ

Бял стих
на
бял лист.

РИМСКИ СТАДИОН

Сърцето остарява.
Аз вече не разбирам думите му,
не разбирам прошките и неговите милости.
Сърцето остарява.
Остарява както се движи
и както бърбори.
Едни и същи едносрични думи
подскачат
до гърлото ми
и пропадат във стомаха -
гладът ми вече е заситен.
Сърцето остарява,
то нищо не иска да каже
само бърбори,
то иска да е камък изпълнен със спомени.
Какъв опасен опит
да замълчиш
над белия прашец на думите!

А по каменните стъпала
сенките
на бъдещите майки
плачат.

ВЕЛИКАТА КИТАЙСКА СТЕНА

                на Тенко, Зарко и Мариан

Някой разсеян бог
е изпуснал върху земята
скъсания си ланец…

И времето е спряло
преди да бъдем тук…

СБОГУВАНЕ С ОКТОМВРИ

                   Така натоварен,
                   не мога да помръдна от мястото.
                                            Стефан Юрковски

…вземам прозореца
и почернелите клони на черешите отвън,
стволовете на дърветата
до половина в бели чорапи, а после - тъмни поли,
шумът от реката,
камъчетата в нея и есенните листи -
те се движат по водата, но не са живи,
вземам огъня в камината и студът след огъня,
подсвиркванията на вятъра във гърлото на нощта
и птицата, която няма кой да стопли,
вземам крилете с пролетни цветя
от покривка върху масата
и дървените ребра на голотата й,
изтънелите й нозе
и спомена за плодове и сладост,
вземам утрините с мирис на гора и мед,
синкавия въздух над тревите,
пощата
и желанието на другите да ни говорят,
и говорят,
вземам леглото и тишината на твоето дишане,
остатъците от сънищата
и белега от неказаните думи,
вземам стълбите и тайнствените стъпки върху тях,
прахта от очакването и влажния дъх на раздялата…

Останалото ще живее
през зимата
без мен.