БЯЛОТО ПОЛЕ
БЯЛОТО ПОЛЕ
Разстоянието между нас сега е
като разстоянието
между два съседни стиха.
Трябва бялото поле
да разчетем.
Иначе
се губи смисълът.
ПОТВЪРЖДЕНИЕ
Обгърнат от дълбокото му тайнство,
човека потвърждавам.
Видях руини, пропасти и пепел от отминалите векове.
И себе си видях в тълпите, запокитени от вятъра
над времето, което в нас се мята,
и над пространството смълчано -
без бряг и без посока,
ала неизчерпаемо
и винаги готово за живот.
Чух да потраква гладни челюсти смъртта,
която като мъдър селянин
над бурените на живота гръб привежда.
Днес до брега на своето рождение доплувах
и вървя неотменим.
Човек не надживява сянката си, но остава тук,
в душата на света и на предметите.
Като освободените ята напролет той прелита
от пещерата на плътта до храма на душата.
И онзи, който влиза в огъня и става огън,
не себе си - той сътворението на човека продължава,
за да узакони света, където и да бъде,
когато и да бъде…
Врати разтваря
за идващия миг,
а сякаш цялото безкрайно време изговаря…
ЕЛЕГИЯ
Към едно небе от небеса се вглеждам - и съм гневен,
че отново съм обречен да се влача между чужди,
че не мога
себе си да разпозная, че се блъскам
в димните завеси на победи,
чийто празнични тръби вещаят
ново генерално поражение;
че съм сам-самичък сред тълпите
и изпитвам ярост,
че съм жалък в своята жестокост
и жесток със своето безсилие.
Изтъкан съм от желание нелепо да говоря нежно,
ала въздухът не ми достига -
моят глас скрибуца и е зимен.
До върха на ноктите съм гневен,
че е шумен панаирът, но безцветен,
че остават маските едни и същи,
че са проиграни всички роли,
но играчът
най-щастливи бъднини очаква.
Тъжно ми е още,
че гласът не ми достига да извикам:
- Хей, поети,
нося “Много здраве!”
от запушеното гърло на вулкана,
от затвора на една надежда,
без която
всички тук сте мъртви!
ЗИМА
Без шепа лято в джобовете, без нотна стълба в сърцето
снежния ден прекосяваме - пак след трохата сме тръгнали…
Сякаш в душите ни зъзнат гладните сиви врабчета
и ни причаква съдбата с опната прашка на ъгъла.
Скърцат със зъби снежинките, вятърът блъска унесено
сивия гонг на небето с удари равни и тъпи.
Къси са дните на зимата като въжета за бесене -
все не достигат пътека - здраво на нея да стъпим.
Стъпки след нас не оставяме - злобният сняг ги погребва,
и като сенки се носим - чезнем в безкрайната пустош.
В чужди души ли се лутаме, та сме така непотребни,
или сме неми мишени - стръв за циклопите с пушките?
Дяволът сякаш е купил с купища злато Земята:
целият свят е разграбен, всички врати са заключени.
Като зад телени мрежи в чуждата воля се мятаме -
адът е в нас и в душите ни вият овълчени кучета.
Пада простреляно времето… Нощ като пропаст бездънна
жълтото слънце поглъща, чак до небето се вдига.
Няма къде да се денем и се преселваме в тъмното
с кърваво цвете на устните, с ледни висулки на миглите…
БОЛНИЧЕН ПРОЗОРЕЦ
Достатъчно е мъничко крило, за да усетим ненадейно,
че нашето присъствие е неподвижно,
че неподвижни са и нашите победи,
поражения
и бягства…
В неделен ден това е по-жестоко: споменът минава
с невехнещия цвят на слънцето и с чудесата
на вятъра,
от който никнат някъде далечни минзухари.
Наслада е да дишаш,
да довериш душата си на светлината
и яхнал мислите,
на самотата телените мрежи да прескочиш.
