Красимир Георгиев, Чайка Христова

Затворът е лабиринт, но и градът е лабиринт, животът също е един огромен лабиринт. Може би тази мисъл ще остане в съзнанието ни, след като се запознаем с творчеството на Георги Спасов. Ще бъдем изненадани, до известна степен дори шокирани от художествените открития и творческите експерименти на писателя бунтар, от стройната вътрешна организация на изказа му, от брилянтната непреходност на поезията му, от поетиката, образността и символиката на прозата му, от значимостта, безумието и магията на типажите му. Ще бъдем стъписани пред философската обемност и ценностната плътност на изкуството на Георги Спасов, до голяма степен запълващо непълнотата в панорамата на съвременната българска литература.

Прозата на Георги Спасов! Не философски словоизлияния и самоцелен описателен психологизъм, не бягство от действителността, не напъване да се универсиализира философската, психологическата и моралната проблематика и да се търси някаква самоцелна надсоциална значимост, а критичен поглед към идеологическите ценности на човечеството през последните десетилетия и столетия, опит за разсичане на възела на противоречията в социалната действителност на страната ни, изправяне на човека лице в лице срещу съдбата му; обхождане на Лабиринта като средство за изследване и познание на героите, постепенно откриващи истината за своето съществуване. В този смисъл авторът не просто наднича зад паравана на житейските драми, общественото нецеломъдрие и политическия неморал, а се опитва да събори стените, да оцвети сивотата, да взриви „перпетуум-мобилето на застоя” и да разкаже „цялата мравча история”. Той знае, че „дървото доставя дръжката на брадвата, която ще го отсече”, знае, че Лабиринтът няма обхождане и от Лабиринта няма излизане, но знае също, че човек поне може да се опита…
Георги Спасов е труден писател, защото бяга от привлекателната сладникава визия на посредствените съждения, която би приближила прозата му към масовия читател. Творчеството му е насочено към тези, които са се замисляли над формулата за великолепието и нелепостта на човешката участ, към читателите, които умеят да се наслаждават на цвета и звука на словото, на многоплановия подтекст на фразата и на иронията като инструменти за „разчупване” на съзнанието, да откриват различните философски и афористични пластове на сюжета и повествованието, да правят връзки между типажи, образи и лайтмотиви, отдалечени в политическото време и в литературното пространство.
Изследвайки конфликта между героя и средата, изследвайки сблъсъка между диалектика, метафизика и агностицизъм в един свят, намиращ се и в застой, и в преход едновременно, Георги Спасов не декретира мислите и идеите си, а обсъжда заедно с читателя въпроси за свободната воля и за правото на морален избор, за ценностната система, за съдбата на обикновения човек, за човешкото страдание, за духовното самоунищожение и за грешките на Създателя, като изгражда сложна образна метафорика на действието. Той не само че не търси естетическа дистанция между себе си и персонажите си, а често се отъждествява с тях като непосредствен свидетел и потърпевш, като доброволен изгнаник, отказал се да приеме платформата на неубогата социална действителност, споява връзката между герой и автор в почти автобиографично единство.
Ето, един от героите е тръгнал да убива чудовището с човешко лице и с глава на бик (романът „Лабиринтът на Минотавъра”), но по коридорите на Лабиринта стига до килията на затвора. Там той разсъждава за сътворението, за вселената и за природата, за дългия път на първобитния човек и за гибелта на Слънцето, за „граховите” закони на Мендел и винената мушица на Морган, а също за нелепата действителност и за света, „построен достатъчно здраво и трайно, за да не рухне с рухването на една или друга представа за него”. Около него плуват лъжливите показания на свидетелите, пристрастието на съдиите, идиотизмът на надзирателите, плуват безброй личности и нищожества, всеки от които се смята за център на вселената.
