ИНСТРУКТОРЪТ
Първите ми учителски години в планинския градец се изнизваха в повишена емоционалност и романтични преживявания в училището, читалището и туризма. Тук всички хора се познаваха; скоро и аз се вписах в местния обществен бит, та ме приеха за свой. Май че бях в петата, когато колегата - литератор ми представи свой нов познат, който почти по войнишки рапортува: „Горан ТРУДОЛЮБОВ, инструктор от окръжния на партията.” Неговата фамилия ми прозвуча като псевдоним със социалистическа украска, но го приех за уместен - малко ли грозни фамилии има у нас, дошли от стари прякори. Спомних си как ме порази по радиото презимето на една депутатка - Весела Михлюзова! Ама кой я спира да си измисли едно по-свястно име…
Тези мисли само за миг преминаха през ума ми и вниманието ми бе обсебено от непознатия. Той задържа ръката ми в своята едра и яка лапа. Аз го гледах с възхитен поглед и видът му се запечата в моето съзнание за години напред. - Мургавото му лице бе осветено от предразполагаща усмивка; много черни очи гледаха изпод още по-черни сключени вежди; над високото чело беше паднал гарванов перчем, закривайки го наполовина; имаше нещо проучващо в неговия поглед отвисоко; бе леко приведен в раменете, сякаш с неудобство, че е по-висок от ръста на обикновените хора. Моето съзнание като фотоапарат запечата всички детайли на лицето и осанката му, та неволно си помислих: ето я йовковската мъжка красота; ако трябва в киното да снимат „Индже” или „Шибил”, тъкмо такъв типаж трябва да подберат.
Разменихме по няколко банални фрази, общовалидни при запознаване, които веднага се забравят. По-късно неведнъж наблюдавах това въздействие върху жените, с които се запознаваше или общуваше. Сам той усещаше хипнотизиращия ефект, без да скрива известно задоволство.
Още при тази опознавателна среща той ми говореше с приятен басов тембър:
„Радвам се, че ще съм в средата на литератори. Литературата винаги ме е вълнувала, особено Максим Горки. Най-напред, в прогимназията още, ме покори образът на Данко, който изважда сърцето си и озарява пътя на племето през мрачната гора. Така ми се искаше да стана като него, макар че не можех да си обясня как така ще изтръгне сърцето си и пак ще върви напред… По-късно, в Рабфака*, разбрах, че това е алегория - за едно се касае, за друго се отнася. Не буквално за сърцето, а за идеите, които осветяват пътя напред, нали? Сетне пример за подражание ми станаха Павел Власов от „Майка” и Павел Корчагин от „Как се каляваше стоманата”. С вас, литераторите, сме - един вид - колеги - на един и същ фронт работим, на идеологическия!”
Аз кимах потвърждаващо, което подкрепяше неговото самочувствие. Заключих накрая, че е от читатели, които схващат художествената литература като чисто идеологическа дисциплина, но се въздържах засега да разколебавам представите му.
После неведнъж сме повеждали разговора към герои и идеи и той се ласкаеше, че едва ли не плува в свои води. Особено ни изненада веднъж. Още с влизането в квартирата на колегата разтвори вестник „Работническо дело” с думите:
„ Ето, чуйте каква сила има в съвременната литература, както аз я разбирам! - И зачете с театрален патос, като още извиси глас при думите:
За всяко нещо нужен е човекът
на саможертвата -
човекът пръв!
Той ще изпита новата пътека,
той ще плати за истината с кръв,
той пори бурята.
Историята пори!…
Прескочи нещо в текста и натърти: И обърнете сега внимание!
… А той ни трябва жив
в сълза и огън.
Жив!
Пътеводен като звездна вис.
Търсете го на улица „Тревога”.
И в себе си
под име комунист!
Погледна ни възторжен, със самочувствието, че именно той е прототипът, него е имал предвид известният поет. Уподобяваше се с „първите”, които движат живота дори и със саможертвата си.
- Ето така трябва да се пише, нали ви говорех . - За нас , хората на новото време!