Наслада е да имаш
това, което ти отнемат всекидневно.
Наслада е да бъдеш
това, което си могъл да бъдеш.
Сърцето ти тупти
и ставаш къс от някаква безкрайност,
огласяна от звън на наковални
и гласове на гръмки водопади.
…Внезапно
мигът отсича като брадва всеки звук
и зее празното небе.
Настава тишина,
в която
несигурността добива най-голяма сигурност
и нашите души се блъскат,
а в тялото ни става все по-тясно.
Страшно е.
Превръщаме се в спомени
за свободата…
ЗА ПТИЦИТЕ ПРЕМЕСТВАШ ХОРИЗОНТА
За птиците преместваш хоризонта
и никаква стрела или куршум
не ще ги никога догони.
Рисуваш като корабно платно живота,
а вечността - без очертания -
едва забележима пъпка върху клона.
Като катерене по стръмнина е твойта обич,
а нежността ти - подранило ято,
което влиза в своите владения през облаци
като знамение на идещото лято.
За всекиго измисляш по една съдба красива
и в нея ненаситно се оглеждаш -
ти - клас и сърп сред запустяла нива,
в която жънеш ветровете на надеждата…
НАДЕЖДА ЗА ВСИЧКИ
Сизиф тика своя камък нагоре, ти - своя хляб…
Камъкът ще се търкулне надолу, хлябът ще бъде изяден.
И отново проклятието ще замахне и с удар сляп
ще отсече звездния клон на нощта, за да пропаднеш отново в ада.
Миналото расте и скъсява нескопосания ти живот
и прави по-близка смъртта - светлината в дъното на тунела,
към която тича твоето обладано от демони същество -
след съдбата, която с една ръка дава, а с двете - отнема.
Тоя сатрап - животът, дори не загатва, че твоята крехка мечта
ще проходи, че не е илюзия, нито фантазия луда
будният сън, в който от взривения тъмен пашкул на плътта
излита красива и вечна на душата ти волната пеперуда.
Сизиф тика своя камък нагоре, ти - своя път.
Евнусите дъвчат своята вечна покорност покорно.
Търговци на скалпове и на съвести продават евтина смърт.
Поетите пеят поединично, армиите и полициите - хорово.
Обхванат от страх, Гюро Михайлов пази своя тревясал окоп.
Влюбени млади войници полагат клетва - на смъртта се обричат.
Ентусиазирани държавници копаят на народите общия гроб.
Само храбрият Швейк марширува назад и проектира надежда за всички.
УТРИННА МОЛИТВА
Върти педали тишината…
Тоя изтощен до изнемога, плътен
и изтъкан от съпротива въздух се отмества бавно.
- Слънце, с очи дари движението на света
и посочи му пътя,
цветето открий
и на пчелата помогни да поработи славно.
А на човека тъмен,
между живота и смъртта притиснат,
дай дъх, ако потрябва, с грях му заслепи душата,
та цял живот като рефрен
да си повтаря тази ведра мисъл:
„Как хубаво е да откриваш светлината!”
ХХ ВЕК
Съборихме небето - зейна бездна,
която без остатък ни погълна.
С избодени очи нощта ни гледа
и няма път обратен - да ни върне
край шатрите, където прецъфтяха
на светлата ни вяра божествата
и минзухарите на древните огньове,
които освещаваха Земята.
Безкраят стяга своите окови
и обкръженото човечество се мята,
уплашено от необята на Всемира,
все по-навътре в себе си, към нови,
по-трайни брегове…
Но от душата
друг Космос с милиард звезди проглежда.
Дори неукротимата надежда
се мята в усмирителната риза
на нямата безкрайност, от която
Земята, развенчана, плахо слиза
от пиедестала на сърцата ни и чезне
като прашинка сред космическите бездни…
МИГ
Бяхме забравили свечеряването.