Премерената последователност на действието, пластичната строгост на изложението, драматизмът на композицията и дълбочината на сюжетите в прозата на Георги Спасов дават възможност за изграждането на нетрадиционни, но логични връзки между Книгата на мъртвите на древните египтяни и потока на съзнанието от новия психологизъм, между хаоса и хармонията, безумието и човечността, между логиката и лакърдиите, историята на човечеството и историите от песнопойките на село Бесапара. Литературните герои са ярки и запомнящи се, от тях струи светлина и мрак, преливащи в цялата цветова гама на живота. Те са селяни, интелектуалци, работници, а също певци, мъченици, сатрапи, дори вампири, таласъми, върколаци, гелощини. Дарина и Петко, Цвета, Стоян, Никола, Христо, Танас и Меселим бей, баба Стоила, баба Куна, дядо Тано и Христоско, Драгин Дингила, Цънкача, Таско Истината и Пандо Тръчи-Лъжи, а до тях Адам и Ева, Нютон и Лагранж, Карл V и Филип ІІ, Конфуций, Аристотел, Сократ, Платон, Нютон, Хегел и Айнщайн, Томас Мор и Троцки, Христос и Юда - кавалкада от герои, всеки от които носи своите послания. За лъжата: „Безкрайна яма. Колкото повече доводи събираш в нейна полза, толкова по-голяма става.” За смъртта: „Краят на всички начала. Антиподът на живота. Прабабата на всички мистерии.” За политиката: „Който държи властта в ръцете си, той е историческата необходимост.” Авторът „развързва” героите си и те сами търсят алтернативите на несбъднатото и на невъзможността за себереализиране. За да запазят човешкия си облик и да се преборят с Минотавъра на обстоятелствата и властта.
На героите му не са чужди страхът, лъжата, гневът, малодушието, отчаянието. Понякога Георги Спасов се подиграва с тях, гледа с насмешка наивните им шетни и бягства, поощрява жаргона, диалектните наслойки и шутовщината им, които разчупват леда на повествованието. Търси корените на примитивната им агресия, изследва анатомията на страха им. Съчувства им, съпричастен е към съдбата им.
Защото знае, че те не са замръзнали статуи от образи и спомени, а капки от река, която движи действието. Нищо, че реката изчезва сред затворените пространства на пясъците, нищо, че неприятното, грозното, недостойното, сивотата „ни обкръжава и затрупва непрекъснато, сигурно, неотменно, фатално”. В цялото си творчество Георги Спасов е категоричен, че ние нямаме право да използваме времето на живота си само за умиране. Дори и ако Лабиринтът е в мозъчните гънки на една безкрайна пустиня, сред тази пустиня трябва да открием оазисите на битието си.

Според древногръцката митолотия Минотавърът е чудовище с човешко тяло и с глава на бик. Затворен в Лабиринта на остров Крит, Минотавърът е изяждал изпратените от атиняните като дар на цар Минос юноши и девойки.
Какво друго да добавим? Може би това, че да се пише лошо е много по-трудно, отколкото да се пише хубаво. Тази мисъл на Георги Спасов отпреди 30-ина години, която стряскаше и стряска изкушените от литературното поприще, до голяма степен е обобщение на неговото нестандартно вглеждане в литературния труд.
Този труд, който пълнеше папките му с поезия и проза. Малко от написаното стигна до читателите, докато Георги Спасов бе сред нас - няколко стихосбирки и една книга с афоризми. Част от поезията му е позната на литературните ценители от тези тънки книжчици и от литературната периодика. С нея - с поезията си - той печелеше национални и международни конкурси. Единици обаче бяха хората, които познаваха прозата му. Голяма част от прозата му видя бял свят едва след смъртта му.
За Георги писането наистина бе начин на живот. Бе мисия, колкото и високопарно да звучи. Как иначе да си обясним 40-годишния му труд, „отлежавал” в папките, конфискуван от специалните служби и отново възстановяван - пренаписван, преписван и пак прибиран. Енергията и силата, необходими за създаването на „рожби”, за които знаеш, че ще останат „на тъмно” незнайно докога. И липсата на капка „конюнктура” в създаденото от него. Защото нищо в творчеството му не е остаряло: като етика, като естетика, като стил и слово.