Ние не смятахме да му опонираме, но той бе убеден, че хубаво ни е „набил пирчимите**”, на нас - нестабилната интелигенция. В интонациите му се долавяше самоувереността на агитатор, който не се съмнява в своята правота и убедителност.
Иначе в ежедневието беше нормално достъпен - и карти да поиграем, и да се почерпим, и малко по „тънката част” да покоментираме. Даже веднъж се защити с признанието на Карл Маркс „Нищо човешко не ми е чуждо”. Но и тогава не забравяше, че е районен партиен инструктор, че олицетворява партийната правда и ръководната роля на партията.
След година го преместиха в един от минните райони на областта. Като се сбогувахме , свойски подхвърли: „Съжалявам, че ще се разделим, ама знам, че ще ме разберете. Тук ми е тясно, нещо дребнобуржоазно има в това градче, не е за мене. А там очаквам да размахам крилете си, сред силни хора, сред ония , „Първите”, за които ви четох.”
През лятото ме поканиха на работа в окръжния вестник. Бяха ме оценили като сътрудник с езикова култура; пък и аз като Горан бях започнал да мисля, че в училището ми е тясно, че е време „да размахам криле”…
Както често се случва, разделиш се с добри познати, но се окаже, че и без тях може да се живее, ежедневието те увлича с нови хора и проблеми. Като завеждащ икономиката и рудодобива обикалях различни обекти, срещах се с хора в забоите и строящата се голяма водна каскада, които наистина приличаха на човека от стихотворението „Първият”, макар че нито го осъзнаваха, нито демонстрираха; пишех очерци и репортажи, адаптирах се към журналистиката.
Веднъж получавам кратка дописка, че „бригада за комунистически труд” от рудник „Лъкавица” поставили национален рекорд по скоростна хоризонтална проходка. „Ето от този храст ще излезе голям заяк!” - възкликнах и Главния набързо ми подписа командировката. Беше времето на почините и рекордите, когато по-голямата част от парата отиваше във свирката, за което и ние имахме своя принос.
В рудника ме посрещна профорганизаторът. Оказа се, че той е авторът на дописката, даже долових тънко докачение, че не съм му я поместил, а сам съм дошъл.
- Вярвам, че всички ще останете доволни - успокоявам го. - Цяла страница ще пусна за бригадата, със снимки, с интервюта.
Нямаше време за разтакаване - бригадата завършваше смяната след час, та побързахме да ги срещнем при подемника на шахтата. Уж вече бях обръгнал, но някак се вълнувах пред срещата. Профът ме представи, раздрусаха всички ръката ми и излязохме да ги снимам на фона на подемното съоръжение. Така ги улови фотоапаратът: поокаляни от ботушите до каските, уморени, но усмихнати като за снимка. И те май за пръв път виждаха „жив журналист”, та се държеха малко сковано.
След като се окъпаха и преоблякоха, добиха по-друг вид. Изчаках ги да се наобядват в стола, макар че искрено ме поканиха да опитам храната им. Сетне, както се полага, седнахме на разговор в „червения кът” на управлението. Отглеждахме се открито - мъжки момчета, непринудени като на свой терен, но пак долавях, че си премерват думите. - Току виж се изложили нещо във вестника…
Оказа се, че бригадирът отсъствал за три дни по семейни причини Йоската, млад и отракан мъж, нещо като признат заместник - бригадир, най-активно се включваше в разговора, а другите препираха да допълват.
- Идеята - започна той, - дойде от партийния инструктор. Вижте ги, вика, какво правят по Мадан и Рудозем. Вие да не сте по-кекави от хората на Йордан Биков и другите. Дайте да им покажем ние какво можем! Аз заставам до вас, редом с мене е и техническото ръководство на рудника. И т. н. Ние малко плахо посрещнахме предложението му, но нашият бригадир, Монката Кисьов, се впрегна. Докачи се от думите на инструктора, че уж сме приели да бъдем „бригада за комунистически труд”, но се ограничаваме само в трудовата дисциплина и самообразованието. Ние, вика бригадирът, и на ядене, и на пиене ще им надвием, та във забоя ли ще им отстъпим …
Другите миньори се разсмяха, посипаха се шеги и закачки. В това време профоргът ми подава напечатан свитък за всички показатели и стореното.