Сякаш завинаги имахме слънцето
и песента,
която подскачаше
от клон
на клон.
Сега
през игленото ухо на залеза
всичко изглежда съвсем различно.
Възторгът си тръгна.
Тревата бяга от естествения си цвят.
Реката се дави в нощта.
Мравка
пресича
пътя
на пшеничено зърно.
Балсамирани мумии се надигат:
мъртвите сочат пътя на живите -
учат ни как да живеем.
Мълчанието
се цели
и стреля от упор
право
в сърцата ни.
Отминаваме,
сякаш нищо не ни унижава.
Точно в този миг
губим душите си.
Завинаги.
OБЯВА
До всички! До всички! До всички!
Цирк „Глобус” подготвя програма.
Спектакълът - днес или утре.
Сега репетира усилено.
Държавни глави
над обезглавените нации се веят.
Марионетки дирижират
свободата на съвестта,
свободата на словото,
свободата на вярата.
Генерали със златни лампази
разиграват живота на карти.
Нискостеблени гении
проектират небе
за подземното бъдеще
на подземните царства
на победителите.
Високопоставени акули
съставят меню за победния пир.
Поетите духат в своите вятърни мелници
и мелят лъжи
и звезди
за парадния черен ревер на победата.
Всички се готвят.
Академиите освобождават човека от съвест.
Професори дресират акули и паяци.
Дресьори водят катедри по етика
и естетика на убийството.
Агрономи
сеят пшеница и жънат брадавици.
Бебета пият уран.
Факирите гълтат антени.
Антените раждат джуджета.
Барабаните бият,
тръбите тръбят:
„Всички са готови
до крак за победата
да умрат!”
Непобедимите армии
положиха клетва за вярност.
Велики небесни
и морски армади
заемат позиции.
Угоените явни и тайни полиции бдят.
Последна атракция:
на арената маршируват войници
с консерви в търбусите,
а народите дъвчат земя…
УБИЙЦИТЕ
Убийците от Бухенвалд, Освиенцием, Дахау,
Берзен, Терезенщадт
са мъртви.
Но не спират убийствата.
Онази сила,
която убива,
все още живее.
Ръжда разяде
самолетите, танковете, картечниците, пушките, бомбите,
пистолетите,
които убиваха.
Но не спират убийствата.
Онази сила,
която убива,
по-силна от вчера
вилнее.
Други убийци с други оръжия
убиват сега.
Ние им шием лампазите,
лъскаме им ботушите,
месим им хляба,
кичим ги с ордени.
И не стихват убийствата.
Онази сила,
която убива,
марширува в нас.
ИЗХОД
За всичко днес свидетелствам точно… На себе си
и на духа слугувам и съм символ на света.
От словото и в словото се раждам
и търся посоките на съществуването,
посоките на откровенията,
които ни даряват въздуха на свободата,
флага на надеждата.
Аз търся изход.
Дошъл съм да направя болката красива,
защото красотата я лекува,
и свободата - по-свободна,
защото свободата ни отива.
Аз търся изход.
Скроен съм с размерите на волния човек,
с размерите на земното кълбо,
което търси брегове сред космоса.
Понякога за себе си се плаша,
за своите огромни намерения,
защото хлябът сключва мръсни сделки с нас
и ни поробва съвестта.
Аз търся изход.
Към себе си се втурвам, разбивам с взлом вратите
и хвърлям ключовете в океана,
за да остана винаги свободен.
Аз търся изход.
На прага си заставам и се взирам
в душата си и виждам
как се разтварят нейните простори и отключват нови,
неподозирани пространства на Вселената,
които ни освобождават -
за себе си да сме достъпни.
Готов е салът.
Духът пресява и замесва
отвътре осветената материя
и утрото разнася
ухание на топъл хляб и сигурна надежда.
Народите вървят по своя път,
предвождани от своите зелени ниви.
Животните са легнали по двойки и зачеват.
