Георги Н. Николов

Стихове-спомени, стихове-предчувствия, стихове-изповед… Акварелна панорама на осмислена поетична орис, в която се преплитат, като ярки шевици, годините на детството и зрелостта. В нейния център е вградена иконата на живота, обкичена с пролетно-есенни цветя. Такова впечатление ражда в съзнанието ми лириката на Петър Андасаров - един от ярките представители в мозайката на съвременната българска литература. Върху която днес, за жалост, пада ненужният прах на неясен модернизъм и чуждопоклонство. Мимолетно, разбира се. В духовността ни съществуват посланията на Никола Инджов, Андрей Андреев, Георги Константинов, Христо Ганов, Матей Шопкин, Георги Ангелов и т.н. А те, за щастие на националната ни идентичност греят, необречени на забрава…
Тук е мястото и на изреченото от Петър Андасаров. Можем да го оприличим на химн за „делничната” личност, олицетворяваща своето време. Родена в селска прегръдка, литнала над пулса на града. Носеща кръста на цветни спомени, заспали под схлупената стряха някъде назад в годините. Където мили образи тихо светят над забравените стъпки към дома:

А някъде бащите ни вратичките на своите вечери
                                                  в очакване разтварят,
и наште имена врабчетата по оградите на детството ни сричат.
Непримиримите ни майки молитвено
                                                  с далечините разговарят
и гаснат минзухарено очите им…

                                                     „Дали защото”

В структурно отношение, съвсем условно, тематичният избор на този автор прави анализ на пътя между селото и града. Подобен подход не е чужд на редица поети от 50-те г. на ХХ в. и до сега. Разликата между тях е как интерпретират мотиви на стародавния бит върху урбанизираните контури на съвремието. Дали с декларирана кабинетна носталгия по отминали години, които няма да се върнат. Или, с аналитично вникване в обществените процеси. Развиващи се в орбита на света и даващи свой модел на гражданската пирамида у нас. Като със средствата на художественото творците заличат границата между двете символни понятия и изведат на преден план ролята на личността. Разчупила рамките на „местно” и „национално” в името на бъдещото време… Наистина, темата за селото е сред водещите в творчеството на Андасаров. Тя е зноен летен пейзаж, или сянка на облак, литнал във висините. Пътеките, минзухарите, птиците и благословеният на нивата труд. Но авторът не е изповедник на копнежа по заглушена в паметта, идеализирана архаичност. В символите, във великолепно композираните природни химни и силуетите на обични люде, неизменно пулсира алегоричен контекст. Той е философски израз на нещо много по-дълбоко: за смисъла на нашето съществуване. С мисия ли се раждаме? Или, щом раждането и смъртта са двете лица на собственото „аз”, трябва покорно да гравитираме в хода на годините, до последна глътка въздух? Може би, за да открие верен отговор, поетът често се връща в слънчевия заник на отминалото детство. То е като тръпнеща омая за цялото му творчество. От въжделенията му черпи сила. Пак там търси отговори и утеха в безмълвен диалог с майка и баща - друга обособена и също така значима тема. Техните образи, с вдигнати за благослов ръце, олицетворяват приемствеността на поколенията. Старите ще се загубят под черноземен губер. Младите тъпчат свои друмища, грапави и неясни. Но и едните, и другите вписват имената си в скрижалите на родовата памет, оставяйки място за идещите след нас още незаченати човеци. Животът е безкраен кръговрат, забързан напред и нагоре в покоя на вечността. Развива се непрестанно. Ценности, радости и скърби отстъпват място на други ценности. Но споменът за старината остава. Нейните руини все още са храм на тихия покой. Вълните на делника не могат да го потопят, нито имат власт над онова, що е било. Молитвеният покой подтиква към размисъл, че сме нечие тленно творение с вградена в душите божествена свещица. Че от нас зависи дали ще гори тя дълго, или ще угасне неродена в делнични щения и дрязги. Преди да опознава света, човекът се самовгражда там, откъдето ще тръгне към измамната му същност:

Сега върви, напред върви
Каквото и да ти струва.
Не се плаши,че ще кърви
душата ти, че ще рискуваш
да паднеш по очи, че ще боли
от удари по цялата ти същност.
Не пада само който не върви
И не воюва за насъщния си.

