ЮГЪТ – НАЙ-НЕЖНАТА СТРУНА НА ПОЕТА ОТ СЕВЕР

Димитрина Бояджиева

В любовната лирика на Пламен Панчев тревожните въпроси на ума и топлата тъга на сърцето са очертани успоредно. Без патетика, той търси интимното звучене вместо монументалното. В общия ритъм, в общата тоналност на стиховете си той ни приближава до големите и значими истини. Търси интимното, онова което е същностно за индивида. Проблемите в неговото творчество не са класови, а чисто човешки. Ако проследим и четирите му книги излезли досега, не може да не усетим онази искряща носталгия по юга. Носталгия в един възторжен ритъм на тъга, без да е болезнено замечтан. Неговите стихове са картини на спомена с тъга по юга, тъга, която се танцува с прелъстителна сила.

Бях щедър аз - а ти безумно млада.
Бях щедър аз. Във оня южен град
косите ти изпълваха площада,
а аз до тебе - кристалично млад!

При Панчев любовта превърнала се в спомен, не губи значението си. Тя остава жива, а не някакъв романтичен унес. Тази любов буди съзерцание и възторг с ярък романтичен дух и съпътства поета цял живот.

Косите ти преливаха площада!
О, продължавай южен ренесанс!
Ти моя водопадна, вечно млада
единствена любов - припадам аз

Очевидно е, че Пламен Панчев се стреми да проникне отвъд видимото на нещата с импресивно-щедри и многобагрени картини. Те владеят въображението със съкровеното чувство на интимния трепет, превърнат в спомен за образ. Не мога да не отбележа, че дори когато споменът вече не го тревожи, то споменът за образ остава.

Но още помня в тъмното косите ти зелени
как светеха, пълзяха, на лимби разпилени.
—-
И повече не мернах червената ти шапка,
валеше дъжд противно, на едри, бавни капки.

Каква изтънченост на усещането! Какъв романтичен дух! В детайлите се чувства длетото на Панчев, извайващо един свят на отминалото. Той съчетава свежия лиричен рисунък с една овладяна мисловност. При него любовта не е просто целувка, не е бедното видение на краткотрайното, а духовна потребност. Тя е магическа болка, която пленява автора - спомен, с който приема живота по-лесно. Тъкмо болката от спомена кара авторът да прибавя романтични нотки и реалната жена става загадка. Тя не е невъзможния спомен, а удивително въздействие. Споменът не го терзае, а окриля. В цикъла „След теб” поетът споделя:

Изгубих ножчето, изгубих и чадъра,
които купихме от старата сергия.
Пазарът напоследък е посърнал
и вещите не са като ония,
и аз не мога да си избера
чадър и ножче тук от тия.

Пламен Панчев гради своите словестни постройки с точния ритъм на градацията, която довежда до едно състояние на статичен екстаз.

Обичах те! А нямах много време.
Обичах те! В един абсурден час.
Край нас течеше Висла до колене…
А твойте колене желаех аз!

Тази градация е като контраст на светлината. Истинска стъклопис.

Готически - градът бе препариран
до тялото ти - топъл шоколад.
А аз - като Коперник те откривах.
И южен. И езически. И млад.

Преминаваща светлина през стъклописа, променя цветовете.

Провинциален. Зъл. Непоетичен.
Чугунен от изгубения лов.
На ъгъла на улица „Кокиче”
ме срещна незаконната любов.

Или:

Обичай ме! Така ще те обичам.
Абсурден. Непохватен. Зъл и див.
Ще те обичам стар и неприличен!
Дори когато няма да съм жив.

Поетиката при Пламен Панчев е истинско удоволствие - там „часът е абсурден”, „сивотата лъщи”, дъждът вали „призивно”, стъпката е лунна, дъждът седефен, косите са по-светли от звездите, „безмълвието дава скрито знак”, „тишината свети” и когато отива на север, влакът пищи и се гърчи, а локомотивът свири като плач. Постижение в поезията на Пламен Панчев са стихове като „Спомен от града на Коперник”, „Провинциален. Зъл. Непоетичен.”, както и „Елени”. Не мога да не спомена „Във влака там - навярно бе към Ямбол”, „Обичай ме! Така ще те обичам!” и разбира се - „Бях щедър аз” Поезията му не е интимно-изповедна, не е упражнение по любов. Тя е като красиви клавирни вариации на тема любов, които докосват душата в едно магическо пространство. Любовта при Панчев не е описание, а чувство. Отделни лирически детайли, игра на линии и тонове. Те владеят въображението, съкровеното чувство на интимния трепет, превърнал се в спомен, без да е амок. Неговата поезия е фин рисунък върху едно блестящо бяло.