На всички обещавам въздух,
защото въздухът отвътре ни разлиства.
На всички обещавам обич,
защото обичта ни прави по-красиви.
На всички обещавам свобода,
защото свободата ни отива.
ОПОРНА ТОЧКА
Приличам на къща с много врати и безбройни прозорци.
През тях могат да влязат нещастия, радости, страх да ме стресне,
внезапна любов и проклятие - всичко очаквам от хората.
Животът ми крехък е в техни ръце… Дори моите песни
усещат: човек - това не звучи съвсем безопасно!
Но очи щом затворя, си мисля за тези, които обичам,
за тези, които са влюбени в някого - и ми е ясно:
докато съм жив, ще се чувствам от(го)ворен за всички.
СПОМЕН
Днес не бих могъл да кажа нищо: от последното стъпало
като мащеха живота си оглеждам
и без трепет
съботите на събитията сричам.
Ако бях навреме си отишъл, нямаше сега да страдам
пустотата на това далечно утро, да предъвквам
пак съдбата си, която в мен неловко пише
азбуката на жестокото мълчание, да се взирам
в ослепените надежди, от които днес съм сгромолясан.
Тъй е пусто, сякаш никога не съм обичал, нито любил,
нито през света минавал;
сякаш цял живот от лов на птици съм се хранил
или нещо по-жестоко -
зидове от думите съм вдигал.
Тръгвам, но се бавя - искам да си върна
дълбините на една опорна дума, висотата
на един забравен спомен:
…тича ведър вятър,
сякаш Господ е разтворил всичките врати на рая -
да потъна като зърно
в стрък, понесъл на гърба си
синята безбрежна дреха на безкрая…
НОЩЕН РАЗГОВОР
Поле, ти тънеш в северно мълчание,
ала душата ми като родилка стене,
връз одъра на спомена се мята
и чува призивното цвилене на младите кобили,
потънали в небитието,
и тропота на алени жребци,
погребани в екарисажите.
Кобили и жребци, запрегнати от мрака на нощта,
на тази нощ, обгърнала света като пашкул,
удавила полето в северно мълчание,
аз чувам тропота на вашите копита, виждам
светулките, изтръгнати със звън
от сребърните ви обувки,
които будят скръбните нивя:
нивя, удавени в смрадта,
погребани в душата на селяка,
залутан из подземията на града;
запуснати нивя, които продължават
да жънат облаци от прелетните небеса,
да срещат сабите на летните светкавици
с открито чело и разгърдена душа.
О, вие, траурни нивя,
нивя, зарити като черни биволи
под снежния саван на зимата,
зажеглени в колата неподвижна на нощта
с очи, напрегнати до бяло;
и вие, цвилещи кобили и жребци,
препускащи в моята памет,
аз искам да ви върна говора.
Кажете
как се пренася през историята
цял народ на гръб?
Кажи, поле,
как всяка буца
като шепа се разтваря под дъжда
и всяка песъчинка се напряга,
докато зърното намери брод
и стъпи здраво на брега на жътвата?
Кажи, жребецо ален,
от векове понесъл шатрата на тия небеса,
и ти, кобило, изваяние от вярност
и непресъхващ извор на кумис и нежност,
кажете, легиони,
завинаги зарити под пръстта,
как се проправя път
и се очиства хоризонт
от гъстите тълпи
на вражеското обкръжение?
Кажете, мои вихрени жребци, кобили лекокрили,
поели към небето през екарисажните комини,
и вие, траурни нивя, погребани в сърцето на селяка,
удавени сред северно мълчание,
как да ви изтръгна от смъртта
и да ви върна говора?
…Ще бъде спомен
този нощен разговор и с вас, нивя,
и с теб, жребецо ален, и с твоята кобила,
когато ще е само спомен
кръвта зелена на полето,
кръвта червена на конете
и мойта кръв, която ще остави спомен
за бледите лица на хора
в нечовешки образ.