Ако времето обезцени поезията и прозата ми, значи не си е заслужавало да бъдат написани. Нито прочетени. Така разсъждаваше Георги, като се осланяше на присъдата на времето.
А който го познава отблизо, знае колко строго и безпощадно съдеше себе си.
През последните месеци на живота си той се зае да подреди архива си, да го „вкара” в компютъра, за да е готов за… по-добри времена. Не ги дочака. За него участието му в политиката не бе начин на замогване и така и не успя да събере достатъчно, за да „инвестира” в издаване на книгите си.
Да прочетем философския роман на Георги Спасов „Лабиринтът на Минотавъра”! Романът не бе публикуван, докато авторът бе жив, читателят сам ще си даде сметка, че това не е било и възможно по времето, когато е завършен - 1984 г., защото стига до философски и езикови дълбини, до нелицеприятни за властите политически и социални разсъждения.
Повестите „Прозорците на небето”, „Краят на Белия лебед” и романът „Село на баир” са неделими като литературни послания. Идеята за родовата сага тръгва от една студентска курсова работа на Георги Спасов и етнографските проучвания в родното му село Синитево. Лакърдийските му разговори със старците на селото са размърдали и едно друго семе, посято в детството от баба му Зорка (тя ненапразно присъства в текста с името си). Критикът Яко Молхов, който високо ценеше поезията на Георги Спасов и бе един от малкото читатели на прозата му, бе дълбоко възторгнат от ръкописа на сагата. „Такова стойностно нещо не е създавано в българската литература - казва той, - но не си и помисляй, че някой ще разреши публикуването му!” Преработеният от Георги вариант, разделен на две повести и роман, който след смъртта му стига до читателя, е от средата на 80-те години, но авторът оставя по-ранната датировка - 1978 г.
Повечето от разказите на Георги Спасов са писани през 70-те години на ХХ в., а новелите „Сън” и „Сърце на снега” са от първата половина на 80-те години. През последните години на хилядолетието Георги Спасов започна да пише нещо, за което казваше, че трудно може да се нарече роман, но се надява да е литература. Темата бе годините на промяната - малко преди и малко след 1989 г. Написа доста глави, други само започна, като нахвърля идеи и събра огромен фактологичен материал. За съжаление времето не му стигна. За съжаление, защото - преглеждайки записките му - ние се уверихме, че те са извор за една високостойностна литература. А точно такова „преваряване” на това особено българско време - и то от участник в него - все още липсва в литературата ни.
Работил е до последно. Тази издайническа машина компютърът показва, че някои от творбите му са „допълвани” от автора през последните часове на живота му. Тогава Георги е включил компютъра си, но не е успял да стане от него…
Мнозина все още помнят Георги Спасов от времето му в политиката. Стотици, хиляди са приятелите, познатите му, но съвсем малко са онези, докоснали се до кухнята, в която са врели, кипели, умирали и възкръсвали неговите литературни герои. Светът им е интересен и дълбок, дори когато накрая някои от тях оскотяват. Защото са „голи, сред цялото човечество, сред цялата Вселена” - това е „рецептата” на Георги какъв трябва да е героят, който заслужава място на белия лист.
Много е лесно да се редактира Георги Спасов. Няма кой знае какво да промениш освен грешките на машинописките и някои дреболии, свързани с променените езикови правила. Много е трудно да се редактира Георги Спасов. Едно изречение да е оставил недовършено, една дума да е повторил или пропуснал и усещаш, че всеки твой вариант звучи „залепено”.
Какво друго да допълним? Това, че българският читател заслужава творчеството на Георги Спасов, че поезията и прозата му са значима част от българската литература.
Почти всичко е казано. Какво друго да допълним?
Може би това, че Минотавърът е убит от Тезей?