- Това е добре, викам, но техническите данни после ще си ги препиша. Сега моля да ми разкажете какъв беше вашият морален стимул за рекорда?
- Нашият морален стимул - избърза пак Йосиф, - бяха парите.
Другите пак избухнаха в смях.
- Какво бе? - докачи се той. - Добре е да те хвалят, да те сочат за пример; банкет ни дадоха в Пампорово; ето сега и за вестника ни снимаха, ама нали като си идем вкъщи, жените и децата ни гледат какво носим. Без този показател и моралният кодекс на строителя на социализма кънти на кухо. Не съм ли прав?
Многогласието пак взе връх, а Халил, турче от Хасковско, използва ситуацията да заговори с мене:
- Ти, бате, имал представление какво беше там? - Двайсет дена бачкахме на три смени, та пушек се дигаше… По двама бурят с пистолетите, третият зарежда бомбите, а четвъртият със багерчето товари матрияла. Като викне фугинистът „Бомба - а-а!”, бързаме да се дръпнем на безопасно място и да отдъхнем, докато се поиздими … И после пак същото! Бригадирът да имаше как и трите смени да е сред нас: „Давай, давай! Не се мотай!” Па грабне бургията от някой или люто напсува спомагателните, че се маят с минните подпори… Мъжка работа ти казвам! Ако гледаш отстрани, няма как да не извикаш „Ашколсун!”
Съставил си известно „представление”, раздвоявам вниманието си между него и подадената ми справка. Впечатляват ме цифрите за скоростната проходка, за ежедневните заработки… Гледам, на другата страница, поименният списък на бригадата. Най-отгоре Симеон Кисьов, бригадирът; след него - Йосиф Илиев, след него имената на другите - Петър, Страхил, Исмет и Халил, Костадин и т. н. Погледът ми спира на № 14.
- Ха, тук виждам мой познат! - възкликвам . - Горан Трудолюбов!
- Нали с него започнахме - намеси се Страхил. - Той е партийният инструктор. Той ни подкокороса, нави ни, де, както се казва сега, пък и сетне най-вече той подържаше огъня и пушилката.
- Но тук е включен в състава на бригадата! - зяпнах озадачен. Опитах се да си представя другаря Трудолюбов с миньорска каска и гумени ботуши, но въображението ми се оказа бедно, макар че би бил внушителен в миньорска премяна.
- Абе и ние се изненадахме, когато го видяхме във ведомостта за премиите, но от ръководството ни отговориха, че така се полагало. Ние, допълни Петър, малко се докачихме, че ще делим парите, без да сме делили изпотяването, ама да спи зло под камък!… Партийният секретар ни обясни, че Горан не вземал от нашите пари, по друг параграф го водели. Та нали 20 дни ходеше все облечен като миньор.
- Къде мога да го срещна? - питам с известна неловкост. - Две-три години не сме се виждали, има какво да си кажем.
- Закъснял си - отвръща Йоската . - Миналата неделя, след банкета, се сбогувахме. „Изтеглят ме нагоре - вика засмян. - Ама аз няма да ви забравя! Надявам се и вие да не ме забравите. Разбира се, че няма да го забравим … - допълва със саркастична нотка . - Отракан човек, трудолюбив , па тя и фамилията му такава.
Побързах да отклоня разговора в друга посока, че току виж отнякъде стигнало до моето началство, че съм дал антипартиен тон на разговора.
След седмица материали за бригадата и рекорда запълниха страница и половина във вестника, като започваха с уводна статия от първа за социалистическия труд и морал.
Неудобните факти и размисли запазих за себе си.
2007
—————————–
*РАБФАК - работнически факултет, за младежи, незавършили навреме
*ПИРЧИМИ - обръчи от буре, преносно - понахокал, получил