                                  „Към себе си”

Лирическият герой на Петър Андасаров е отломка от гранит, който не допуска да бъде шлифован. Социален проповедник, пожелал да бъде коректив на обществото. Какво не харесва в шума на големия град? Разтваря ли се, обезличава ли се в неясните очертания на вечно забързана тълпа? Категорично не! Чужди са му притворството, безгръбначието, нечие очакване да си сянка пред силните на деня. Бунтарството му не е декларативно. Защитено е с бронята на нравствени проверки и труден самоанализ. В този смисъл полемиката му с околните е разбираема и убедителна, основана върху християнски кълнове от далечни времена. Че човек не може да надскочи сянката си: „колкото повече гониш безкрая, толкова по е недостижим!” Че пътят към избраните цели минава не през угоднически поклони, а през купела на моралната чистота. Такъв герой е пълнокръвен, по своему красив. Не се самовъздига в култ, не чака околните да му подражават с безмълвна възхита. Не е измислено божество, нито пореден Дон Кихот на столетието. В него съзираме генетичния код на предците в нова интелектуална физиономичност. Минали през тежък труд, исторически трусове и катаклизми, за да почукат на портата ни днес. Осъзнаваме, че това сме и ние - съвременно мислещи граждани на света. Черпещи фолклорна сила от миналото, за да съграждаме вярно днешното бъдеще. Връзката между града и селото се трансформира в неумолим делник пред горчиво-сладостния бокал с емоции. Но странно - споменът за детството не желае да се прислоним отново до стобора му. Да се скрием от проблемите, да загърбим децата си и сами да се превърнем в побелели деца. Прави ни обаче по-мъдри и борбени. Скромни квартални стоици. Поовехтял пример за вчерашното “утре”, кретащо сега към пейките на близката градина. Андасаров е вещ психолог и анализатор на трансформациите в човешките души. От вниманието му не може да избяга отчуждението, самоизолацията на бивши приятели, липсващите теми за разговор, по които довчера сме спорили горещо. Страстите са други, компютърни и „дискотечни”. Щафетният факел от очаквания, победи, огорчения и радости е предаден в млади, нетърпеливи ръце. Логично настъпват мигове за равносметка:

На границата между лятото и есента
на възрастните времето разбирам.
От посева до хляба вървяхме с тях,
по стъпките им залезно вървиме.
Невероятно точно се повтаря с нас,
което беше с тях, което си отива.
По пътя нямаме над всичко вече власт,
оплешивяваме горчиво…
И само в миговете кратки на съня -
на спомена отваряме вратите.
Забравили, че иде есента -
с детинството си скитаме…

                       „Между лятото и есента”

Лириката на Андасаров е илюстрирация за антагонистична хармония между мислещата личност и времето. Призвана да го променя, моделирайки себе си. В търсене на място за гражданска и естетическа изява там, където цветя и бурени причудливо се смесват в градините на обществото. Задачата е безспорно трудна. Но има ли истински творец, който безволно се е носил в потока на времето? Сам той споделя, че мисията му е да препуска по вълчи пътеки, през болки и пламнали чувства. През стръмни делници и уморени мечти, за да стигне в пътя си - на стреме, до самия Бог. („Видение”). Ще бъде погрешно, обаче, ако възприемаме споделеното от Петър Андасаров като вид приглушена идеологичност. Като отричане на земните радости в името на назидателния аскетизъм. Интимната му лирика разкрива много стаена нежност и копнеж по взаимност. Дълбоко уважение към жената - нимфа и весталка… В изповедта си авторът таи вулкан от кипящи страсти. Заповядва им да бликнат като лава. Помитаща предразсъдъци, нечисти погледи, скверни слова. После,уморен, разочарован или изоставен, отново стаява мъжката си сила за нови чувствени върхове. Човек не живее само с разум. Пратен е на земята с мисия да се възражда: биологично и душевно. И на финала да остане обезсмъртен в очите на децата, създадени в любов и доверчива взаимност:

Мила, как те жадувам -
век не съм те докосвал.
Знаеш ли колко ми струва
тази мъка да нося.

Тази мъка - да искам
като поглед на цвете
да не огрея истински
и за тебе да светя. * * *

Тези кратки редове само бегло докосват творчеството на Петър Андасаров. Истинското му богатство се разкрива с дълбоко познаване на казаното от него. На мен лично, по далечна аналогия, то настойчиво припомня „Четирите годишни времена” на Вивалди. Защото и тук имаме пролетта на детството, зноя на съзидателната личност, тихо пристъпващата есен… До зимата е далече, пък и кого радва зимата в нечий живот? А може ли да има човешки живот без зима? Да, разбира се… В многоцветната лирика на Петър Андасаров…